Някои важни обстоятелства при оповестяването (таблиг)

При известяването има няколко важни обстоятелства. Вече споменахме някои от тях. Съвсем накратко ще ги обобщим и ще приключим с темата за оповестяването.

Първо: от една страна, оповестяването е плод на висш разум, което можем да наречем и пророческа логика.

Второ: човекът, който известява, трябва да представи по най добрия начин своята проповед. Да, той трябва да известява не как е редно да живеят останалите, а да разказва какво той самият прави и да призовава хората към това.

Трето: при оповестяването не трябва да се очаква друго освен задоволството на Всевишния Аллах. Дори Раят не трябва да бъде цел. А това означава да направиш материална и духовна саможертва.

Първо: Вътрешен висш разум (фатанат)

Оповестяването от страна на Пратеника на Аллах е плод на висша логика. Както човек разсъждава, така притежава и чувства. Ако го разглеждате само през призмата на интелекта, без да обърнете внимание на чувствата, ще сгрешите. Ако направите обратното, отново ще сбъркате. Пратеника на Аллах се съобразява и с двата аспекта. Като се обляга и на разума и на чувствата, той намира най-прекия път до душата и съвестта. И всеки, който го усетел в дълбините на душата си, откривал истината. Дори Блез Паскал и Анри Бергсон, които се опитват да опознаят Всевишния чрез интуицията, са много назад в сравнение с възпитаните от Пророка Мухаммед мюсюлмани. И без това не може и да става дума за подобен паралел.

Познаване на индивидите

Да, както и в други сфери е невъзможно Мухаммед, мир нему, да бъде достигнат, така е и от гледна точка на висшия му разум (фатанат). Той първо нагледно оборвал неприятелите си, т.е посочвал идолите и питал: “Какво очаквате от камъни, дървета и пръст?” После благодарение на прекрасните си умения или по чудо успявал да достигне до сърцата им.

Например Пратеника на Аллах казал на Омар: “Как може толкова умен човек като теб да обикаля безцелно? Не мога да проумея как човек като теб търси помощ от камъни, пръст и дървета.” На първо място тези думи ласкаят Омар. След като се е отнесъл с Омар с уважение по този начин, той го е спечелил от гледна точка на логиката. На второ място с постъпките си той влял в сърцето му божествената красота и сигурност. И трето, издигнал го е до такава степен на служене, че Омар, който повалял дори камилите, склонил смирено глава пред Пратеника на Аллах като малко дете.

Сега нека дадем още един пример и преминем към друга тема.

При Пратеника на Аллах дошъл някакъв младеж. Сподвижниците не уточняват неговото име, но ако вземем предвид някои предания, ще разберем, че той се е казвал Джулайбиб, Аллах да е доволен от него. Този млад мъж дошъл и попитал: “Пратенико на Аллах разреши ми да извърша прелюбодеяние, защото е невъзможно да се въздържам повече.” Намиращите се там сподвижници реагирали различно. Някои искали да затворят устата му с думите: “Как си позволяваш да говориш така пред Пратеника на Аллах!”, други го дърпали за дрехите. Въпреки тази отрицателна реакция само състрадателния и милосърден Пратеник го изслушал, повикал при себе си, взел го на колената си и той седнал. След като вече го омаял с поведението, Пратеника го попитал:

Искаш ли подобно нещо да се случи с майка ти?

• О, Пратенико на Аллах, когото обичам повече и от майка си, и от баща си, разбира се, че не искам.
• Никой човек не би искал това да се случи с майка му!
• А ако имаше дъщеря, би ли искал и с нея да се случи същото?
• О, Пратенико на Аллах, когото обичам повече и от себе си, не бих искал.
• Никой не би искал дъщеря му да прелюбодейства!
• Би ли желал това да се случи с леля ти?
• Не, о, Пратенико на Аллах, не бих желал.
• А искаш ли сестра ти да прелюбодейства?
• Не, не, не искам!
• Никой не иска това да се случи с леля му или със сестра му!

После Пратеника на Аллах допрял ръката си до гърдите на младежа и се помолил: “О, Аллах, опрости греховете му, пречисти го и опази от прегрешение!”[1]

След тази молитва Джулайбиб се превърнал в символ на почтеността. Той се поправил, но като знаел предишния му морал, никой не давал дъщеря си за негова съпруга. Отново Пратеника на Аллах му помогнал да се задоми. Още в следващо сражение той паднал убит като мъченик за вярата. След битката Пророка попитал: “Загубихте ли някого?” Отговорили му: “Не, Пратенико на Аллах, всички сме тук.” А той казал: “Да, но аз загубих!” И отшъл до Джулайбиб. Около него имало седем убити, накрая и той загинал. Положил главата му на колената си и казал: “Джулайбиб е част от мен, и аз съм част от него.” Удостоен с такава чест, Джулайбиб напуснал земния преходен свят.

Да, чрез висшия си разум Пратеника на Аллах успява за толкова кратко време да извиси толкова порочен младеж, че човешкият разум е неспособен да го проумее.

А сега, в днешно време, ако най-големите педагози и възпитатели отидат на Арабския полуостров, дали биха успели за толкова кратко време да възпитат поне един човек според принципите на Последния Пратеник?

Реалностите доказват, че отговорът на този въпрос ще бъде отрицателен.

Да, той живял в епохата, през която безнравствеността била сякаш вродено качество. Пратеника на Аллах не само че изкоренил тази безнравственост, но и възпитал хората по най-съвършения начин. И то дотолкова, че човечеството не било виждало подобно поведение, а няма и да види. Ислямът доказва това с хиляди примери. Потвърждава го днешното безсилие, въпреки солидните средства, пред проблемите на възпитанието. Цели народи, президенти, организации и учени се обявяват например срещу тютюнопушеното, но безрезултатно.

А сега обърнете внимание на възпитаната от Пратеника на Аллах общност и как неговите думи се възприемат. Ето само един от хилядите примери. Анас разказва: “Бях в дома на Абу Талха и пълнех чашите с вино на онези, които пиеха. Тогава отвън се дочу глас, който казваше: “Внимавайте, алкохолът вече е забранен!” В този момент онези, чиито чаши бяха пълни, ги изсипаха, други изплюха питието и всички изсипаха запасите си от алкохол на улицата и дни наред навън се лееше течност.[2]

Да, той успял да постигне всичко това. На хората, които не искат да осъзнаят този пророк казваме: “Опитайте се да постигнете една хилядна от онова, което той постигна! Никога няма да успеете...”

Проповедта трябва да се подкрепя с дела

Второ: използваният от Последния Пратеник подход на известяване се основавал на правилото думите да се подкрепят от делата. Да, неговият живот толкова съответствал на думите му, че който го видел, нямал нужда от други аргументи, да стигне до истината. Много пъти, дори само съзерцаването на неговия образ било достатъчно, за да се потвърди пророчеството му.

Колко хубаво се изразява Абдуллах ибн Реваха, който казва:

“Ако той не бе дошъл с явни чудеса, съзерцаването му щеше да е достатъчно, за да му повярват.”[3]

Неговите сподвижници не били наивници. Между тях били Абу Бакр, Омар, Осман, Али, Аллах да е доволен от тях, всеки от които е способен да управлява света. Те не били хора, които се подчиняват на всеки срещнат. Ако той не беше Пратеник на Аллах, нямаше да го послушат. И особено Али, който е достигнал до такава степен на вярата, че казва: “Ако завесата на неведомото се вдигне, тъврдата ми убеденост не ще нарасне.”[4] След като и той го е признал за Пратеник на Всевишния, дори само това е достатъчно за доказателство.

Всяка негова постъпка била толкова омайваща, че еврейският учен Абдуллах ибн Салям, който когато го видял само веднъж, казал: “В това лице няма лъжа, това може да бъде само Пратеник на Аллах.”[5] и приел исляма.

Значи било достатъчно да се повярва, само като го съзреш. Хората, посветили живота си на проповедта, разбират най-добре колко е трудно да бъдат приети... Защото те цял живот проповядват, а не могат да съберат и шепа хора, които да им повярват. А вижте Пратеника на Аллах. Възможно ли е да бъде посочен втори човек, който да е завладявал сърцата на близо един милиард души? Има ли друг във Вселената, чието име се споменава по пет пъти на ден от минаретата? Така че човечеството го обича и по няколко пъти на ден изразява тази обич, и то въпреки че толкова много хора и институции работят против него. Да, въпреки всичко Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари, продължава да бъде обичан. Защото всяка негова дума съответствала на житейското му поведение и била жив пример за подражание. Ще бъде такава, докато свят светува. Затова всичко казано от него е повлияло на останалите хора и е било прието безусловно и изцяло.

Когато призовавал към служба на Всевишния Аллах, той отново показвал най-хубавото подчинение.

Достойната Аиша, Аллах да е доволен от нея, разказва:

“Един ден Пратеника дойде при мен и ми каза: “Аиша, искам разрешение тази вечер да бъда със своя Създател.” И се изправил да отслужва молитва.

През цялата нощ до сутринта той чел знамението: “В сътворяването на небесата и на земята, и в промяната на нощта и деня има знамения за разумните.” (3: 90). Молел се и проливал сълзи, и то толкова, че ако някой изстискаше молитвеното му килимче щяха да потекат сълзи.[6]

Той отслужвал молитви, докато краката му се подуят. Един ден му припомнили, че е опазен от всички минали и бъдещи прегрешения и го попитали: “Защо въпреки това, толкова се обременяваш?” Той отговорил: “Тогава да не бъда ли благодарен раб на своя Създател?”[7]

Отново достойната Аиша разказва: “Станах посред нощ. Щом видях, че Пратеника на Аллах не е до мен, започнах да ревнувам. Помислих си, дали не е отишъл при друга съпруга? Когато ставах от леглото, кракът ми опря до ръката му. Когато се взрях разбрах, че се кланя доземи и се наведох да чуя какво изрича. Беше молитвата: О, Всевишни Аллах, страхувайки се от наказанието Ти, осланям се на Твоето задоволство.”[8]

Ако бе пожелал, Той можеше да живее като цар. И без това такъв живот му бе предложен още в Мека – за да се откаже от мисията си. Но в името на свещената си задача той бе предпочел мъчително съществуване пред спокойствието.[9] Вместо да бъде Пратеник-ангел той бил предан Пратеник-раб, който един ден гладува и се моли, а на следващия ден е сит.[10] Този негов избор привличал останалите хора.

Блаженият Омар също водел скромен живот, но този на Пратеника на Аллах карал дори него да се замисли. Един ден Пророка го попитал: “Защо плачеш, Омар?” Той му отговорил: “Пратенико на Аллах, в момента кралете спят на пухени легла, а ти лежиш върху рогозка, която оставя белези по тялото ти. Всъщност ти си Пратеник на Всевишния и заслужаваш най-охолния живот!” Пратеника на Аллах казал на Омар: “Не искаш ли Омар, този свят да принадлежи на тях, а отвъдният да бъде наш?”[11]

Да, охолството на света трябвало да се намира в ръцете на мюсюлманите. От всички други Пратеника на Аллах желаел това най-много. Но той живял скромен живот. По-точно, не живял, а дарявал с живот. Всъщност тайната на това, да владее душите и сърцата на хората, не е ли точно това негово качество?

Хората, които се занимават с оповестяване, могат да научат много от постъпките и поведението на Последния Пратеник. Да, първото условие да стигнете до сърцата на своите слушатели и да имате успех, е да изпълнявате предписанията, които давате.

Желаете да кажете на някого колко важно е да се проливат сълзи от страх пред Всевишния. На първо място трябва да станете вечер и да плачете до сутринта. Едва после вашите думи могат да повлияят на някого. Иначе може да ви застигне възмездието на знамението: “Защо говорите онова, което не вършите?” (61: 2) и не бихте могли да въздействате на останалите хора.

Без да очаква отплата

Трето: фактът, че когато възвестявал, Пратеника на Аллах не очаквал нито материална, нито духовна отплата, е още едно доказателство за истинността на неговото пророчество. Защото такова е поведението на пророците. Хората, които усвоят това качество, са истинските вестители. Свещеният Коран повелява да се подчиняваме на тези, които не очакват отплата: “Последвайки ги!” (36: 21)

Богатството на съпругата на Пратеника – достойната Хадиджа – било раздадено в името на Аллах и въпреки това той не пожелал нищо от никого.

Неговият най-близък приятел бил Абу Бакр и когато се преселвали те отново били заедно. В момента, когато Абу Бакр приготвил ездитно животно, и вероятно хора като нас биха мислили само за преследващите ги врагове, Пратеника казал, че ще тръгне само ако заплати животното.[12] Това не е ли доказателство за неговата безкористност. Смятам, че само този пример е достатъчен за хората, които проповядват.

Абу Хурайра, Аллах да е доволен от него, разказва: “Един ден видях Пратеника на Аллах в джамията. Отслужваше молитвата седнал. Попитах: “Болен ли си, Пратенико на Аллах?” А той ми отговори: “Не, Абу Хурайра, гладен съм, от глад нямам сили да се държа на краката си.” Започнах да плача. Пратеника ме успокои: “Не плачи, Страшният съд няма да достигне гладуващите.”[13]

Веднъж Пратеника на Аллах посред нощ отново срещнал Абу Бакр и Омар, без да имат уговорка, и взаимно се попитали: “Каква е причината да сте навън в този късен час?” Отговорът и на тримата бил един и същ: “Глад...” Да, и тримата дали всичко в името на Аллах, в домовете им нямало и залък хляб, от глад не можели да заспят и излезли навън.[14]

За да се носи толкова голяма отговорност, именно това се изисквало. Днешните проповедници би трябвало да притежават същите качества.

За собствената си дъщеря Фатима Пратеника повелява: “Фатима е част от мен. Който я зарадва, радва и мен, а който я натъжи, все едно мен натъжава.”[15] Тя нямала помощник в къщата си. От носене на вода и въртене на мелничен камък ръцете й били в мазоли, а рамената й – в рани. Съпругът й Али се натъжавал от това, но не можел да направи нищо. И дълго време живели така.

Тя била възпитана от баща си. Подобно на него, и тя вършела всичко сама. Да, тя приличала по всичко на баща си.[16]

След като веднъж се върнали в ал-Медина от битка, която им донесла много пленници и плячка, всички отишли при Пратеника на Аллах да вземат своя дял. По настояване на блажения Али отишла и достойната Фатима. Баща й го нямало вкъщи. Тя казала на съпругата му за какво е дошла и се върнала вкъщи. Когато Пратеника разбрал, отишъл в дома на дъщеря си. Фатима лежала и щом видяла баща си, понечила да се изправи. Но той веднага седнал на леглото й и когато усетил студените крака на дъщеря си, казал: “Дъще, не мога да ти дам нищо, преди да задоволя потребностите на сподвижниците. Но мога да те науча на нещо много по-хубаво. Когато си лягаш, изречи трийсет и три пъти Субханаллах (Пречист е Аллах), трийсет и три пъти Алхамдулиллях (Хвала на Аллах) и трийсет и три пъти Аллаху Акбар (Аллах е велик). Това е по-хубаво от благата, които искаш.”[17]

Друг път видял гривна на ръката на достойната Фатима и казал: “Дъще, нали не искаш хората да кажат, че дъщерята на Пратеника на Аллах носи гривна от дълбините на Ада? По-добре я свали веднага!” Фатима продала гривната и с парите освободила един роб. Когато казали това на Пророка, той много се зарадвал.[18]

Освен че не очаквал някаква отплата от хората, Пратеника на Аллах бил принуден да се примирява с бедите, които те му причинявали. Колко пъти го оставяли в прахоляк и никой освен дъщеря му Фатима не се притичвал на помощ. И колко пъти слагали тръни на пътя, по който минавал и краката му кървели. Един ден отслужвал молитва в храма ал-Кааба. Лицемерите се събрали около него и започнали да го малтретират. Там бил Абу Бакр, който навреме го защитил: “Нима ще убиете човек, който казва, че неговият Създател е Аллах?”[19] Тези сцени се случвали често, но всичко това не можело да го спре от делото му. Той се обръщал към дъщеря си с думите: “Не плачи, дъще, Аллах няма да изостави баща ти!”[20] И Всевишния никога не го изоставил, и милиони хора се привързали към него.

С казаното дотук искахме да подчертаем, че възвестяването на вярата е една от целите на съществуванета на пророците, включително и Последния Пратеник. Те са създадени за оповестители. Когато ние изпълняваме тази задача, само поемаме отговорност. А Пратениците вършат това като цел на своето съществуване.

И най-вече, разглеждайки тази тема, искахме да подчертаем, че начело на възвестяването стои Последният Пратеник, че въведените от него подходи потвърждават още веднъж истината на пророчествата му. Тези подходи са образец за подражание от страна на всички нас, които сме отговорни за разпространението на святата вяра. Ние без никакви съмнения вярваме, че ако не се придържаме към Пратеника на Аллах, не може и да става въпрос за успех, което се доказва от хиляди примери. Затова без колебание и с искрена вяра напомняме, че онези, които искат да бъдат водачи и наставници на хората, трябва да следват вечните методи на Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари. Истинският водач е той и очертаният от него път е пътят на спасението. Защото той не говори от себе си, а каквото каже, безспорно е вдъхновение (уахи)...

[1] Müsned, 5/256-257.
[2] Buhari, Tefsir (5), 10, Müsned, 3/217.
[3] Said Havva, er-Rasul, 1/19.
[4] Aliyyü’l-Kari, el-Esraru’l-Merfua, s.286.
[5] İbn Hişam, Sire, 2/163-164.
[6] İbn Kesir, Tefsir, 2/164.
[7] Buhari, Teheccüd, 6; Müslim, Münafıkın, 81.
[8] Müslim, Salat, 223; Ebu Davut, Salat, 148, Vitr, 5.
[9] İbn Kesir, el-Bidaye, 3/80.
[10] Müsned, 2/231; Kenzül Ummal, 7/191; Mecmeu’z-Zevaid, 9/19-20.
[11] Buhari, Tefsir, (66), 2; Müslim, Talak, 31.
[12] İbn Kesir, el-Bidaye, 3/218.
[13] Ebu Nuaym, Hilye, 7/109; Kenzu’l-Ummal, 7/199.
[14] Müslim, Eşribe, 140; Kenzu’l-Ummal, 7/196.
[15] Buhari, Fezailü’-Ashab, 12,16; Müslim, Fezailü’s-Sahabe, 93-94.
[16] Buhari, Menakıb, 25; Müslim, Fezailü’s-Sahabe, 98-99.
[17] Buhari, Fezailü’l-Ashab, 9; Müslim, Zikr, 80-81; Ebu Davud, Edeb, 100.
[18] Nesi, Zine, 39.
[19] Buhari, Fezailü’l-Ashab, 5; Müsned, 2/204.
[20] Mecmeu’z-Zevaid, 6/21.

Tweet

Whatsapp