Няколко примера

Реставрацията на ал-Кааба

Хората по време на невежеството били размирници. Сякаш същността и целите им били насочени към това. Ако трима се събирали, несъмнено се получавали противоречия. Да възпиташ тези хора, и освен това да ги направиш пример, на които другите да подражават чак до Съдния ден, било чудо присъщо само на Последния Пратеник.

Реставрацията на ал-Кааба станала преди пророчеството на Пратеника на Аллах. Храмът бил ремонтиран и дошъл ред на свещения черен камък ал-хаджар ал-асуад да бъде поставен на мястото му, което стана причина за неразбирателство между отделните родове. Всеки искал тази чест да бъде отредена на неговия род. Тогава все още Пратеника не бил удостоен с пророческата мисия. Но дори това да не било все още факт, той носел в душата си това пророческо семе. И се очаквала само пролетта, семето да покълне. Точно тогава извадили сабите, приготвили стрелите и родовете се карали. Ако не се намерело решение на проблема, кой знае колко години щяла да продължи враждата, колко жертви щели да бъдат дадени, колко щяла да продължи междуродовата война. Един от тях предложил: “Нека приемем за съдия първия влязъл през тази врата. Каквото отсъди той, да се съгласим.” Всички одобрили това предложение и всеки зачакал с нетърпение. След малко през вратата влязъл Пророка Мухаммед. Всички в един глас казали: “Идва Честния!” и му обяснили положението. Без да се замисля, Пратеника повелил: “Донесете широк плат!” Когато го донесли, сложили свещения камък по средата. Представители на всички родове хванали плата и го занесли до определеното място. Пратеника на Аллах взел камъка и го поставил на мястото му.[1]

По този начин се предотвратила междуродова война. Без да се замисли в една такава ситуация, за която родовете са готови за война, с такава бързина и адекватно решение, с какво друго освен с пророческа логика може да се обясни този факт? Все още не е пророк, за да разреши проблема чрез Божествено откровение (уахи). Но за да бъде готов за святата мисия, той бил удостоен с висш разум, присъщ само на пророци. Всъщност, за да бъде натоварен със Свещения Коран, се изисквало именно това.

Опознаване на събеседника

Хусайн отишъл при Пратеника на Аллах. Целта му била да го вразуми. Щял да го убеди да се откаже от делото си. Пратеника на Аллах притежавал чудотворна способност да опознава събеседника и равнището му. Казвал на събеседника си такива думи, че ако вие смените местата на думите или кажете същото на друг човек, ще объркате всичко и в никакъв случай не бихте постигнали целта си. Пратеника на Аллах бил ненадминат в избора на подходящи думи и в оценката на нивото на събеседника си. И е невъзможно да бъде посочена друга подобна личност. С такава бързина избирал думите, мястото и начина на изразяване, че каквото и да каже, казвал само най-необходимото. Освен че в неговите думи нямало несъответствие, нямало и излишни неща. Проследете дума по дума словата му, не бихте намерили нищо излишно. И ако това не е висш разум, тогава какво е? Вижте как този разум разтопил Хусайн.

След като Хусайн приключил с това, което искал да каже, Пратеника на Аллах, без да повишава тон и учтиво попитал:

  • О, Хусайн, ти в колко бога вярваш?
  • Седем на земята и един на небесата, общо осем. – отговорил Хусайн.

Този Бог, за когото казвали, че е на небесата бил Всевишния Аллах. Мисълта за Всевишния е толкова силна, че дори епохата на невежеството не успяла да я изкорени. Съвестта не лъже. Стига езикът да може да изрази правилно гласа на съвестта. Пратеника на Аллах продължил да пита:

  • Когато те сполети беда, на кого се уповаваш?
  • На Онзи в небесата.
  • Когато загубиш стоката си, от кого търсиш помощ?
  • От Онзи в небесата.

Пратеника продължил с подобни въпроси, а Хусайн отговарял все същото. Накрая Пратеника на Аллах попитал:

  • Ти умоляваш само един Бог за всичко това, тогава какъв е смисълът да Го съдружаваш с останалите! Аз казвам същото. Приеми исляма и се спаси!”[2]

В този разговор всичко е много просто, но накрая Хусайн не намерил какво да каже. Да, след разговора с Пратеника на Аллах Хусайн успял да каже само едно изречение: “Няма друг бог освен Аллах и Мухаммед е негов Пратеник.” Събеседниците му или изричали това свидетелство, или продължавали с упорство по стария си път, без да са в състояние да кажат нещо. И не било възможно да имат друг избор.

Разговор според събеседника

Бедуинът е човек, който живее в пустинята. Той често изгубва камилата си, забравя багажа си някъде, а после започва да се оплаква. Помислете какъв е духовният свят на такъв човек. Какво може да каже той, когато се затрудни. Сигурно няма да е нещо по-различно от думите на блажения Хамза, който, откривайки истината, казал: “О, Мухаммед, след като живях нощем в непрогледната пустиня, разбрах, че Всевишния е толкова голям, че не може да се побере между четири стени.” Да, когато хората разбрали, че идоли като ал-Лат, ал-Узза, Хубал не са способни на нищо, те изрекли същите думи. Защото гласът, който казвал това, била гласът на съвестта. А тя изричала истината. Ето, кой знае колко бедуини с подобни мисли идвали при Пратеника, задавали въпросите си и когато получавали най-подходящия и задоволителен отговор, намирали Истината и ставали една от звездите в небесата.[3]

Ахмад ибн Ханбал предава следния хадис от абу Тамима, Аллах да е доволен от него: “Един ден стояхме при Пратеника. Дойде бедуин и попита:

  • “Ти Мухаммед ли си?”

 Пратеника спокойно отговори:

  • “Да, аз съм Мухаммед.”
  • Към какво приканваш хората?
  • Призовавам ги към Великия и Всесилния Аллах. Но само към Него. Без да бъде съдружаван с други богове. Той е Аллах, на Когото се уповаваш, щом те застигне беда и само Той може да ти помогне. Когато настъпи суша и недоимък, отново Него само умоляваш... и Той изпраща дъжда. Когато останеш сам в бездната на пустинята, изгубил всичко, към Него се обръщаш и Той ти помага да намериш изгубеното.”

Колко хубави са тези думи, казани на бедуина! Как всички изречения са свързани с неговия начин на живот. Какво означава да те сполети суша, беда, неприятност – това е много ясно за него и в този момент и положение му се посочва единствената безгранична сила, която може да му помогне. Думите толкова много повлияли на бедуина, че той не успял да каже друго освен: “О, Пратенико на Аллах, подай си ръката да засвидетелствувам!”[4] Да, засвидетелствал и добил славата на сподвижник. Казаните неща са много прости, но начинът, мястото и подбраните въпроси накарали бедуина да коленичи. И досега никой освен Пророка Мухаммед, не е успял да превърне закоравелите сърца на хората в нежни и богобоязливи струни, сякаш в общество на ангели. Той е използвал толкова уместно дарените му от Всевишния качества, че историците и социолозите все още не могат да обяснят революционната промяна, настъпила у хората. Дейността на Последния Пратеник дава своите скъпоценни плодове до днес и влияе на обществото и в ХХІ век, а това несъмнено ще продължи и до Съдния ден. Днес много хора в целия свят приемат исляма, а това със сигурност се дължи на харизматичното обаяние на Пророка Мухаммед и на плодовете на неговата дейност. Не може да се посочи друга личност, подобна на него. Той е Властелинът на времето. Всичко се случва заради него.

Обръщението му към ансарите (помагачите) и мухаджирите (преселниците) при Хунайн

Както решавал проблемите със завидна лекота и бързина, така също със своето хладнокръвие, когато останалите изпадали в паника Пратеника на Аллах преодолявал неочакваните препятствия и вселявал спокойствие. Когато анализираме всяка негова постъпка, всяко негово изречение, ще видим, че всичко, което е направил и казал, е впечатляващо и до последния детайл. Ако бе закъснял съвсем малко или бе пропуснал да каже нещо, не би било мислимо да се постигне такъв успех. А в такива моменти Пратеника на Аллах нямал време за размисъл. Това още веднъж доказва неговия висш пророчески разум. Нито една негова постъпка не била погрешна. Напротив, във всяко свое начинание той постигал успех, за което има хиляди примери. Тук ще посочим само един.

Събитието се случило след войната при Хунайн. Хадисът е предаден от Ибн Исхак и се цитира в сборника на ал-Бухари и Муслим:

Битката при Хунайн се разгоряла след мирното превземане на Мека. Пратеника на Аллах раздал придобитото в нея плячка на хората чиито сърца трябвало да се спечелят за исляма. Повечето от тях се ползвали с авторитет в родовете и племената си. След превземането на Мека повечето от тези хора имали съмнения и не били приели ислямската религия присърце. Ако ледовете в сърцата им не се разтопели, те можели да станат по-опасни от враговете на бойно поле. В този ден трябвало да се раздадат 6000 пленника, 24000 камили, 40000 овце и кози, 4000 оки злато и сребро.

Пратеника на Аллах раздал по-голямата част от всичко това на онези, чиито сърца все още не били спечелени напълно, както и на хората с авторитет в племената си. Например на семейството на Абу Суфян дал 300 камили и 120 оки сребро; на Хаким ибн Хизам – 200 камили; на Нусайр ибн ал-Хариса – 100 камили; на Кайа ибн Ади – 100 камили; на Сафуан ибн Умайа – 100 камили; на Хуайтиб ибн Абдуузза – 100 камили; на Акра ибн Хабиа – 100 камили; Уйайна ибн Хисн – 100 камили; на Малик ибн Афж – 100 камили. Освен на тези, и на други хора според положението им били раздадени по 40-50 камили.[5]

Раздавали камили, злато, сребро, като целта била да се запази и разпространи религията. Защото Мека била превзета наскоро, а това, макар и в малка степен, накърнило достойнството на нейните жители. Достойнството за тях било всичко. Пратеника оползотворил по най-ефикасния начин дадената от Всевишния Аллах възможност. Но това раздаване на придобитото накърнило ансарите, особено младежите, някои от които дори казали: “Кръвта им още капе от мечовете ни, а получават най-големия дял.” Тези думи поставили началото на раздор. Нямало значение, че малцина недоволствали. Ако не се вземели мерки, можело да се стигне да неугасим пожар. Освен това най-малкото противопоставяне на Пратеника можело да стане причина за загубване на вярата, което е по-опасно и от раздор.

Саад ибн Убада веднага известил Пратеника за положението. Всъщност само няколко младежи недоволствали, но ако не се вземели мерки, проблемът щял да се разрасне.

Пратеника на Аллах веднага повелил да се съберат всички ансари. Когато се събрали, той се обърнал към тях:

“О, ансари, чух, че в сърцата ви се е породила ненавист към мен...”

От психологическа гледна точка началото на словото прави потресаващо впечатление. В най-неочакван момент, когато повечето от ансарите не знаели дори причината за това събиране, тези думи прозвучали като плесница за тях и ги накарали да се опомнят.

И без това е немислимо сподвижниците да противоречат на Пратеника на Аллах. Най-много можели да му се разсърдят, но той вземал мерки и за това. Първите думи на Пратеника повлияли на събралите се сподвижници и те заковали поглед в него в очакване. Следващите изречения били много важни. Ако не прозвучали убедително, вместо да донесат полза, можело да навредят и да се получи обратен ефект. Затова Пратеника продължил:

  • Не бяхте ли в заблуда, когато аз дойдох? Всевишния не ви ли показа Правия път чрез мен?
  • Не бяхте ли бедняци, живеещи в мизерия, когато дойдох? Всевишния не ви ли обогати чрез мен?
  • Не бяхте ли врагове един на друг? Всевишния не ви ли обедини чрез мен?

След всеки въпрос всички вкупом отговаряли: “Да, да, благодарности на Аллах и на Пратеника!”

Тъкмо навреме Пратеника променил темата на разговора. Те можели да изрекат следващите думи, но отново говорел той:

“О, ансари, ако бяхте пожелали, можехте да ми отговорите и по друг начин. Например можеше да ми кажете: “Ти дойде от Мека, където те опровергаваха, а ние ти повярвахме; дойде изоставен, и ние те взехме при себе си; дойде прогонен, а ние те приехме; дойде нуждаещ се, а ние ти помогнахме! Ако ми бяхте отговорили така, щяхте да кажете истината. Никой нямаше да ви обвини в лъжа.

О, ансари, ако сте се натъжили, че съм дал земни блага на някои, за които искам да повярват истински, и когато всички се връщат вкъщи с камили и овце, вие не искате ли да се върнете у вас с Пратеника на Аллах? Кълна се във Всевишния Аллах, че ако всички хора отидат на една страна, а ансарите – на друга, аз бих отишъл при ансарите. Ако не беше преселението колко бих желал да съм един от ансарите! О, Аллах, пази ансарите, децата и внуците им!”[6]

След тези думи нямало човек, който да не плаче. Всички плачели на глас и казвали: “Аллах и Пратеника са ни достатъчни. Нищо друго не желаем.”

Това кратко и съдържателно обръщение предотвратило раздора и успяло да спечели още веднъж сърцата на слушателите.

Анализирайте едно по едно изреченията, добавете и точното време! Измерете разликата в духовното състояние на сподвижниците между първото и последното изречение. Имайте предвид, че това са думи, изречени без да има време да се обмислят. Прибавете ги към казаните неща и попитайте съвестта си кой владее думите. Вероятно отговора, който ще чуете, ще бъде: “Мухаммед, Пратеника на Аллах!” Всъщност всеки човек ще чуе същото в душата си, стига съвестта му все още да не е покварена.

Нека оставим анализа на психолозите и социолозите, а ние да погледнем на въпроса от наша гледна точка, а именно – висшия разум (фатанат) на Последния Пратеник.

На първо място този разговор е проведен единствено с ансарите. Защото хората от Мека – мухаджирите – не дали повод за подобна беседа. Ако присъсътваха и те, ансарите нямаше да са толкова концентрирани. А това било много важно.

На второ място, събирането единствено на ансарите, и тяхното уединяване с Пратеника на Аллах, без да присъстват други освен тях, им повлияло положително от психологическа гледна точка.

Трето, ако всички били там, някои можели да се обидят от думите му. Например: “Когато всички се връщат вкъщи с камили, овце.”

Четвърто, в края на обръщението се отдава възхвала и на ансарите и се отправя молитва за тях. Мухаджирите, които били напуснали родните си домове, можели да се обидят.

Пето, от гледна точка на изразителността и стила обръщението е уникално.

Шесто, уникален е и фактът, че в началото на обръщението Пророка ги стъписва, а после ги възхвалява и говори от тяхно име.

Седмо, всичко това, изречено с такава искреност и увереност, не дава повод на никого да възрази, което е много важно с оглед на целта на обръщението.

Осмо, думите, изречени спонтанно и без да се обмислят продължително, играят главната роля при въздействието върху слушателите.

Тези и още много други обстоятелства доказват, че Пратеника на Аллах не говори от свое име, а решава проблемите чрез отредения му висш разум и откровение (уахи).


[1] Müsned, 3/425; İbn Hişam, Sire, 1/209.
[2] İbn Hacer, İsabe, 1/337.
[3] Acluni, Keşfü’l-Hafa, 1/147.
[4] Müsned, 4/65; 5/64.
[5] İbn Hişam, Sire, 4/135, 136.
[6] Buhari, Menakıbü’l-Ensar, 1,2; Müslim, Zekat, 132-141.

Pin It
  • Създадено на .
© © 2020 Уеб сайт на Фетхуллах Гюлен. Всички права запазени.
fgulen.com е официалният източник на Фетхуллах Гюлен, известният турски учен и интелектуална.