Печат

1. Кои са хората на Писанието? Юдеите и християните хора на Писанието ли са?

Написана от Фетхуллах Гюлен на . Публикувано в Диалогът през призмата на исляма

Рейтинг
УжаснаОтлична 

От гледна точка на вярата Свещеният Коран е разделил хората на три основни групи: мюсюлмани, неверници и съдружаващи, и хора на Писанието. Коранът определя вярващите в Последния Пратеник като мюсюлмани; отричащите единството на Всевишния – като неверници и съдружаващи. А понятието хора на Писанието, както ще поясним подробно по-нататък, означава „привързани към някоя книга”, хора, дарени със свещена книга, на които е изпратен пророк. Въпреки че между ислямските учени има разногласия, прието е, всички хора, на които е низпослана книга, макар да не е съхранена в оригинален вид, и е изпратен пророк, да се считат за хора на Писанието.

Към тази група спадат и юдеите и християните, а също така и вярващите в пророк Ибрахим (Авраам) и пророк Давуд (Давид). Свещеният Коран повелява: „Онези, които вярват, и юдеите, и християните, и сабеите, онези [от тях] които вярват в Аллах и в Сетния ден, и вършат праведни дела, имат отплатата си при своя Господ и не ще има страх за тях, и не ще скърбят.” (Коран, 2: 62), „Вярващите и юдеите, и сабеите, и християните – които [от тях] повярват в Аллах и в Сетния ден, и вършат праведни дела ­ наистина за тях не ще има страх и не ще скърбят.” (Коран, 5: 69), „Между вярващите и юдеите, и сабеите, и християните, и магите, и съдружаващите наистина Аллах ще отсъди в Деня на възкресението. Аллах на всяко нещо е свидетел.” (Коран, 22: 17). В тези знамения сабеите, християните и юдеите се споменават заедно и много тълкуватели смятат, че и те са хора на Писанието. Според някои ислямски учени само юдеите и християните са хора на Писанието.<![if !supportFootnotes]>[1]<![endif]>

Но с оглед на знаменията „Неверници станаха онези, които казаха: “Аллах, това е Месията, синът на Мариам.” (Коран, 5: 72), „Неверници станаха онези, които казаха: “Аллах, това е третият от троицата.” А няма друг бог освен единствения Бог. И ако не престанат да говорят това, болезнено мъчение ще сполети неверниците.” (Коран, 5: 73), някои смятат, че с настоящата си вяра юдеите и християните са неверници и съдружаващи. По този повод известният тълкувател на Корана Елмалълъ Хамди Язър пояснява следното: „В Корана понятието съдружник има две значения – едното е преносно, а другото основно. Преносното значение се отнася за онези, които явно съдружават с Всевишния, вярват и почитат много божества. Според това значение, хората, дарени с книги, не се наричат съдружаващи. Истински съдружаващи са онези, които не вярват в единството на Всевишния и отричат ислямската религия, т.е. не са мюсюлмани. Следователно юдеите и християните са съдружаващи.”<![if !supportFootnotes]>[2]<![endif]> Във връзка с темата Бедиуззаман изтъква: „Значението на думата неверник има два смисъла: първият обхваща хората, отричащи Всевишния, а вторият – които отричат исляма и Пророка. В този контекст хората от втората група може да ги наричаме хора на Писанието.”

Но въпреки че някои поддържат тази теза, има и тълкуватели, които смятат, че сред тях има и хора, вярващи в единството на Всевишния. Трябва да се обърне внимание на повелята в Свещения Коран: „Нито онези от хората на Писанието, които не повярваха, нито съдружаващите...” (Коран, 2: 105).

Главната особеност, на която трябва да обърнем внимание, е тази, че по време на низпославането на Корана отклонилите се от правия път хора, които не спазвали забраненото и позволеното, променили съдържанието на книгите си. Ако те вярват в условията, цитирани в Корана, тогава той ги определя като хора на Писанието. Ето това са хората на Писанието, с които мюсюлманинът може да сключва брак и е позволено да се яде месото на заклано от тях животно. Следователно онези сред съвременните юдеи и християни, които влизат в тези рамки, също могат да се нарекат хора на Писанието.

В съвремието ни може да определим още една група хора, извън трите, които изброихме; това са юдеи и християни, които вярват, че Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е Пророк, че ислямът е религия от Всевишния и че Корана е Свещена книга, също като Тората и Библията. Когато Пратеника на Аллах задочно отслужил заупокойна молитва за починалия абисински крал Негуса и съдружаващите злословили с думите: „Отслужва заупокойна молитва на починал в Абисиния християнин”<![if !supportFootnotes]>[3]<![endif]>, е низпослано знамението: „Някои от хората на Писанието вярват в Аллах и в низпосланото на вас, и в низпосланото на тях, смирени пред Аллах. Те не продават знаменията на Аллах на никаква цена. Те имат отплатата си при своя Господ. Аллах бързо прави равносметка.” (Коран, 3: 199). Броят на такива хора, особено на Запад, никак не е малък. Хора с подобни виждания ще изиграят съществена роля в процеса на диалога.

На последно място, трябва добре да поясним следното: днес някои хора твърдят, че не са останали хора на Писанието, тъй като приемат пророците – Аллах да опази – за синове на Всевишния, твърдят, че равините и свещениците обожествяват богове, и ги считат за съдружаващи. Така рушат основите на междурелигиозния диалог. Ние смятаме, че техните твърдения са необоснователни. Защото хората на Писанието и по времето на Последния Пратеник са казвали: „Иса (Иисус) е син Божи.” Тоест Свещения Коран явно изтъквал, че по този начин те съдружават, но въпреки това продължавал да ги нарича „хора на Писанието”.

Тук може да се вземе предвид следното; според Корана онези, които смятат достопочтения Иса и достопочтения Узаир, мир на тях, за синове Божии, са неверници.<![if !supportFootnotes]>[4]<![endif]> Но за да продължат мюсюлманите да регулират взаимоотношенията си с тях, в Корана те са наречени хора на Писанието. С други думи, по вяра дори те да са съдружаващи, по правило те са хора на Писанието. Затова и призива на Корана към тях да дойдат „към общото слово” е на тази основа. Ако те наистина бяха съдружаващи, Корана щеше да ги разглежда в категорията на съдружаващите.

Разграничаването на хората на Писанието от съдружаващите е спомогнало те да се сближат с мюсюлманите. А това е и една от целите на диалога. Призивът „елате към общото слово” доказва именно това. <![if !supportFootnotes]>

<![endif]>

<![if !supportFootnotes]>[1]<![endif]> Kemalüddin Muhammed, Fethu’l Kadir ala’l-Hidaye, Mısır, 1356, 2.372

<![if !supportFootnotes]>[2]<![endif]> Elmalılı, 2/221

<![if !supportFootnotes]>[3]<![endif]> Müslim, Cenaiz, 21/62-67

<![if !supportFootnotes]>[4]<![endif]> Коран, 5: 73; Коран, 9: 30