Да разберем „другия”

За хора със секуларни възгледи като нас, „Движение Гюлен” бе ислямско движение, на което винаги се гледаше с подозрение. В главите на  много хора има въпросителни, свързани с движението. Но, от друга страна, станах свидетел и на постиженията им от Адис Абеба, до Дакар, на това как представят Турция, както и на усилията, които полагат в служба на хората. Моят приятел от Измир, който ме попита: „Какво видя у този човек?” и ми каза, че е прочел статията ми с възторг, също трябва да види изброените от мен неща и да се убеди сам. Преди 12 септември (на 12 септември 1980 г. в Турция е извършен военен преврат – б. р.) в левите движения преобладаваше културата на тясна свързаност с народа. Онези, които бяха убедени, че революцията ще дойде от полските региони в селата, както в Китай, отиваха да живеят в полските региони, а онези, които вярваха, че революцията е градско дело, се настаняваха в бордеите.

Вярваше се, че революцията ще роди идеално и равнопоставено общество, заради което трудещите се хора трябва да се образоват. За жалост след Дванайсетосептемврийския преврат, извършителите му бяха издадени от това трудещо се население.

Ако се върнем на темата.

Изживяваме период, в който в Турция консерваторското съсловие забогатява, а в мюсюлманството расте тенденцията на Курайшитите.

Това е период, в който за някои мюсюлмани забогатяването, карането на луксозни джипове, носенето на чанти Луис Витон е станало по-важно от задължителната милостиня. В такова време това движение се стреми да възроди онази епоха, в която ислямът е защитавал равноправието и справедливостта.

Разпореждат се с трилиони, но лидерът на движението спи в най-обикновено легло. Младежите, подпомогнати по време на обучението си от движението, се съгласяват да работят само за един хляб, за да помагат на страните, чиито култури не познават, вместо да постъпят в някоя банка.

Саможертва, която трябва да се уважава, дори да не споделяте същите идеи. Освен това от време на време го правят с националистическо чувство, което поражда безпокойство, дори у хора като мен.

Те полагат усилия, за да осигурят доминираща роля на Турция и на турското разбиране за исляма в тази географска област и не го крият.

Моите критики в Дакар бяха насочени към недостатъците, свързани с представянето на турската литература и култура.

Според мен както ученик, който постъпва в „Робърт колеж” познава много добре американската литература, така и децата, които учат в училищата на движението, трябва да знаят добре османската и турската литература.  

Друго нещо, което ми направи впечатление е, че членовете на движението притежават способността да се саморазвиват.

На един прием бе зададен въпросът защо съпругите им не присъстват, а отговорът, който получихме гласеше: „Ние не произхождаме от Истанбул. Ние идваме от Анадола. Живеем така, както сме видели от нашите майки и бащи, а не според движението. Животът в нашите села е такъв. С времето децата ни ще живеят по-различно.”

Това е правилното.

Да се види и приеме, че бъдещето ще е различно.

Ако се научим да съдим за хората не според вярата, а според делата им, тогава по-лесно ще преодолеем тези проблеми.