Балансът между толерантността и джихада в живота на Пророка Mухаммед

Блаженият и възвишен живот на нашия Пророк, Аллах да го благослови и с мир да го дари, който е Гордостта на човечеството, сякаш е извезан като дантела върху мира и толерантността. Трябва да подчертаем, че в основата на исляма стои мирът. В Свещения Коран може да се посочат редица знамения, които биха били пример в това отношение. Например в едно от тях се повелява: „И ако склонят за мир, склони и ти, и се уповавай на Аллах! Той е Всечуващия, Всезнаещия.” (Коран, 8: 61). Тук на Пророка се заповядва дори и в положение на война, когато воюват две армии и се пролива кръв, ако враговете се откажат от войната и предложат примирие, да не действа под влияние на чувствата, а да се споразумее с тях, след което да се уповава на Аллах, като с това се утвърждава и един универсален принцип, свързан с темата. Следователно, да се говори за конфликти и сражения в религия, чиято основна повеля насърчава мира, разбирателството и сдобряването, не само в мирно, а и във военно време, напълно противоречи на духа й.

Мисията на Предводителя на всички пророци била да проповядва религията и през целия си житейски път той я възвестявал на хората, без да прави разлика между тях. До такава степен, че според историческите сведения за живота и военното дело на Пророка, който бил човек на мира, той може би десетки пъти е отишъл при най-яростния си враг Ебу Джехил и му проповядвал религията, без да изпитва отегчение и умора. Според написаното в труда ел-Бидайе на Ибн Кесир, Мугире ибн Шубе, който е смятан за един от гениите на епохата си, казва следното във връзка с проповядването на религията от страна на Пратеника на Аллах: „Веднъж Пратеника на Аллах се появи срещу нас и за пореден път ни проповядва религията с приятния, великолепния и въздействащия си стил, след което рече: „Кажете: няма друг бог освен Аллах, за да намерите истинското спасение.”, т.е. удовлетворете сърцата си, отгледайте в душите си зрънцето на вярата, което е райско семе, и бъдете в безопасност в отвъдния свят. Ебу Джехил, който също бе там, с подигравателен тон даде следния груб отговор: „Мухаммед, ако правиш всичко това, за да ни призовеш като свидетели пред Аллах, че си ни проповядвал исляма, повече недей да ми говориш за религия. Там аз ще свидетелствам и ще кажа: „Той изпълни мисията си и оповести религията”.^[1] Впрочем той винаги реагирал арогантно. Въпреки неблагоприличните унизителни изрази и обиди на Ебу Джехил, нашият Пророк му проповядвал религията при всяка среща с него и нито веднъж не е променил изящния си човешки тон заради обидните думи, отношение и поведение.

Опрощаване на победените

Едно от събитията, свързани с безбрежната любов, състрадание и толерантност на Гордостта на човечеството към хората, протича при завладяването на Мека. След победата всички хора се събрали около него и очаквали решението на Слънцето в милосърдието относно самите тях. Ала дори и в този момент малка група, която включвала и синът на Ебу Джехил – Икриме, се опълчила срещу влизането на мюсюлманите в Мека, проляла кръв и за последен път отново разпалила чувствата на отмъщение и насилие.  В тази крайно напрегната атмосфера Пратеника на Аллах попитал жителите на Мека, които чакали с притеснение и вълнение: „Сега какво очаквате да ви сторя?” Някои меканци, които знаели много добре колко благороден, опрощаващ и храбър е Пророка, отвърнали: „Ти си благороден, ти си най-благородният”. Неговата цел не била нито да спечели богатство и имоти, нито да се сдобие с власт, нито да завземе територии. Неговата цел била да спаси хората и да завладее сърцата им. Пророка, който бил човек на състрадателността и любовта, рекъл на противниците си: „Ще ви кажа това, което достопочтеният Юсуф е казал някога на братята си: „Няма укор за вас заради предишните ви деяния. Аллах ще опрости и вас. Той е Най-милосърдният сред милосърдните. Вървете, всички сте свободни.”^[2] Всъщност тези думи означават следното: „Не се притеснявайте. Днес нямам намерение да наказвам никого. Всеки действа съгласно характера си. Някога вие постъпвахте съобразно характерите си и показахте своето отношение. А това е моят стил.”

След завръщането в Медина Икриме ибн Ебу Джехил, който водил кръвопролитни сражения, за да не бъдат допуснати мюсюлманите в Мека, избягал в друга провинция. Съпругата му Умм Хаким успяла да го разубеди да се завърне и след известно пътуване по море Икриме се явил пред Пратеника на Аллах. Преди да бъде приет от Пророка, хората около Икриме му казали, че ако поиска прошка, ще му бъде простено. Преди Икриме да влезе, Пратеника на Аллах предупредил сподвижниците си с думите: „Идва Икриме. Не го наскърбявайте с осъдителни думи за баща му!” Когато Икриме влязъл, Пророка го посрещнал с думите: „Поздравления за този, който се пресели и дойде с кораб!” Икриме бил посрещнат с любвеобилни и благи думи, без да очаква подобно отношение, което по-късно ще го накара да каже: „През целия си живот никога не забравих отношението на Пратеника на Аллах към мен.” Четири години след като приел исляма, в битката при Ярмук, Икриме рекъл на Пророка: „Пратенико на Аллах, завърналият се преселник извърши ли очакваната от теб добрина, в замяна на злините, които ти е сторил?”. После напуснал този свят и се присъединил към общността на мъчениците.^[3]

Да, както споменахме, мисията на Пратеника на Аллах била да проповядва религията, да олицетворява истините, които проповядвал, т.е. неговото задължение било да прилага на дела думите си. Впрочем делата му винаги изпреварвали думите му. Разказаното дотук описва общото състояние на Пророка на исляма. Но някои се опитват да покажат, че съществува противоречие между джихада в Свещения Коран и насърчаването му от страна на Пророка и универсалната любов и обич на Пратеника на Аллах. А всъщност джихадът е обвързан с конкретни условия и в някои случаи това е защитаване на живота, имуществото, религията, поколението, родината и честта, а в други случаи е действие, което се предприема при необходимост с цел да се отстранят пречките по пътя на прославяне Словото на Всевишния. Днес тези две положения постоянно се смесват, било поради липса на знание, било умишлено. А всъщност любовта, обичта и толерантността са били изживени и реализирани в най-пълна и в най-висша степен в блажената епоха, изпълнена със спокойствие и щастие, и както сам Пророка на милосърдието, Аллах да го благослови и с мир да го дари, я определя – тя е „най-благодетелната епоха”.

[1] İbni Kesir, el-Bidaye ve’n-Nihaye, 3/62-63.
[2] İraki, el-Muğni an Hamli’l-Esraf, 3/179.
[3] İbn Esir, Üsdü’l-Gabe, 3/567-570; Kenzü’l-Ummal, 13/540-541.