Нито един пророк не е наченал своето дело в резултат на личните си хрумвания за изграждане на някаква система. По отношение на пророческата мисия Бог сам избира дадена личност измежду хората и я определя като пророк. След като настъпи моментът, Бог известява тази избрана личност, създадена да стане пророк, за неговата дейност, отговорности и пророческа мисия, и той се обявява за такъв. В зависимост от степента си всеки пророк идва с откровение, живее с него и след като го напусне, той си отива от този свят. Откровението е от такова важно значение за пророците, както са важни за нашето съществуване насъщните нужди като въздуха, водата и хляба. Пророците сякаш се подхранват от Божия полъх. Подобно на южния вятър, до тях непрекъснато достига полъхът на Свещената Мъдрост и докато този полъх продължава да ги вдъхновява, те остават сред хората. А след като откровението спира да ги съпътства, те с нетърпение очакват мига, в който ще се възнесат при Всевишния.
Пророците изцяло са се отдали на своя Създател. Казали са това, което Бог им e повелил и колкото им e позволил. Религиите, които са възвестявали, са били низпослани пряко от Бога, както и те са изпратени от Бога и са били натоварени да изпълняват своята Божествена мисия.
Когато изпълнявали пророческата си мисия, пророците не са се повлияли от това, дали хората ще приемат или отхвърлят посланията им. Тяхната мисия се изразява единствено в това, да оповестяват и да възвестяват. Онова, което са говорели или вършели противниците им, въобще не ги е интересувало. Въобще е немислимо да са отстъпвали от убежденията си, свързани с религията. Тяхното общо убеждение е: “Дори на едното ми рамо да сложат Луната, а на другото Слънцето, пак не бих се отказал от своята мисия.”[1]
