Печат

Толерантност в личния и обществения живот

Написана от Фетхуллах Гюлен на . Публикувано в Любов и толерантност

Рейтинг
УжаснаОтлична 

Толерантността не е новооткрито явление. Светът за пръв път я е опознал благодарение на пророците. Защото учителят на пророците е Всевишния Аллах. Въпреки че приписването на толерантност на Всевишния не е правилно, прошката и търпимостта, опрощаването на греховете, състрадателността и милосърдното отношение към всички творения, прикриването на недостатъците и пороците им, са първоизвор на толерантността и са качества на Всевишния. Имената Опрощаващия, Милосърдния, Опрощаващия греховете, Прикриващия са едни от най-често срещаните в Свещения Коран.

Златната епоха в историята, в която толерантността била упражнявана в най-висша форма и по най-съвършен начин, е Епохата на щастието, която е била епоха на толерантността. Сега нека конкретизираме темата с няколко примера в светлината на онази блажена епоха.

Пример за опрощаване

В случая, известен в историята като „Клеветата”, лицемерите оклеветили пречистата съпруга на Пророка и майка на всички вярващи, достопочтената Аиша, Аллах да е доволен от нея. Тя е наша майка и заема специално място сред пречистите съпруги на Пророка. Защото първият мъж, когото е познала, бил най-прекрасният сред мъжете – Пратеника на Аллах, и когато се превърнала в напълно зряла жена, се озовала в пречистия дом на Пратеника на Аллах. Там тя била свидетелка единствено на честолюбие и непорочност. Достопочтената Аиша, Аллах да е доволен от нея, която била еталон за честолюбие, в даден момент била умишлено оклеветена от страна на лицемерите. Част от мюсюлманите също участвали в разпространяването на клеветата. Сред тях бил и Мъстах ибн Усасе – дано да не ми се налагаше да спомена името му, – когото достопочтеният Ебу Бекр, Аллах да е доволен от него, отгледал в дома си и който му бил далечен роднина. Достопочтеният Ебу Бекр останал потресен от този факт и той се врекъл да не издържа повече Мъстах и да не го поощрява материално. Въз основа на това в 22-ро знамение на Сура Нур Коранът загатва, че подобно вричане от страна на толерантна и опрощаваща личност като достопочтения Ебу Бекр е погрешна постъпка и че най-верният приятел на Владетеля на опрощението и толерантността, Пратеника на Аллах, трябва да бъде по-толерантен: „И удостоените с благодат и обилие сред вас да не се кълнат, че не ще даряват на [съгрешилите от] роднините и клетниците, и преселниците по пътя на Аллах! И нека извиняват, и нека прощават! Нима не искате Аллах да ви опрости? Аллах е опрощаващ, милосърден.”[1]

Искам да обърна внимание на изреченията в края на кораничното знамение: „Нима не искате Аллах да ви опрости? Аллах е опрощаващ, милосърден.” Всевишния, Който е Ерхаму-р Рахимин, т.е. Който няма равен в милосърдността и цялото останало милосърдие е като капка в океана в сравнение с Неговото, скрива всичките ни простъпки, когато не пазим очите си от греха и в душите ни се просмуква порокът, неприличните и срамни думи, които чуваме и които очернят душите ни, и мръсотиите на вселената и обществото, които ни оскверняват, и ни опрощава въпреки всичко. Изречението: „Нима не искате Аллах да ви опрости?” носи толкова дълбоко значение, толкова е истинско и възхитително, че метафоричният му смисъл сякаш означава Той ни опрощава, но и трябва да сме толерантни помежду си и да си прощаваме един на друг. Коранът ни внушава собствения си морал чрез личността на достопочтения Ебу Бекр.

Опрощаването е част от морала на Аллах

В посланията на пророците, които имат божествен и небесен произход, начело на въпросите, които стоят на първи план, са свързани с опрощението, снизходителността и толерантността. Защото сърцето на личност, която е натоварена с мисия да възпитава и просветлява, винаги трябва да е много широко и да тупти с толерантност, за да отекват в сърцата правдата и истините, които проповядва. А някои грешки, които се допускат като естествен резултат от човешката природа, трябва да се стопяват и разбиват като комети, сблъсквайки се с толерантната атмосфера на служещите на истината и вместо да нанася поражения, да внася успокоение в душите и да гали окото подобно на светлините по време на заря. Всъщност, както вече споменахме, този морал е толкова възвишен, че Пратеника на Аллах ни съветва да следваме Божия морал с думите: „Приемете морала на Аллах.”[2] Впрочем не опрощава ли Всевишния на земята онези, които Го отричат? Редица хора изпитват възхищение пред шедьоврите на изкуството на Микеланджело, Пикасо, Константин Брънкуш, но отричат омайните красоти, сътворени с „четката на могъществото” на Всевишния, вселената, която е жив пейзаж и Твореца, Който я е сътворил. Ето тази простъпка е непростимо провинение и възпротивяване във вселенски измерения. Но забележете колко безбрежни са прошката и опрощението на Всевишния, Който въпреки неблагодарността на своите раби повелява: „Моето милосърдие обхваща всяко нещо...” (Коран, 7: 156). И със Своята милост дарява препитание на всички хора и творения и ги защитава без разлика, и продължава да дава благодат дори на онези, които Го отричат.

Тук е възможно всички големи пророци да се разглеждат в една и съща светлина и да се дадат примери от живота им, но ние ще се задоволим само с примери от живота на Пророка Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари, който е квинтесенцията на вселената и цветът на битието.

Достопочтеният Хамза е сподвижник, когото Пратеника на Аллах много обичал. Освен това той не е обикновен сподвижник, а чичо на Пророка и негов млечен брат. Тази великолепна личност, която се изправяла срещу лъвовете и имала лъвско сърце, потиснала собственото си достойнство, гордост и сила и влязла в духовната атмосфера на Гордостта на човечеството. Подкрепата, която той дал на своя племенник в критичен за мюсюлманите момент, когато числеността им била съвсем малка, го издига на несравними висоти. Да, по този начин той, освен роднинската близост, проявил и всички качества на близостта с Аллах и така издигнал своето величие до недостижими върхове. Разбира се, че Пратеника на Аллах, мир нему, щял да възнагради този славен герой на предаността. Тази велика личност, която се врекла един ден да нападне Мека и да се разправи с всички там, без значение дали са мъже или жени, в битката при Ухуд сякаш била надробена на късове, сражавайки се с кръвожадни престъпници, чиито очи гледали на кръв, ръцете им били изцапани с кръв, а мислите им били порочни. Блажените му очи били избодени, ушите и устните му били отрязани, гръдта му била разполовена, дробовете му били извадени и сдъвкани, след което плюли върху трупа му и го изоставили.

Пратеника на Аллах, мир нему, чието сърце било изпълнено с милост и състрадание, видял тази страшна гледка и очите му се напълнили със сълзи като дъждовни облаци. В битката при Ухуд около седемдесет сподвижници паднали като мъченици, два пъти повече били ранени, жените овдовели, а децата останали сираци. Погледната през състрадателния поглед на Пророка, гледката ставала непоносима. Когато децата на достопочтения Хамза, Аллах да е доволен от него, и децата на останалите сподвижници се явили пред Султана на пророците, треперейки като току-що излюпени пиленца, според житията на Пратеника на Аллах, мир нему, той тъкмо си бил помислил: „Аз ще отвърна със същото”, въпреки че в Корана подобно нещо не се съобщава и в този момент Всевишния Аллах го насочил към хоризонта, съответстващ на равнището му със знамението: „И ако наказвате [о, вярващи], накажете със същото, с което са ви наказали! А ако търпите, това е най-доброто за търпеливите.” (Коран, 16: 126). И така му било внушено: „Ти трябва да разсъждаваш по този начин.” Ала това слънце на толерантността и търпимостта погребало всички страдания в сърцето си и от двата пътя избрал пътя на търпението.[3]

Всъщност този натъжен Пророк изтъкал не само този отрязък от живота си, а цялото си съществуване като дантела върху канавата на толерантността. Въпреки мъченията и изтезанията, на които го подлагали години наред, след като завладял Мека, в знак на толерантност и състрадателност той рекъл на езичниците, които го прокудили от родното му място, които организирали войски и го нападали и които в този момент развълнувани и разтревожени очаквали какво ще бъде отношението му към тях: „Ще ви кажа това, което достопочтения Юсуф е казал някога на братята си: „Няма укор за вас заради предишните ви деяния. Аллах ще опрости и вас. Той е Най-милосърдния сред милосърдните. Вървете, всички сте свободни.”[4]

Мединската харта

Да, тъй като изворът на толерантността и търпимостта, както и на религията ни, е Коранът, и тъй като тази мисъл стига до нас като пълноводна река от вестителя на Корана, не е възможно ние да разсъждаваме по различен начин за написаното в него. Защото мисленето в обратна посока означава непознаване на Корана и на Пратеника на Аллах, мир нему. От тази гледна точка толерантността е естественият морал на мюсюлманина, защото се опира на Корана и сунната и пак по същата причина е негова трайна черта. В Англия бе издадена книга под заглавие От парадигма към енигма, в която заедно с оригиналния вариант бе публикуван и английският превод на договора, който Пратеника на Аллах сключил след преселението в Медина. Този правен и социален договор с народа на Медина, който обхваща и юдеите, е документ, заслужаващ сериозно внимание.[5] Нито Хагската конвенция, нито Съдът за правата на човека в Страсбург, нито Заключителният документ от Хелзинки, не са на равнището на правните и хуманни принципи, които Пратеника на Аллах утвърдил преди четиринайсет века. Тази безкрайно толерантна личност е живяла заедно с хората на писанието в Медина, Пророка намирал общ език дори с лицемерите, всяващи раздори, които уж се наричали „мюсюлмани”, а се опитвали да скарват чистите души. Прегръщал ги според разбирането си за толерантност. Той дал ризата си за погребален саван дори на човек като Абдуллах ибн Убей ибн Селюл, който цял живот се отнасял враждебно към него. Пророка му отдал последна почит с думите: „Ще участвам на погребението му, докато не ми бъде низпослано откровение, с което това да ми се забрани.”[6] От тази гледна точка нито Пророка, нито посланието, което отправил към човечеството, нямат равни на себе си. Следователно не е възможно хората, които следват Водителя към спасението, да мислят различно от него.

От тази гледна точка толерантността – както се изразявали предците ни – е неразделна част от нас, тя е отделен нюанс и оттенък в нашия чувствен и мисловен свят. Затова, дори да бъде отсега нататък, в турското общество трябва да се изграждат платформи за толерантност, да се награждават инициативите за толерантност, при всяка възможност на преден план да се изнася чувството за толерантност и да се дава възможност за изява на хората, които прощават на другите.

Наградите за толерантност и необходимостта от толерантност в обществото

Фндацията на журналистите и писателите, която е основана от хора, обединени около тази идея, раздаде награди за толерантност на личности с големи заслуги за разбирателството в обществото, избрани от специално жури. Това мероприятие получи висока оценка от всички слоеве в обществото, като се започне от политиците и се стигне до хората на изкуството, учените, журналистите и писателите, както и обикновените граждани. Разбира се, появи се и някаква маргинална група, която е отчуждена от обществото. Тази група не одобри въпросната инициатива, която обхвана всички хора. Тя изрази безпокойство от този факт, както и направи грешен ход, като упрекна лицата и институциите, казали „да” на този консенсус.

Независимо кой какво казва, днес, когато светът се превръща в голямо село в резултат на глобализацията, ако говорим за диалог между другите народи и нашия народ, който се намира пред прага на бъдещи промени, няма да бъде възможно да се намери обяснение на вътрешните противоречия. Затова толерантността трябва да се възнаграждава и по тази причина тя непременно трябва да се разпространява сред обществото ни. До такава степен, че в университетите трябва да се говори за толерантност, политиците трябва да акцентират често върху тази тема, хората на изкуството трябва да творят в тази насока, медиите трябва непременно да подкрепят подобно положително развитие в изданията си.

Толерантността не означава обезличаване и попадане под нечие влияние, а поддържане на добри взаимоотношения с хората, както и те да бъдат приемани, каквито са. Никой няма право да критикува подобно разбиране за толерантност. Защото в тази страна всеки има различни възгледи. Хората с различни мнения и чувства или ще търсят път към разбирателство, постигайки съгласие, или ще изпаднат във враждебни отношения и ще се конфронтират. Ала във всяка епоха е имало и винаги ще има хора, мислещи по различен начин. Следователно нито низпосланите от Аллах писания, нито днешните реалности в света гледат благосклонно на второто положение. Според скромното ми мнение хората, които са станали глашатаи на онази маргинална група, отново трябва да проверят позицията и твърденията си, дали те са в името на човечността и хуманните принципи, или са насочени към тяхното разрушаване.

Особено днес турското общество се нуждае от толерантност повече отвсякога. Дори може да се каже, че се налага в този момент народът ни да укрепи тази ценност, да я изведе напред и да стане олицетворение на толерантността в световен мащаб. Защото някога славните ни предци завладели сърцата на хората от своята епоха благодарение на толерантността и станали пазители на всеобщото спокойствие. Да, на Балканите, които през цялата си история били буре с барут, и в динамичен район като Близкия изток най-дълготрайният мир е наложен благодарение на дълбокото разбиране на предците ни за толерантност. От мига, в който тази толерантност и нейните славни представители били заличени от историята, тези райони изпитват носталгия по мира и спокойствието. Слава Богу, че след няколковековно неориентирано съществуване този славен народ сякаш възкръсна и даде ново начало на живота си. Този огромен чинар, който се раззеленява в сърцето на Анадола, отново ще спусне сянката си над света с помощта и щедростта на Всевишния, като, от една страна, ще раздава толерантност, а от друга, ще научи целия свят на нея.

Впрочем интегрирането и безпроблемното съществуване на сънародниците ни в европейските общества, като запазят предаността си към националните ценности, към историческите и духовните си корени, ще бъде възможно единствено в атмосферата на толерантността.

Тук искам да подчертая едно особено важно обстоятелство. Толерантността не означава отказване нито от религията и народността ни, нито от историческите ни традиции. Защото тя съществува от древността. Османската държава била велика сила, която, от една страна, почитала религията и националните ценности, а от друга, била в добри взаимоотношения с другите държави. Ако днешният човек, който е цивилизован, просветен и отворен за света, изостане от онази епоха, той не я е осъзнал. Затова в личностен, семеен и обществен план сме длъжни да продължим с по-бързи темпове започналия процес. Аз лично съм убеден, че дори и хората, които не споделят нашите чувства и мисли, ще имат по-благосклонно отношение, ако се организират срещи с тях. От тази гледна точка може да се обединяваме с почти всички около положенията, по които сме съгласни помежду си, и да си стиснем ръцете в името на диалога. Защото Всевишния отдава най-голямо значение на човека, любовта и състрадателността.

Значението, което Пратеника на Аллах отдавал на човека

Благодарение на възпитанието, което получавал от своя Господ, Гордостта на човечеството, Аллах да го благослови и с мир да го дари, отдавал значение на всеки човек, независимо дали е бил християнин или юдей. Преди да се спрем на темата за уважението на Пророка към човека, важно е да се отбележи колко необятен е бил светогледът му. Той бил Гордостта на човечеството. Духът му бил пролог към Книгата на битието, а посланието му – епилог към тази книга. За онези, които познават мисията на Пратеника на Аллах, това е очевидно. Ние го опознаваме благодарение на светлината, донесена от него на земята, чрез която вселената се превърнала в съзерцавана изложба и в четена книга. От тази гледна точка човечеството и особено общността на Пророка Мухаммед, колкото и да се гордеят, че следват Пророка на милосърдието, това ще е малко. Както е рекъл един от влюбените в Пророка: “Колко сме щастливи, че го следваме!” Говорейки за благодатта, с която Аллах го е дарил, Пророка казва: “Първото нещо, което Аллах е сътворил, тоест първото семе, хвърлено в утробата на битието, е моята светлина.”[7]

Защото той е ядрото, същността и квинтесенцията на битието. Ако трябва да се изразим в суфитски стил, съществуването на Гордостта на човечеството, мир нему, от една страна, е необходимата причина за сътворението на битието, а от друга страна, е окончателният завършек. Битието било създадено, за да бъде сътворен той. Според заключението на Алварлъ Ефе Хадже Мухаммед Лютфи[8] мъдростта, скрита в изяждането на забранения плод от пророка Адам, мир нему, и прогонването му от Рая, е появата на Пророка Мухаммед. Съгласно това разбиране, ако пророкът Адам е знаел до какво ще доведе постъпката му, като посегне към забранения плод, е щял да изяде дървото до корен, за да се появи по-рано Пророка Мухаммед. Да, толкова велик и ценен е Пророка в нашите представи.

Както съм споменавал и по други поводи, Гордостта на човечеството, необходимата причина за сътворението на битието, Султанът на пророците веднъж се изправил на крака, виждайки, че минава траурно шествие. Покойникът бил юдей. В този момент някой от сподвижниците му рекъл: „Пратенико на Аллах, той е юдей.” Без да промени отношението и изражението си, Султанът на пророците сякаш призовал времето да спре и да чуе отговора му, който гласи: „Но е човек!” Нека този отговор да бъде чут както от последователите на Пророка, които не го познават по подобаващ начин, така и от защитниците на човешките права, които живеят, без да имат представа от универсалните му послания, свързани с хуманността. Според мен към цитирания отговор нищо повече не може да се добави и ако ние сме част от общността на този славен Пророк, не е възможно да мислим различно от него.


[1] Buhari, Şehadat, 15, 30; Hibe, 15; Cihad, 64; Müslim, Tevbe 56.
[2] Mansur Ali Nasıf, 1/13.
[3] İbn Esir, Üsdü’l-Ğabe, 1/528-532.
[4] El-İraki, el-Muğni an Hamli’l-Esfar, 3/179.
[5] Muhammed Hamidullah, İslam Peygamberi, c. 1, s. 290.
[6] Buhari, Cenaiz, 85; Tefsir-u Berae, 12; Müslim, Fezailü’s-Sahabe, 25.
[7] Acluni, Keşfü’l-Hafa, 1/266.
[8] Алварлъ Ефе Хадже Мухаммед Лютфи (1868-1956) – изтъкнат турски проповедник и имам. – Б. пр.