На прага на новото хилядолетие

Всеки век и всяко хилядолетие в човешката история означават ново начало и нова надежда като зазоряването, започващия ден и настъпващата пролет. Затова, понесени от времето, което тече независимо от нашата воля и особено в периоди на кризи, хората винаги са търсели нов полъх като новоизгряващата светлина и ново животворно дихание. В такива моменти човешкият род винаги е живял с надеждата и упованието, че с лекота ще прекрачи прага на мрака, за да види светлината.

Поне засега за човека остава само предположение колко време е изминало от стъпването на нашия пръв праотец на земята, която в Свещения Коран се поставя на равни начала с безкрайната вселена и се споменава редом с небесата от гледна точка на Божието изкуство, онтологичния смисъл и ценностите, които Адам, мир нему, притежавал. По всичко изглежда, че това ще остане в сферата на вероятностите. Но предвид календара, който взимаме за основа, се намираме на прага на третото хилядолетие от появата на достопочтения Иса, мир нему. Впрочем времето се върти в спираловидна относителност както от гледна точка на човешкото усещане, така и от гледна точка на измерението на съществуване в него и състоянието и положението му в океана на вселената. Наред с факта, че ислямът приема за начало на летоброенето Хиджрата, която означава преминаване от едно състояние в друго, от първобитност към цивилизованост, от вярата към живота, от индивидуалност към социалност, от гледна точка на смисъла и обществените ценности днес светът се намира пред прага на ново хилядолетие предвид критерия за време, утвърден в международен план. Да, ще бъде от полза да се отбележи, че и в този пункт е налице известна относителност. Както в човешката история критерият за един век е период от сто години, така и концепцията, съгласно която един век се равнява на шейсет години – колкото е средната продължителност на човешкия живот, – заслужава внимание. Погледнато от този ъгъл, се вижда, че сме навлезли в четвъртото хилядолетие след достопочтения Иса, мир нему, и в третото хилядолетие след Преселението на Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари. От друга страна, взимайки за основа критерия, съгласно който един век е равен на сто години, ще се види, че според юдейския календар отдавна сме стигнали средата на осмото хилядолетие. А съгласно индийската историческа линия живеем в епохата на Кали-йога. Исках да обърна специално внимание на тази тема предвид факта, че страшните събития, за които особено на Запад се вярва, че ще се случат през третото хилядолетие, още отсега предизвикват смут в душите.

Човек винаги живее с надежда, той е дете на надеждата. Ако угаснат надеждите му, угасва и животът му, макар и биологически да продължи съществуването си. А надеждата е право пропорционална на вярата. Както в рамките на една година само една четвърт се заема от зимния сезон, така и в живота на хората и обществата зимните периоди са кратки. Механизмите на Божието сътворение се въртят така великолепно, задвижвани от мъдростта на Единството на Всевишния и Проявленията Му, които едновременно обгръщат както цялото битие, така и отделните творения. Както във всяко денонощие редуването на деня и нощта вдъхват живот и надежда в човешката душа, както всяка година ни кара да посрещнем зимата с чистотата на пролетта, със зрелостта на лятото и с тъгата на есента, така и всички механизми на живота, очакванията за ново зазоряване, пролет и лято, било в индивидуален, национален и световен план, карат човека да се усмихва на зимния студ. Този цикъл от „Дните на Всевишния”, базиран на мъдростта, в никакъв случай не е период на страх и песимизъм за притежаващите вяра, прозорливост и истински усет, с други думи, хората, чиито души са будни, окото на сърцето им е отворено и слухът им е открит за истината, а е промеждутък от време за размишление, молитви и благодарност. Както денят се ражда от нощта, а пролетта – от зимата, така и животът изкристализира в този период, узрява и дава очакваните плодове. През този период вродените качества на човека едно по едно се превръщат в таланти; клоновете на науката, които цъфтят и разтварят листа като розата, извезват технологията в канавата на времето и успоредно с развитието на времето човешкият род се доближава стъпка по стъпка към резултата, който е предопределен за него.

След като изтъкнахме обективната реалност на личния и обществения живот и на историята на човешкия род с основното си виждане, което надхвърля рамките на индивидуалността и субективността, оттук не бива да се заключава, че с това одобряваме студените периоди, случките и събитията, съвпадащи със зимните периоди в историята или с болките, болестите и бедите в живота на хората. Да, въпреки че в крайна сметка подобрява съпротивлението на организма, укрепва имунната система и преди всичко е главният двигател за развитието на медицината като наука, болестта все пак е болест и причинява болка и страдание. По същата логика бедствията способстват за констатирането на някои недостатъци и грешки, спомагат за развитието на геологията, архитектурата, инженерството и на различни видове защитни механизми. Нещо повече, за вярващите важи благовестието и успокоението, че погубеното имущество в подобни случаи се третира като милостиня, а изгубилите живота си сред тях се превръщат в мъченици. Земните и небесните бедствия са резултат от извършените в социален план прегрешения, от които земята би се разтърсила. Те са плод на гнета, който се върши, както и на някои забранени и нежелани постъпки от гледна точка на религията и морала – религиозен и секуларен, и от гледна точка на правото – теократично и светско. Въпреки че бедите носят и ползи, те нанасят своите поражения и причиняват страдания. В този ред на мисли може да споменем и кораничното знамение, което гласи: „И ако Аллах не отблъскваше едни хора с други, щяха да бъдат разрушени и манастирите, и църквите, и синагогите, и джамиите, където името на Аллах се споменава много.” (Коран, 22: 40). Тоест, ако Аллах не се почита, човешкият род няма да признае по-висша сила от себе си, няма да вярва, че един ден ще отговаря за делата си и така напълно ще излезе от правия път и светът ще се превърне в невъзможно място за  живеене. Съгласно повелята на Всевишния: „Предписана ви е битка, а тя е омразна за вас. Но може да мразите нещо, а то да е добро за вас, и може да обичате нещо, а то да е зло за вас. Аллах знае, вие не знаете.” (Коран, 2: 216). Въпреки че ползите от войната, ако се води съобразно определени правила и единствено с реформаторска цел, са много, тя пак е нежелана и причинява своите поражения. Войната оставя след себе си разрушени домове и семейства, плачещи сираци и вдовици.

Това, което трябва да се стори, е нито да се затварят очи пред реалностите, нито те да се оставят на произвола на съдбата. Ако човекът, който е отличен с честта да бъде огледало на всички атрибути, имена и на цялото изкуство на Всевишния в природата, и следователно е удостоен с призванието и отговорността да благоустроява света от Негово име, ако човек не успее да види абсолютното добро, екзистенциалната структура и някои явления, свързани със сътворението и Твореца, и мъдростта в нещастията, в които има поука за хората, той не ще успее да се избави от отчаянието и песимизма, в които хората често изпадат и които в съвремието ни намират „най-внушителен” израз в учението на екзистенциалистите. За такъв човек животът е безсмислено съществуване, природата е безсмислена празнота, абсурдът е основен критерий, самоубийството е ценност, а смъртта е единствената и неизбежна истина. От тази гледна точка се налага да осъзнаем и приемем, че единият аспект на историческия процес опира до човека. Хуманността налага, от една страна, да се прозрат и констатират човешките и житейските реалности, а от друга, те да се насочат към универсалните ценности, произтичащи от вярата, които неизменно съществуват от зората на човечеството и ще останат непроменени, както и да се ориентират по посока на  отвъдното, т.е. към целите и идеалите, основаващи се на истинския извор и начало на живота. Това всъщност е единственият път за продължаването на живота чрез надеждата, любовта, вълнението, обичта и радостта.

След като изтъкнахме, макар и в дълъг увод, положенията, стоящи в основата на темата, може да преминем към идеите ни, свързани с третото хилядолетие.

Историята на човечеството започва с двама представители на човешкия род, които отразяват човешката същност и се допълват взаимно. Първите двама имали предназначението да бъдат родители и създали първото семейство, от което се нароили другите семейства в началната епоха и хората водели спокоен живот. Те все още били общество, което споделяло една и съща линия, един мироглед и еднакви условия. Оттогава до днес същността на човека остава неизменна. Не са се променили образът му, главните човешки особености, основните потребности, дали ще се роди или не на този свят, ако ще се роди, къде и как това ще се случи, кога, къде и как ще завърши земният му път, изборът на родители, телосложение, определяне на характера, които са реалности, обуславящи живота му. Дори заобикалящата го среда е неизменна. Всичко това налага необходимостта от наличието на дадени иманентни и жизненоважни неизменни реалности и ценности. Развиващите и променящите се второстепенни житейски реалности трябва да се формират около тези истини и ценности, за да може човешкият живот да просъществува в земен рай като отражение на небесния.

По-горе споменахме някои положения, които привидно изглеждат като зло. Също така и в човешката природа има качества, които на пръв поглед изглеждат отрицателни. Ненавист, завист, враждебност, желание за властване над другите, алчност, страст и себелюбие... Наред с това на човека са дадени и някои желания и потребности, за да продължи земното си съществуване, като необходимостта и желанието за хранене, полово влечение, ярост. Както чувствата и желанията от първата категория, така и желанията и потребностите от втората, се нуждаят от превъзпитаване и насочване към вечните, универсалните и непреходните ценности, свързани с неизменната човешка същност. При това положение, бидейки поставени в определени граници, желанието и потребността от хранене, чувства като половото влечение и яростта може да бъдат превърнати в средство за постигане на абсолютното добро. По същия начин чувства като завист, враждебност, желание за конкуриране, алчност, страст, ненавист може да бъдат превърнати в извор на добри качества и красоти, ако бъдат култивирани. Завистта и желанието за конкуриране може да бъдат насочени към съревноваване в доброто и добрите дела; враждебността – към злата душа, която е най-големият враг на човека, към сатаната и към самото чувство за враждебност, както и към ненавистта и омразата; алчността и страстта – към амбицията за успехи в добрите дела; себелюбието – към откриване на лошите страни на душата, тяхното превъзпитаване и канализиране към доброто и проявяване на скромност, като не се оправдава собствената душа. Както се вижда, всички отрицателни чувства може да бъдат превърнати в извор на редица благодеяния по пътя на превъзпитаването и борейки се с тях. Така благодарение на превъзпитанието и борбата човек напредва стъпка по стъпка по пътя от състоянието на обикновено същество към състояние на съвършена личност, постига тайната на „човека в превъзходен облик” и се превръща в най-красивия символ, еталон и олицетворение на природата и сътворението.

Въпреки тази истина реалностите в човешкия живот не винаги следват посочената линия. Отрицателните чувства и качества, за които говорим, често надделяват, властват над човека до такава степен, че дори и религиите, които са основният критерий за напътването на хората към красотите чрез възпитанието, и чувствата и качествата, които са извор на абсолютното добро, биват превръщани в средство за постигане на недобронамерени цели в резултат на злоупотреби. Както в частност човешкият живот, така и човешката история е съвкупност от борбата, която всеки води със себе си и сътресенията, породени от нея, които се отразяват на обществото и географската ширина. Често пъти тези сътресения превръщат както индивидуалния свят на човека, така и обществото и историята в арена на конфликти, сблъсъци, войни, потисничество и от това най-много страдат пак хората. Човек винаги вижда последствията на стореното от него. И докато в първата епоха човечеството е водело щастлив живот, сплотено в едно общество, помагайки си в „добри и трудни моменти” и следвайки една и съща линия, се появили завистта, недоволството от полагащия се дял и посягане към чуждото право. Така човешкият род сложил оковите на гнета на врата и съвестта си и с първото престъпление, извършено в резултат на това, човечеството поело по пътя на разединението. Оттогава до днес, въпреки смяната на хилядолетията подобно на дните, сезоните и годините, този „цикъл” продължава.

Началото на второто хилядолетие е белязано от кръстоносните походи, последвани от бурята на монголското нашествие в областта, която тогава, а и днес, се смята за сърцето на земята и историята. Въпреки опустошителните действия и пораженията, причинени от тези походи, които, от една страна, се предприемали в името на религията, а от друга, с грабителски цели, и въпреки идейните конфликти между различните течения на Запад, хилядолетието било сцена на зараждането и разцвета на големи цивилизации, които на Изток се развиват върху основите на духа, смисъла, универсалните и непреходните ценности, а на Запад – на базата на науката. Пак през миналото хилядолетие са осъществени изключително важни географски и научни открития. Ала разделението между цивилизациите на Изтока и Запада, които всъщност трябва взаимно да се допълват, ни направи свидетели на големи катаклизми и експлоатация в световен мащаб; на масови убийства; на революции, заплатени с живота на десетки милиони души; на войни, удавили света в кръв и огън; на расова дискриминация; на изключително голяма политическа и икономическа несправедливост; на железни завеси, изградени от схващания, философии и режими, основаващи се едва ли не на отричането на човешката същност, свобода, ценност и достойнство. Всичко това е в резултат на отчуждаването на едната цивилизация от разума и науката, и на другата – от духа, смисъла и непреходните ценности, както и от повишаването на човешката горделивост и егоизъм успоредно с успехите на човечеството през последните векове на хилядолетието.

Днес, когато информационните технологии и транспортните средства се развиват с ускорени темпове и светът се превръща в глобално село, да се очаква, че коренните промени, осъществени в някоя държава, ще останат единствено в нейните граници и ще засягат само конкретно нея, както и че ще се определят и регламентират единствено от тази държава е най-малкото непознаване на настоящата конюнктура. Това е епоха на интерактивно взаимодействие. Хората и народите все повече изпитват нужда един от друг и все повече се превръщат в зависими един от друг. Следователно това става причина за повишаването на интерактивните взаимодействия. Тези взаимоотношения, които са надживели ерата на експлоатацията от предишните векове, протичат на базата на взаимни интереси и осигуряване на облаги, макар и в малка степен, дори на слабите. Освен това електрониката и особено дигиталните технологии не оставят лично пространство дори и на отделните хора, поради което сдобиването с информация и търгуването с нея нараства и все повече на преден план изпъква индивидът. В резултат на това става ясно, че мястото на потисническите режими неизбежно ще бъде заемано от по-демократични и зачитащи повече човешките права управленски системи. Впрочем човешкият индивид е като другите съществуващи видове в природата. Както личното право не може да се жертва в интерес на общественото, така и социалното право трябва да се основава на индивидуалните права. Следователно основните права на личността, или според съвременното определение – основните човешки права и свободи, конкретизирани от небесните религии и накрая цялостно формулирани с всички параметри и детайли от исляма, ще имат неизменен статут през това хилядолетие. През новото хилядолетие трябва да се възприеме като задължителен принцип преди всичко правото на живот, което се дава от Всевишния и се отнема единствено от Него. За да се подчертае важността на това право е достатъчно цитирането на кораничното предписание, „...че който убие човек не за човек или заради покварата му по земята, той сякаш е убил всички хора. А който спаси човек, той сякаш е спасил всички хора.”. Трябва също непременно да се защитят свободата на религията и вероизповеданието; свободата на мисълта и словото; свободата на придобиване на имущество, частна собственост, дом и правото на неприкосновеност на дома; свободата на сключване на брак и раждане на деца; свободата на кореспонденция и пътуване; свободата и правото на образование и обучение, както и опазването на живота, религията, имуществото, потомството и ума, върху които е изградено ислямското право и които са възприети като основни ценности от съвременните правни системи, и стоящият над всички тях принцип за равнопоставеността на хората, без да се прави разлика между раса, цвят на кожата, език и религия.

Вярвам и съм убеден, че обратно на страховете, които Западът изпитва, третото хилядолетие ни обещава по-щастлив, по-справедлив и по-състрадателен свят, поне в сравнение с предишните векове. Наблюденията сочат, че положителни резултати произтичат от инициативите за диалог между живелите в съперничество векове наред ислям, християнство и юдаизъм, въпреки че имат общо начало, стоят на едни и същи основи и черпят вдъхновение от един извор, това е валидно и за развитието на този процес, който обхваща дори древните индийски и китайски религии. Както вече стана дума, в глобализиращия се свят този диалог ще се развие като наложителен процес и представителите на големите религии, които споменахме, непременно ще намерят пътища за сближение и взаимопомощ.

Предходните векове свидетелстват как науката, която по своята същност не е възможно да противоречи на религията, е довела до позитивистично и материалистично богоотрицание, от което най-много било повлияно християнството. Така е защото, от една страна, в частен план обект на изследване за науката е човекът, а от друга – природата, която в основата си е стълба от светлина, водеща хората към Всевишния и е проявление на Словото на фона на Волята и Могъществото, проявили се под формата на Коран, Евангелие и Тора в историческия процес.

Надявам се дейността в тази област, било на християнските богослови и учени, било на мюсюлманите и особено уникалните решения на проблема, предложени в Рисале-и нур (Послания от светлина), да сложат край на няколковековното противоречие между религията и науката, или най-малкото да докажат безсмислието на подобно противоречие. В резултат на това, както и на образователната дейност, протичаща в тези рамки, ще бъдат възпитани истински просветлени поколения, чиито сърца ще са пълни с богословските науки и с духовност, а умовете им – озарени от знанието, които ще бъдат перфектно запознати със социалните, икономическите и политическите проблеми на времето, ще притежават всички човешки и морални ценности и старият ни свят ще изживее великолепна пролет преди смъртта си. Тази пролет ще бъде епоха на максимално затваряне на пропастта между бедни и богати; на справедливо разпределяне на земните блага, съблюдавайки едновременно наличностите и потребностите; неодобрение на дискриминацията на расова основа, както и заради убежденията, езика и цвета на кожата; на спазване на основните човешки права и свободи; на изпъкването на индивида на преден план, в резултат на което той ще намери начин за усъвършенстване на талантите си и ще лети около линията на съвършенството, окрилен от любовта и обичта; богоотрицанието до голяма степен ще остане в миналото; всички поквари почти напълно ще изчезнат от кръгозора ни заедно с тъмнината, която ще се вдигне от хоризонта на човечеството.

Ако се имат предвид етапите, до които ще стигне научно-техническото развитие през новата епоха, ще се разбере, че сегашното състояние на науката и техниката е период на прохождане. Човечеството ще осъществява пътешествия в космоса, сякаш пътува от една точка на земята до друга и вървящите по пътя на Всевишния, хората на любовта, които нямат време за вражди, ще имат възможност да пренесат в други светове вдъхновението на душите си. Да, тази пролет, която ще процъфти на фона на обичта, състраданието, приемането на другите такива каквито са, взаимното уважение, правото и справедливостта, ще бъде епоха, в която човечеството ще открие истинската си същност. Доброто, красивото, справедливостта и добродетелта са основните начала на света. Каквото и да се случи, рано или късно светът ще се придвижи към тази граница и никой не ще успее да попречи на това.

Според личното ми убеждение през това хилядолетие и в подготовката на пролетта, за която говорим, най-голяма роля ще се падне на Турция и тюркския свят. Думите на американския президент Бил Клинтън във връзка с това не са нищо друго освен изразяване на прозряна и видима истина, независимо по какъв повод са изречени. От тази гледна точка Турция, турският народ и тюркският свят са в състояние да организират инициативите за поемане на това достойно дело, което историята още веднъж ще натовари на плещите им. Историята на тези народи, геостратегическото положение, отредено им от Ръката на Съдбата, народните им характери и още редица социални, психологически и политически фактори, налагат това. В противен случай – обратното е немислимо – буйното течение на историята ще повлече и нас – опазил Бог. Но лично аз от сърце вярвам, че нашият и братските ни народи притежават способността да поемат на плещите си подобна отговорност и дори са готови на това и въпреки песимистичните от пръв поглед гледки, с радост наблюдавам положителното развитие на страната ни. Обединяването на интелектуалци с различни убеждения и виждания у нас около основните принципи, които споменахме,  пробуждането на народа ни в почти всички сфери и малките течения, които обещават да се превърнат в пълноводна река на територията на страната, откритостта на народа ни от всички слоеве и равнища за диалог и толерантност с изключение на някои принуди, още повече извисеният характер на народа ни, извезан като дантела от добродетели, са фактори, които подхранват и повишават надеждите ни.

Молим се на Безкрайно Милосърдния да не помрачи нашите надежди и очаквания и да ни спести сълзите!

* Това е текстът на доклада, изпратен от автора между 1-8 декември 1999 г. до Световния парламент на религиите (СПР) в Кейптаун, Южна Африка. Първата конференция на СПР се провежда през 1893 г. в Чикаго. Втората е точно сто години по-късно през 1993 г. отново в Чикаго. В нея участват около осем хиляди души от различни религии и убеждения и е приета Декларацията за глобална етика. Авторът е поканен да участва лично на конференцията, но не успява да присъства по здравословни причини.