Поезия

Поезията не е нищо друго освен разкриване в поетичните души на заложената в духа на Вселената красота и хармония, на усмивката и приятното излъчване в лика на битието. Сред тези възвишени души има такива, чиито сърца се превърнали в мастилници, а диханията на Джибрил (Гавраил) – в тяхното мастило.

* * *

Поезията отразява воплите, които се чуват по пътя на изучаването на отвъдното или стенанията от положените усилия по този път. В зависимост от преживяното душевно състояние и вътрешно вглъбяване, звуците и мелодиите на поезията понякога излизат клокочейки, а понякога много нежно. Затова всеки поетичен звук и слово може да се разбере напълно само чрез душевното състояние, в което са били изречени.

* * *

Поезията се ражда и оформя според вярата, културата и начина на мислене, които въздействат на погледа и чувствата на поета. Но единственият източник, който я кара да се задълбочи и я изнася на равнище над възприятието, е вдъхновението. В развълнуваното от вдъхновението сърце молекулата се превръща в слънце, капката – в океан.

* * *

Колкото и да е голяма ролята на разума и мисълта в поезията, човешкото сърце има своеобразно дълбока страна. „Моето слово е боен командир в армията на поетите.”, заявява Фузули[1]. Когато съживяващите се в сърцето мисли се окрилят с мечтите, те започват да чукат на вратата на вечността.

* * *

Поезията е пламък, осветяващ настоящето, прожектор, излъчващ светлини към бъдещето, любовна и вълнуваща мелодия от отвъдното. В атмосферата на истинската поезия очите получават просветление, далечината става близка и душите добиват неугасваща воля и душевен подем.

* * *

И стихотворенията също като молитвите изразяват възходите и паденията, радостните и тъжните състояния във вътрешния свят на човека и се превръщат в дихания от света на тайните, доколкото индивидът се съсредоточава с висша истина. Всъщност всеки зов е поезия, всяка поезия е зов. Достатъчно е поезията да знае как да разпери криле към вечността.

* * *

Поезията, която се съживява в идеята за вечността и лети в небесата на чистата мисъл с крилете на сърцето и със силата на душата, не оказва голяма почит на положителното мислене, както науките. Тя си служи с конкретното само за средство. Нейната основна цел е да открие абстрактното и да го улови.

* * *

Ако всяко нещо, което се чувства и мисли в поезията, се възпроизвежда във въображението, ако въображението минава без недостатъци през разсъдъка, и ако после тези тайни елементи, които възникват като полъх във вътрешния свят на поета успеят да запазят наличието и жизнеността си, докато поемат диханието на думите и стиховете, такава поезия е готова винаги да съхрани свежестта и жизнеността си. В противен случай съчиненията, които пишем под формата на поезия, няма да се различават от меден пръстен с камък от хризолит или инкрустирана с въглища диамантена огърлица.

* * *

Поезията е трудно разбираем и полифоничен звук, който е мъглява тайна в мисълта, здрачевина по извървените пътища и принадлежи на затворена в много аспекти атмосфера, защото е избрала за цел да търси „Незнайното Същество”. Затова във всяка дума и стих на истинската поезия се усещат съзерцанията и чувствата на свръхчувствителен пътешественик, който трепва от всеки звук и гледка в тайнствен замък.

* * *

Поезията е трепет на сърцето, душевно вълнение и сълза. А сълзите всъщност са чиста поезия, надигнали се срещу думите.

* * *

Поезия – това са някои неувяхващи цветя, принадлежащи на поетите и ароматите им, които излъчват около себе си. Ако земята им е чиста, водата им е бистра и семето им е ясно, багрите и ароматите на такива цветя доставят безкрайна наслада!

* * *

Броят на поетите, които се изразяват без да разбират, и обратно – тези, които разбират, но не се изразяват, никак не е малък. За сметка на празните думи на първите, поетичните погледи и мисли на вторите може да разкажат много неща на човека, без да има нужда от думи и стихове.

* * *

Погрешно е поезията да се разбира само като мерена реч. Има такива прозаически слова, които омайват душата и чиито похвати и изрази събуждат възторг и възхищение в сърцата, и всяко едно от тях самò по себе си е велика поетическа творба.

* * *

Както всеки клон на изкуството, така и поезията е безплодна и без блясък, ако от гледна точка на крайния резултат не е в прегръдка с вечността. Влюбената в безкрайните красоти човешка душа, влюбеното във вечността човешко сърце, човешката съвест, която не се задоволява с нищо друго освен с вечността и безкрайността, винаги шепнат на човека на изкуството да изследва отвъдното. Човекът на изкуството, който не чувства стоновете и въжделенията, извисяващи се от сърцето, душата и съвестта му, цял живот се занимава с имитиране на външната страна на предметите и нито веднъж не успява да надникне зад дантелената завеса.

* * *

Ако в поезията формата не се пожертва в името на смисъла, и смисълът – в името на формата, напротив, ако и двете изобразителни средства се изследват като връзка между дух и тяло, такава поезия ще постигне хармония, която всяка съвест ще обича и ще я възприема за естествена. И е немислимо въображението да възпроизведе какъвто и да е нов мотив за такава поезия.

* * *

Поезията има външна страна, в която надделяват главно думите, стиховете, метриката, стилът. Що се отнася до вътрешната й страна, в нея в едни случаи духът търси най-изисканите и най-нежните изрази като лицата на цветята и крилцата на пеперудите, за да изтъкне мислите, покълнали вътре в него, в други случаи търси думи, които като искри разпалват пожари там, където падат, а понякога – думи, които да издават стонове като звуците на флейтата. Духът търси, намира и поставя на мястото им тези думи. Това може да наречем музикализиране на поезията.

* * *

В поезията се чувства повече широта и схващане, отколкото се забелязва, тъй като нейните основни източници са тайните и знаците. Но това схващане се намира в съкровения свят на поезията и е обградено с него. Дори тогава, когато поезията добива дълбоки измерения в прегръдките на асоциациите и се разпростира към разнобагрените мисловни атмосфери, тя пак запазва оригиналността си.

* * *

В поезията основно властва тонът, който възниква от сливането и образуването на едно цяло на идеите и чувствата. Но зад идеите и чувствата стоят два важни елемента – намерението и възгледът, които властват над тях и дават усещането за съществуването си във всяка точка, като хипофизната жлеза в човешкия организъм. Намерението и възгледът намират отражение като отделни багри върху всички стихове и куплети, те улавят за ръка идеята, когато тя се подхлъзне, и като вълшебни лампи непрекъснато осветяват пътищата пред чувствата.

* * *

Поезията е диханието на обществото, в което покълва и расте с ненавистта, омразата, вълнението, страданията, надеждите и разочарованията в него. А поетът в някои случаи е трахеята и белият дроб, в други – езикът на обществото. От тази гледна точка, когато поезията се изучава заедно с характерните особености на обществото, в което се раззеленява и развива и от което черпи материали, въпреки че съобщава някои неща, е много трудно да се разбере нещо от нея, без да се взима под внимание обществото, което я отглежда.

[1] Фузули (1483-1556) – поет, представител на турската диванска (класическа) литература. – Б.пр.