Ихлас (преданост)
Ихласът е в наличие тогава, когато човек върши всичко в името на Бога и се въздържа от дадена постъпка също в името на Бога. Пророците са личности, които още в началото са постигнали ихлас. Всъщност ако положи старание, човек може до определено равнище да постигне ихлас. Но факт е, че най-горното стъпало, до което могат да се изкачат обикновените хора в предаността си към Всевишния, е първото, от което пророците се изкачват към своето извисяване. Те са достигнали до възможно най-високата степен на предаността. В Свещения Коран в личността на някои пратеници са съчетани именно тези качества на пророците и са представени по следния начин: “И спомени в Книгата Муса! Той бе избраник и бе пратеник-порок.” (19: 51).
А за пророк Юсуф (Йосиф) се казва: “…Несъмнено той бе от Нашите предани раби.” (12: 24).
В Корана Всевишния се обръща директно към Пророка Мухаммед, съответно и към хората: “Низпослахме на теб Книгата с истината. На Аллах служи, предан Нему в религията.” (39: 2). В друго знамение Всевишния повелява на Пророка Мухаммед: “Кажи: На Аллах служа, предан Нему в моята религия.” (39: 14).
Причината човек да служи на Бога е, защото Той така му повелява. А целта на това покорство пред Всевишния е да бъде спечелено благоволението Му. Човек ще получи в Рая своето възнаграждение за служенето на Бога. Служенето на Бога обхваща цялостно житейския път на човека и се проявява във всички действия на праведниците под формата на съзнателно и разумно поведение. Ето как описва и подчертава значението на предаността великият мислител на епохата ни Бедиуззаман: “Трудете се в името на Бога, всичките ви начинания да бъдат в името на Бога, работете в името на Бога и не напускайте кръга на Божието благоволение.”[1]Ихласът е налице тогава, когато човек е почтен и правдив. В житейския път на предания човек не се наблюдават отклонения. Той се стреми към духовно извисяване. Поради това, дори и след като са достигнали върховете на духовното извисяване, тези хора са успели да запазят своята скромност от самото начало. Но колко рядко се срещат подобни хора!
В цялата човешка история съществува една-единствена личност, която е успяла да достигне най-високата точка на това извисяване, и тя е Пророка Мухаммед. И няма как да отречем това. В деня, в който е завладял Мека, бил толкова скромен, колкото и в деня, когато започнал да възвестява своето послание.
Мека е превзета с мир. Дори и да е имало частични конфликти не е обосновано те да се приписват на цялостно събитие. Когато Пророка отново се връщал в светите земи, откъдето бил прокуден години преди това, неговото поведение не било поведение на завоевател. Яздейки, той толкова ниско бил навел своята глава, че тя едва не опирала до ръкохватката на седлото.[2]
Той не променил своето поведение и след като се преселил в ал-Медина. Когато влизал, сподвижниците му се изправяли. Това било подобаваща постъпка. Дори онези, които са се поминали, трябвало да станат от гробовете си и да го почитат. Той е повече от достоен за всичко това. Но той изпитвал дълбоко неудобство от факта, че сподвижниците му се изправяли на крака, след като го видят и им казвал: “Не се изправяйте на крака както персите постъпват пред своите големци.”[3]
Да, той довършил своята мисия, както я бил започнал. Като че ли животът му бил музикална хармония. Довел докрай делото си със същия тон, с който го започнал. Това е изключителен успех. От една страна, той започнал да разгласява тази Божествена мелодия с нисък тон, но впоследствие тембърът станал толкова висок, че било възможно да го чуе цялата вселена.
През целия си житейски път той отдавал всичко на Бога и служел единствено на Него, сърцето му било изпълнено само с Божието откровение. Където и да погледнел, очите му виждали единствено Божието творение, всичките му чувства се вълнували само с духовните наслади, внушени му от Бога. Той бил отворен за истината, устремен към истинността, и навсякъде с огромно желание повтарял “Аллах”. Защото бил човек на предаността.
Неговото разбиране за Божията благодат е другото измерение на предаността му. Защото от думите му разбираме, че благодатта е да служиш на Бога, сякаш Го виждаш.[4] Ако трябва да направим сравнение, трябва да кажем, че ако другите отслужвали намаз, обръщайки се към ал-Кааба, той отслужвал своя намаз вътре в самия храм.
[1] Bediüzzaman, Sözler, 1. Söz; Lem’alar, 21. Lem’a.
[2] İbn Hişam, Sire, 4/47-48; Mecmeu’z-Zevaid, 6/169.
[3] Ebu Davud, Edeb, 152; Müsned, 5/253.
[4] Buhari, İman, 47; Müslim, İman, 5,7.
- Създадено на .