Пътуванията на пророка
Пътуването за Дамаск и монахът Бахира
В книгите, в които се разказва за живота на Пророка, пише, че първото си пътуване той е предприел заедно с чичо си Абу Талиб. Тогава бил на дванайесет години. Пътуването било планирано до Дамаск. По пътя керванджиите спрели, за да нощуват, а Пророка оставили да наглежда кервана. Всички се оттеглили на почивка в близкия хан.
Когато наблюдава новопристигналия керван, монахът Бахира, неправилно наричан от някои Бухайра, забелязал нещо, което силно привлякло вниманието му – над кервана непрекъснато се движел облак и го следвал. Когато керванът спирал, и облакът спирал, а когато потеглял, облакът също се движел над кервана. Впечатлен от видяното Бахира поканил на вечеря всички пътници от кервана. Постъпката му доста учудила хората, защото се знаело, че той никога преди това не се е интересувал от кервани. С изключение на Пророка всички се отзовали на поканата на монаха. Но той не успял да открие сред гостите си онзи, когото търсел. Попитал дали някой е останал да пази кервана. След като разбрал, че има, помолил да го поканят. Още щом го видял разбрал, че това е той. Бахира попитал Абу Талиб, кое е това момче. Абу Талиб отговорил, че това е синът му, но монахът не му повярвал, понеже според заключенията му това е Божият Пратеник и неговият баща би трябвало да е починал преди той да се роди. По-късно Бахира останал насаме с Абу Талиб и го посъветвал да се откаже от пътуването. Защото според него юдеите били завистлив народ и допускал, че по лицето на Пророка може да го разпознаят, като последния Божи Пратеник, и понеже не е един от тях, предполагал, че е възможно да му навредят. Като изхождал от своите догадки, Бахира помолил Абу Талиб да се откаже от пътуването. Той се съобразил с този съвет и под някакъв претекст се отделил от кервана и се върнал в Мека.Бахира казвал истината. Но имало още един момент, който се изплъзвал от съзнанието му, а именно – че Последният Пратеник се намирал под Божието покровителство и през целия му живот Бог щял да го пази. Следното знамение също го доказва: “О, Пратенико, оповести какво ти бе низпослано от твоя Господ! А не го ли сториш, ти не ще си оповестил Неговото послание. Аллах ще те защити от хората. Аллах не напътва неверниците” (5: 67). Да, Господ му казвал това и щял да го изпълни.
Второ пътуване до Дамаск
Второто си пътуване Пророка предприема на двайсет и пет годишна възраст. Този път е начело на кервана, изпратен от достойната Хадиджа, при която служел. По време на пътуването той отново се среща с Бахира. Монахът вече бил на преклонна възраст. Зарадвал се много, че отново е срещнал Божия Пратеник, защото отдавна чакал този миг. Бахира казва на Пратеника на Аллах следните думи: “Ти си Божият Избраник. Дано доживея деня, в който ще се провъзгласиш за пророк, та да нося твоите обувки и да ти слугувам“. Бахира не доживял до този ден, но понеже повярвал, че Мухаммед е пратеник на Аллах, било сигурно, че е спечелил много в отвъдния свят.
Всички го очаквали
Онези, които го очаквали и съобщавали за него, не били само няколко човека, а много на брой, и Зайд ибн Амр бил един от тях. Зайд бил вуйчо на блажения Омар и баща на прочутия Саид ибн Зайд, единия от десетте известени още приживе, че ще влязат в Рая, и бил от ханифите[1]. Зайд ибн Амр извърнал лице от идолите и винаги е изтъквал, че те не са способни да сторят нито зло, нито добро, но и той бил от онези, които си отишли от този свят, преди да видят изгрева. И Зайд известявал за новата рилигия. Негови са думите: “Аз знам, че много скоро ще се появи нова религия. Нейната сянка е над главите ви. Но не знам дали ще доживея да видя появата й”. Зайд се повлиял от някакъв полъх и съвестта му се пробудила за истината. Той вярвал в единния Бог и се уповавал на Него. Но нито знаел как да назове Бога, в който вярвал, нито знаел как да му служи.
Амир ибн Рабиа, който е един от сподвижниците на Пророка разказва следното: “Веднъж чух Зайд ибн Амр да казва: “Очаквам да се появи пратеник, който ще бъде от рода на Исмаил, мир нему, и сетне от рода на Абдулмутталиб. Не вярвам, че ще доживея деня, в който той ще се провъзгласи за пророк, но вярвам в него, приемам го и потвърждавам, че той ще бъде пратен от Бога. Ако ти доживееш до онези дни и го видиш искам да му предадеш моите благопожелания! Също така искам да ти опиша този пратеник, та да не се колебаеш.” Аз на свой ред го помолих да ми го опише и той продължи: “Ще бъде среден на ръст нито много висок, нито много нисък. Косата му ще бъде нито изправена, нито много къдрава. Ще се казва Ахмед. Ще бъде роден в Мека. И там той ще се провъзгласи за пратеник. Но впоследствие неговото послание няма да се понрави на племето му и те ще го принудят да напусне Мека. Той ще се пресели в ал-Медина и религията му ще се разпространи именно оттам. В никакъв случай не оставай безразличен към него! Аз обиколих много места в търсене на религията на Ибрахим, мир нему. Всички юдейски и християнски учени, с които съм разговарял, ми казаха, че това, което търся, ще се появи по-късно. И всички те ми даваха описанието, което преди малко направих, и ми казваха, че той ще бъде последният пратеник и след него друг пророк не ще се появи.”
Амир ибн Рабиа продължава да разказва: “Дойде денят, в който и аз приех исляма. Разказах на Божия Пратеник дума по дума онова, което съм слушал от Зайд. След като му предадох благопожеланието на Зайд, той го прие и каза: “Аз видях как Зайд се разхожда в Рая.”[2].
Уарака ибн Науфал бил християнски учен и роднина на достойната Хадиджа. Когато Пратеника на Аллах получил първото си вдъхновение, нашата майка достойната Хадиджа (Аллах да е доволен от нея) отишла при Уарака, за да й разясни положението и той й казал следното: “О, Хадиджа! Той е човек, който казва истината. Това, което вижда трябва, да бъде видяно в началото на всяка пророческа мисия. Той е вдъхновен от чистия извор на Всевишния. От този извор били вдъхновени Муса (Мойсей) и Иса (Иисус). Скоро Той ще се провъзгласи за пратеник. Ако доживея до тези дни и аз ще приема вярата му и непременно ще го подкрепя.”[3].
Абдуллах ибн Салам бил юдейски учен. Нека научим как той е приел исляма лично от него: “След като Пратеника на Аллах се пресели в ал-Медина, и аз като всички останали отидох да го видя. Около него имаше много хора. В момента, в който влязох, изричаше следните думи: “Поздравявайте онзи, който застане пред вас и го нахранете!” Бях запленен от магията на неговите слова и дълбокия израз на погледа му. Още там засвидетелствах, че Аллах е един и Мухаммед е Неговият пратеник, и приех исляма. Защото този лик, който аз видях, можеше да бъде само ликът на пратеник.”[4].
Абдуллах ибн Салам (Аллах да е доволен от него) бил важна личност. Както отбелязва Ибн Хаджер в Ал-Исаба (Общността), той е от рода на пророка Юсуф (Йосиф)[5]. Той е уважаван човек. Неговото засвидетелстване се възхвалява в самия Коран и се привежда като аргумент: “Кажи: Виждате ли какво ще стане, ако този [Коран] наистина е от Аллах, а вие го отричате! И въпреки че един от синовете на Исраил е засвидетелствал, че [Коранът и предишните писания] са сходни, и затова е повярвал, вие се възгордявате. Аллах не напътва хората – угнетители.” (46: 10).
Този потомък на Исраил е Абдуллах ибн Салам. Макар и някои тълкуватели на Корана да твърдят, че това знамение е низпослано в Мека и че споменатият син на Исраил е Муса, мир нему, твърдението, че знамението е мединско, надделява. Сиреч сура Пясъчните хълмове е меканска, единствено въпросното знамение е мединско и в него става дума именно за Абдуллах ибн Салам.
Защо не повярвали?
Всъщност всички юдеи и християни познавали и признавали Пратеника на Аллах. Но тяхното недоволство и завист им пречели да повярват. Това признание било толкова явно и категорично, че било достатъчно само веднъж да погледнат Божия Пратеник, за да повярват в него. Защото те познавали всички негови черти и качества. В Свещения Коран тази истина е обяснена по следния начин: “Онези, на които дарихме Писанието, Го познават, както познават синовете си. Но едни от тях скриват истината, знаейки” (2: 146). В знамението не се споменава името на пророка, употребена е кратката форма на личното местоимение за трето лице, единствено число – “го”. С тази местоименна форма хората на Писанието[6] визирали последния пророк, когото очаквали и подразбирали под него личността, спомената в Тората и Новия Завет. А тази личност без съмнение била Пророка Мухаммед, мир нему. И те го познавали по-добре и от собствените си рожби.
Блаженият Омар (Аллах да е доволен от него) веднъж попитал Абдуллах ибн Салам:
– Познаваше ли Божия Пратеник като собственото си дете?
А той отвърнал:
– Познавах го по-добре дори и от собственото си дете.
Блаженият Омар го попитал как е възможно това, а той отговорил: “Може и да имам съмнения по отношение на собственото си дете. Жена ми може и да ме е заблудила. Но не тая и зрънце съмнение, че Пратеника на Аллах е последният пророк.” Този отговор толкова зарадвал Омар, че той станал и целунал Абдуллах ибн Салам по челото.
Завистта
Те много добре познавали Божия Пратеник. Но едно е да познаваш, а съвсем друго е да вярваш. Познавали го, но не приемали вярата му. Тяхната завист им пречела да приемат неговата вяра. “И щом при тях дойде от Аллах Книгата, потвърждаваща онова, което е у тях – а още от преди бяха молили за помощ срещу неверниците, – и щом при тях дойде онова, което [вече] знаеха, не повярваха в него. Проклятието на Аллах е над неверниците” (2: 89).
С това знамение Всевишния пояснява истинската причина защо не приемат Божия Пратеник. Целият проблем се криеше в това, че последният пророк не бил юдей. Ако Божият Пратеник бе произлязъл от юдейския народ, несъмнено действията им щяха да бъдат съвсем различни.
Веднъж Абдуллах ибн Салам дошъл при Божия Пратеник и му направил следното предложение: “Пратенико на Аллах, скрийте ме някъде и поканете всички юдейски учени, които се намират в ал-Медина. След това ги запитайте какъв човек е баща ми и какъв съм аз. Без съмнение, ще се отзоват положително за нас. В това време аз ще изляза от мястото, където ще се скрия и ще съобщя, че съм приел исляма.” Пророка прие това предложение. Абдуллах ибн Салам се спотаи някъде в къщата. Юдейските учени се отзоваха на поканата и дойдоха. Пророка ги попита: “Какво мислите за бащата на Абдуллах ибн Салам и за него самия?” А те отвърнаха: “Той и баща му са най-мъдрите и най-достойните сред нас.” Божият Пратеник отново попита: “А какво ще речете, ако ви кажа, че той прие моята вяра?” А те отвърнаха: “Това е невъзможно, подобно нещо никога не би се случило!” В този момент Абдуллах ибн Салам (Аллах да е доволен от него) се показа. Изрече засвидетелстващите слова и потвърди, че Мухаммед е Божи Пратеник. Юдейските учени бяха безкрайно много учудени и се отрекоха от онова, което преди малко бяха споделили, и казаха: “Той е най-проклетият между нас и син на най-проклетия.” После Пророка ни не позволил на тези лицемери да останат повече при него.[7]
Тази случка е красноречив пример за това, че юдеите много добре познавали Божия Пратеник. Но тяхната предубеденост и консервативно мислене им пречели да приемат исляма.
Салман ал-Фариси (Аллах да е доволен от него) сам по себе си е доказателство в това отношение. Отначало той бил последовател на зороастризма, но изгарял от желание да намери правата вяра. По-късно приел християнството и се замонашил. Когато свещеникът, който бил негов учител, лежал на смъртния си одър, Салман ал-Фариси го помолил да му препоръча друг свещеник, при когото да служи, и той го напътил към свой добър познат – свещеник. Така той бил на служба при различни духовници. Когато за пореден път помолил своя духовен водач да го напъти към друг, този благочестив християнски учен му дал следната препоръка: “Синко, в момента няма такъв духовник, към когото да те насоча, но времето, когато ще се появи последният пратеник, съвсем е наближило. Той ще изповядва правата вяра на Ибрахим и ще се появи оттам, откъдето Ибрахим се е изселил, но ще се пресели и установи на друго място. Съществуват ясни поличби за неговото пророчество. Ако можеш, иди в онези земи. Той не взема милостиня. Приема дарове, а на плещите му има белег, който е доказателство за пророчеството му.”
Останалото да чуем от неговата уста:
“Потърсих керван, който да пътува до земите, за които ми спомена свещеникът. Намерих такъв керван и предложих да ме вземат срещу заплащане. Съгласиха се. Но след като стигнахме до Уади ал-Кура, отметнаха се от обещанието си, отнесоха се грубо с мен и ме продадоха като роб на един юдей. Там, където бях попаднал, имаше финикови палми. След като ги видях си помислих, че това е мястото, което ми бе описал свещеникът и предпочетох да остана. След известно време дойде човек от юдейския род Бану Курайза, закупи ме и ме отведе в ал-Медина. Тук работех в полетата с финикови палми. Не научавах нищо ново във връзка с Божия Пратеник. Един ден се бях качил на палма и събирах фурми, а господарят ми, който бе юдей, седеше долу. След известно време при него дойде един от племенниците му. И ядосано каза: “За Бога, какво проклятие! Всички отиват към Кууба. Някой, дошъл от Мека, обявил се е за пророк и хората го смятат за такъв!” Разтреперах се от вълнение. Без малко щях да падна от дървото върху господаря си. За миг слязох долу и започнах да го питам непрекъснато: "Какво казваш? Какво казваш? Каква е тази новина? Господарят ми, като видя колко се вълнувам, ми удари силна плесница с думите: “Теб това какво те интересува? Ти си гледай своята работа.” Отвърнах, че само искам да науча какво се е случило и отново се качих на дървото. След като се свечери, събрах каквото имам и отидох в Кууба. Божият Пратеник седеше заедно със своите сподвижници. Казах им: “Вие сте бедни, а аз търсех на кого да дам своята милостиня. Донесох ви тези фурми като милостния, заповядайте, яжте!” Божият Пратеник каза на сподвижниците си да ядат, а самият той не взе от фурмите. Казах си: “Ето първата поличба за която ми спомена свещеникът.” На следващия ден отидох и като им поднесох фурмите, казах: “Това не е милостиня, а дар от мен, заповядайте, яжте.” Божият Пратеник прикани сподвижниците си да ядат от фурмите, самият той също яде. Казах си: “И втората поличба е налице.”
Един от сподвижниците на Пророка бе починал. Божият Пратеник дойде на погребението му в гробището на ал-Медина. Отидох при него и го поздравих. След това застанах зад него и се опитах да видя белега на пророчеството. Той отгатна намерението ми. Плещите му не бяха покрити и видях пророческия белег. И третата поличба бе точно такава, каквато свещеникът ми бе описал преди години. Не се сдържах и започнах да целувам пророческия белег. Пратеника на Аллах ме призова да спра и аз се отдръпнах. Седнах срещу него и му разказах всичко, което съм преживял. Много се зарадва. Пожела и сподвижниците му да чуят моя разказ...”[8]
Щом го погледнеха, онези, които бяха далеч от упорството и завистта, се повлияваха от него и се привързваха. От духовна гледна точка няма никаква разлика между миналото и настоящето. И днес хиляди и стотици хиляди прозряват в него истината, потвърждават го и оповестяват на света, че той е последният Пратеник. Но в друг аспект също няма разлика между минало и настояще – онези, чийто инат и безсмислено упорство не ги напускат, не го признават за пратеник, макар и да знаят, че това е самата истина...
Съперничеството
Мугира ибн Шууба разказва: “Седяхме заедно с Абу Джахл.[9] Божият Пратеник дойде и започна да проповядва. Абу Джахл с арогантен тон му отвърна: “Мухаммед, ако изнасяш тази проповед с цел да засвидетелстваш земните си дела в Съдния ден, не се уморявай, аз ще ти бъда свидетел, а сега недей да ме безпокоиш.” Божият Пратеник си тръгна.
Аз попитах Абу Джахл:
– Наистина ли му вярваш?
А той отговори:
– Всъщност знам, че той е пророк. Но открай време между нас и хашимитите съществува съперничество. Те се гордеят с това, че притежават целебни средства и извор. Сега, ако кажат, че и Пророка е от тях, аз не бих понесъл това.[10]
Курайшите свикали събрание и решили да изпратят Утба ибн Рабиа до Божия Пратеник. Утба трябвало да отиде при него и да го убеди да се откаже от своята мисия. Тази личност била един от отбраното общество в тогавашна Мека, познавал много добре арабската литература и бил богат. Утба отишъл при Пророка на световете и като се опитвал да демонстрира логическите си похвати, му задал следния въпрос: “Кажи ми Мухаммед, ти ли си по-блажен, или баща ти Абдуллах?”
Пророка ни не отговорил на този въпрос. Не, може би дал най-правилния отговор, който заслужавал един глупак – мълчанието. Утба продължил: “Ако приемаш, че е по-блажен от теб, тогава знай, че той също почиташе божествата, които ти сега отричаш. Но ако считаш себе си за по-благочестив от него, тогава говори, а аз ще те слушам.”
Пратеника на Аллах попитал:
– Това ли имаше да ми казваш?
– Да. – отговорил Утба и замълчал.
Пророка на световете започна да чете от началото сура Разяснените и след като стигнал до знамение 13, в което се казва: “А ако се отвърнат, кажи: “Предупреждавам ви с мълния, подобна на мълнията за адитите и самудяните.” Тогава Утба не се сдържал. Треперел като покосен от треска. Сложил ръцете си върху пречистата уста на Божия Пратеник. Чувствал, че силите го напускат. Утба каза: “Замълчи, Мухаммед! В името на Бога, в който вярваш, замълчи!” – каза това и си тръгна.
Първенците на Мека чакали резултата от срещата. Абу Джахл никак не харесал начина, по който Утба се завръщал и казал: “Не се връща така, както беше отишъл.” Утба отишъл право вкъщи. Знаменията, които чул, го поразили като гръм. Не след дълго на вратата му застанал Абу Джахл, който бил по-лукав и от самия сатана. Той се опасявал Утба да не е приел исляма и сметнал за необходимо веднага да се намеси. Абу Джахл много добре познавал слабото място на Утба.
Смятал да накърни достойнството му и му казал:
– Утба, научих, че Мухаммед те е поласкал с различни дарове. Нагостил те е щедро, яли сте и сте пили. И ти не си устоял на това ухажване и си приел неговата вяра. Това говорят хората.
Утба се ядосал. Гордостта му била унизена.
На свой ред той отговорил:
– Всички вие знаете, че аз не се нуждая от неговата милостиня. Аз съм най-богатият измежду вас. Но това, което Мухаммед каза, силно ме потресе. Защото онова, което четеше, не бе поезия. Не са и думи на вещател. Не знам какво да кажа. Той е човек, който казва истината. Когато слушах онова, което четеше, ме обзе страх и нас да не ни сполети това, което е сполетяло адитите и самудяните.[11]
Други причини
Всъщност тези признания не се отнасяли само за един или двама. Общественото мнение също споделяло това убеждение. Но страхът, алчността, страстите и упорството им влияели отрицателно и им пречели да приемат истината. Не я приемали, въпреки че я знаели.
Ето как в Свещения Коран е описано състоянието на отричащите и как в същото време то вдъхва спокойствие в душата на Пророка: “Ние знаем, че те наскърбява онова, което казват. Но не теб взимат за лъжец, а всъщност угнетителите отричат знаменията на Аллах” (6: 33).
Те ти приписват какви ли не отрицателни качества и това те тревожи. Нека не те безпокоят думите на онези, които са подвластни на плътските си желания, нещастните роби на страстите си, които не могат да се откажат от собствените си пороци. Никак да не те тревожат. Всъщност в душите си те не те отричат. Никой от тях няма смелостта да те нарече лъжец. Защото и те знаят, че ти си пречистен от лъжата. И те самите те наричат Честния. Виж колко са безумни! От една страна, не вярват в онова, което ти приписват, и въпреки всичко, противно на собствения си разум и разсъдък, се осмеляват на подобно деяние. Тогава има ли смисъл да се тревожиш?
Ако някой трябва да изпитва тревога, това са онези, които са били около личност, държаща в ръцете си ключа към щастието и в двата свята, и въпреки че виждали самата светлина, не успели да прогледнат и да озарят душите си.
[1] С този епитет назовавали онези, които вярвали в единния Бог още преди Пророка Мухаммед да започне да разпространява исляма. – Б. пр.
[2] İbn Kesir, el-Bidaye, 2/298.
[3] Buhari, Bedü’l-Vahy, 3.
[4] Müsned, 5/451.
[5] İbn Hacer, İsabe, 2/320.
[6] Така са наречени юдеите и християните в Свещения Коран. – Б. пр.
[7] Buhari, Tefsir, 2, 6.
[8] İbn Hişam, Sire, 1/228 – 234.
[9] В превод означава Баща на невежеството. – Б. пр.
[10] Alaeddin Ali el-Muttaki el-Hindi, Kenzu’l-Ummal, 14/39 – 40; İbn Kesir, el-Bidaye, 3/83.
[11] İbn Kesir, el-Bidaye, 3/80-81; İbn Hişam, Sire, 1/313.
- Създадено на .