Тема подсказана от Фетхуллах Гюлен: Толерантност и медийна отговорност

Дали Исляма дава свобода или ограничава? Дали другите религии не водят до същия резултат? Каква е медийната отговорност в отвореното, демократично и толерантно общество? Дали проблемът не е вътре в човека, в неговия морал и контрол? Май стана омагьосан кръг. Изход от лабиринта сочи в богатото си творчество Фетхуллах Гюлен, един от най-харизматичните духовни учители на съвременна Турция. Той е привърженик на демокрацията, като я смята за единствената жизнеспособна политика днес. Фетхуллах Гюлен е обществен реформатор, който настоява за всеобщо образование. Радетел е на междурелигиозния диалог, като в сърцевината на диалога между културите поставя споделянето на ценностите. Видният теолог води в трудовете си разговор за толерантността, както на морално-етично, така и на практическото съвременно обществено-политическо равнище. Тези ценности трябва да се превърнат в съществени черти на новите медии в общество, чието начало Гюлен описва с жизнеутвърждаващ оптимизъм: „Да, медиите носят големи отговорности по отношение на зачитането на човешките права и свободи, осигуряването на мирно съжителство в обществото, без да се разпалват конфликти между различните социални слоеве, ускоряването на стъпките за диалог и толерантност и подкрепянето на всички демократични процеси. Вярвам, че медиите у нас ще поемат напълно тази мисия и ще я реализират.”[1]

Много изследователи твърдят, че Християнството и Исляма са двете най конфликтни религии, поставящи съществуването на човечеството под въпрос. Нека да видим какво казва Самюъл Хънтингтън, един от големите световни геостратези, за тези две религии и цивилизациите които създават. “Причините за този конфликт не се коренят в преходни явления като, например християнските страсти през 12 век или ислямския фундаментализъм от 20 век. Те се дължат на характера на двете религии и на цивилизациите основани на тези религии. От една страна, конфликтът е следствие от различията особено между мюсюлманското схващане за исляма като начин на живот , надхвърлящ и обединяващ религия и политика и западно християнското разбиране за разделените свери на властване на Бог и на кесар. Конфликтът обаче се дължи и на сходствата между тях. И двете религии са монотеистични, като за разлика от политеистичните религии те не могат лесно да асимилират други божества и виждат света през дуалистичната схема ние те. И двете религии са универсалистки, претендирайки че са носители на единствената истинска вяра, към която трябва да се приобщят всички хора. И двете религии са мисионерски водени от убеждението, че техните привърженици имат задължението да убедят невярващите в единствената истинска вяра…. Ислямът и християнството заедно с юдаизмът имат телеологични възгледи за историята, които се отличават от цикличните или статични концепции преобладаващи в другите цивилизации. Степента им на насилственост в конфликтите в историята се влияе от демографския растеж и спад, от икономическото развитие , от техническия прогрес и от степента на религиозна ангажираност.”[2]

В своя пространен труд "Безкрайна светлина"[3] Фетхуллах Гюлен интересно и показателно доказва, че „истинската вяра е онази, която излиза от сърцето”. Че тази вяра е точно безкрайна светлина, която озарява пътя на човека. Тук става дума не само за толерантност, за верска търпимост и уважение, но и за нещо повече - за едно хармонично съжителство и съвместно съществуване на вероизповеданията по нашите земи. В този смисъл голямата е надеждата за бъдещето и медиите имат значима роля в този процес.

Българските медии

Стъпкани и унизени могат да се чувстват българите от ежедневието си и медийните си герои – домашно и полицейско насилие, злоупотреба с власт и корупция, битова престъпност, истеричен национализъм и непоносимост за другостта. В медиите - спорове и обиди между доморасли политици, самочувствие от силиконови красавици, хора от подземния престъпен свят, комични чуждестранни експерти защитават собственото си благополучие и интерес. Българската история, просветата и културата - заменени с бизнес, политика и престъпност. А после се чудим, че в съзнанието на децата ни зейва пропаст, която чужди внушения и вносна и наша “порнография” запълват. С едно изречение – липсва ни обществена атмосфера и нагласа за подкрепа на ценностите, от които зависи бъдещето на нацията. А толерантността и диалога за мултикултурното съжителство на Балканите са една от тях.

За всички ни културата е разкош, който можеш да си позволиш само като връх на стандарта. Да връх е, но кога ще го достигнем, като сме оставили културата си като последен приоритет за мъждукането ни, наречено живот. А "култура" през призмата на днешния ден, е духовната култура в нейната взаимовръзка с възпитанието, образованието, толерантността, науката, езика, книжнината, наследството, изкуството, медиите, новите технологии, стандарта на живот, културния човек и държавата… Диагнозата ни е поставена - културата ни днес е прокажена, ограбена е. Комерсиализацията е майка на всичко. Религията на пазара се изповядва дори от културни дейци. Не е истинска тази духовна култура, която сама не е способна да се погрижи за духовните и умствените приоритети на народа си. А на нас като народ, изправен пред предизвикателството Европа, това ни е нужно сега. Културата и толерантността днес са сирачета на държавата. Мерките за оздравяването се крият в обществения дебат за лекуването. Затова приемам твърдението на Фетхуллах Гюлен: „Колкото и светът да напомня глобално село, в него винаги ще съществуват различни вери, колоритност, раси, традиции и обичаи. Всяка човешка личност е самостоятелна вселена; следователно уеднаквяването на всички хора подобно на предмети, изработени по един и същ шаблон, е искане на невъзможното. Затова спокойствието на глобалното село се крие в опознаването на всички различия и във възприемането им като естествени, и да не се гледа на другия с различно око заради различието, т.е. спокойствието се крие в глобалната толерантност и диалог.”[4]

Мултикултурното съжителство на Балканите зависи от опита на всяка една от балканските страни. В качеството си на такава тя е длъжна да отстоява, утвърждава и възпроизвежда сама себе си: именно като държава, като жива властова духовна и умствена структура. Ако спре да го прави - ако солта изгуби силата си - настава духовна анархия, умствен срив, последван от срив и в другите области. Държавата трябва да има своя собствена Идея за самата себе си. Не знае какъв е смисълът на нейното битие, каква иска да бъде. Такава идея няма, когато не е изработена. Не е извършен умственият труд за нейното осмисляне, обосноваване и изказване. Понастоящем големият заместител на "Българската идея" например е случилото се "влизане в Европа". Днес то заема основния мечтателен и идеен хоризонт на огромното мнозинство от българите. Понятието "Европа" тук естествено означава "Европейски съюз", както и цял пакет от други неща: НАТО, пазарна икономика, отворено общество, демокрация, "европейски ценности" и т.н. Малцина си дават сметка, обаче, че този проект не е български и не е идея. Той е пак същата схема на минаване през фалит и себепродаване. На безценица, защото този път е фалирала цялата държава. Той е точно обратното на една същинска "Българска идея" - нейната тотална липса. И то не защото неизбежното влизане на България в ЕС е зло. А защото тази мирна и празнична капитулация става по безусловен начин и без да се направи необходимото за съхраняване на най-ценното за нас и за света: българската духовна балканска култура. Пропускат се например златните години на българските национални медии. Дали го знаят? Защото вместо да изпълняват тази свръх-задача, те ни предлагат шоу-програми по чужди образци и формати, или ругаещи се взаимно политици. Така вместо да ни имунизират срещу разпадането на самоличността, срещу насилието и липсата на толерантност с обезличаване. Ние наистина не знаем какво е днешното историческо предназначение на Балканите, какъв е смисълът на това наше съжителство. Необходимо е фундаментално преосмисляне на процесите - по отношение на власт, църква, изкуство, обществено съзнание, образование, медии. В чисто държавен и административен план за всяка страна това може да означава: Формулиране на национален идеал; Определяне на посока чрез национална доктрина; Изработване на национална приоритетна програма за осмисляне, съхраняване и въздигане на българската култура. Важни съставки на тази програма следва да бъдат общонационални образователни и медийни програми за българския език, за образа на България, за българската книга, за народното творчество, за въздигане на читалищната дейност, за паметниците на културата, за малцинствата, за таланта на младите и т.н.. Необходим е обществен дебат по всички основни въпроси на духовност и култура, на медии, общество и обществено мнение.

Какво ще разбираме под общество и обществено мнение? Необходимо е задоволително определение на тези две понятия, въпреки трудностите, свързани с дефинирането им, за да определим мястото и ролята на медиите в процеса.

С настъпването на “третата вълна” (разбирана преди всичко като “бърза промяна в кратко време” на всички аспекти от живота) понятията държава, нация, общество, гражданин придобиха по-абстрактно звучене. Търсенето на общовалидни дефиниции среща трудности основно в следните направления:

- невъзможност в съвременните условия да се определят отликите между общество и народ, нация, етнос в цялото им разнообразие;

- мащабните различия в теоретичната обусловеност и реалните проявления на общественото мнение между Западна Европа, САЩ, Източна Европа, Русия, азиатските и африканските етнически общности;

- задълбочаване кризата в идеята и практиката на масовата демокрация;

- прехвърляне концентрацията на политическата и икономическата власти от нивото на нацията към наднационални институти и структури;

- развитие на планетарното обществено съзнание, което създава предпоставки за глобално действие;

- утвърждаване принципите на гражданското общество като основен елемент на постмодерното разбиране за свободата;

- “съзиждането” на информационното общество и налагането на знанията и информацията като стратегически ресурси.

Обществото представлява сложен организъм от хора и системи, заети в някаква степен с обществени дейности. Много е важно в състава му да са включени ярки индивидуалности, множество личности и авторитети, които са способни да окажат влияние върху останалото население. Формите и структурите, които също са част от обществото, извършват различни дейности, пряко или непряко свързани с въпросите, засягащи по-голямата част от населението. Основните системи са: държавни и политически организации, съдебни механизми, граждански обединения, медии, нестопански и икономически субекти. Между тези системи медиите са информационната среда, те са комуникационен елемент. Затова още тук се налага основният извод – медиите не могат да бъдат по толерантност, тон и поведение различни от останалите системи в обществото. Те обаче могат да бъдат водещи по отношение на формиране на нагласи, стандарти, правила и т.н.

Макар и обществото да е съставено от разнородни елементи, в целостта си то е способно да изработи единно решение. Но това не означава, че в пространството то е еднопосочно ориентирано и стационарно. Тъй като до съответното решение се е стигнало по диалогичен път, следователно е налице работещ сбор от съществуващи хора и структури. Това предопределя наличието на различни волеизявления и позиции, които от своя страна са в състояние да се консолидират около определено становище при настъпването на дадена ситуация.

Безспорно създаването на едно динамично общество е преди всичко резултат от наличието на реална демокрация. Тя от своя страна включва политически и икономически свободни медии. Не е възможно при друг тип политическа организация на живота да наблюдаваме достатъчно по количество и качество форми и структури, които са основен елемент на обществото. В същото време единствено в условията на демокрация човекът е личност, а народът е съставен от граждани.

Вече споменахме, че обществото е способно да изработи единно становище при настъпването на дадена ситуация, която го засяга. Тази реакция всъщност е видимата част на обществените нагласи. Общественото мнение не е институционализирана структура, стационарна и еднопосочно ориентирана в общественото пространство, а динамично и нееднородно цяло. То представлява сложна съвкупност от идеите, позициите и интересите на преобладаващата част от хората и структурите, които извършват пряка или непряка обществена дейност в условията на реална демокрация. Можем да го определим и като относително разпространена и устойчива оценка на определена социална група. Трябва да се отбележи, че общественото мнение се формира постепенно, като резултат от възприета позиция от страна на съставните елементи на групата (личности, организации, системи). Оформянето на свободно и динамично обществено мнение предполага силно изразена социална чувствителност, в резултат на която то да е в състояние да предизвика вземането на определени решения от политическия и икономическия елити в съответната страна. А това е основната причина елитите да се опитват да създадат и възпитат конкретни обществени нагласи. Общественото съзнание се бомбардира с картечна честота от медиите, а това руши единодушието, т.е. масите не са в състояние да реагират бързо и адекватно при промяна на средата, която ги заобикаля. Ето защо медийната политика се свързва с основните форми за влияние върху обществените нагласи.

Медийните инструменти за влияние върху обществото са предпочитан способ за възпитаване и насочване на общественото мнение. Това до голяма степен е логичен резултат от превръщането на информацията в основен фактор на съвременното развитие. А не бива да забравяме, че за да бъдат активен елемент на гражданското общество, медиите се стремят да събират, обработват и разпространяват навременни факти и сведения. Този им стремеж ги превръща в най-доброто средство за пряко влияние върху обществеността, защото общественото мнение е в състояние да идентифицира и определи параметрите на съществуващ или възникващ проблем, както и да зададе оптималните възможности за разрешаването му, само ако нивото на осведоменост е над критичния минимум, разбиран като достатъчна по обем и количество информация. Въздействието, което общественото съзнание търпи от средствата за масово осведомяване е от решаващо значение за неговото ориентиране в пространството. Липсата на достатъчна информация води до дезинформация и манипулация на общественото мнение. В резултат се установява практиката на пропагандата, която запълва появилия се количествен и качествен информационен вакуум.

Всъщност поддаването на общественото мнение на манипулация от световните медии е огромно и донякъде неконтролируемо. Засилват се тенденциите за “масажиране на посланието” от средствата за масово осведомяване. Според А.Тофлър в медиите имаме “преднамерено и непреднамерено съдържание”. Като преднамерено съдържание се определя онази информация, която рисува невярна картина на ежедневието, а като непреднамерено – фона и фактите, които са точна картина на действителността. Навлизането на слуха в медиен оборот и превръщането му в новина също влияе отрицателно върху общественото съзнание. Слухът е средство за информация на неказаното: той дава възможност да се говори публично по теми, които по традиция не се обсъждат открито. Но когато става въпрос за информираност, не бива да забравяме, че добре осведоменото общество е предпоставка за демокрацията. А съвременната медийна ситуация не предполага добра информираност.

Обществото като понятие и социална категория представлява сложна съвкупност от хора и системи, извършващи пряка или непряка обществена дейност. От своя страна общественото мнение не е институционализирана структура, стационарна и еднопосочно ориентирана в пространството, а динамично и нееднородно цяло, в което са включени идеите, позициите и интересите на преобладаващата част от хората и фирмите, заети с обществените дела в условията на реална демокрация. Светът върви към утвърждаване на нов тип общество – информационното. То може да послужи за фундамент при изграждането на световно обществено съзнание. Отговор донякъде се намира в европейската медийна система, която предлага варианта обществени медии.

След периода на промените България избра пътя на демокрацията. Масмедиите наложиха новите форми на свобода на словото, новите модели на общуване, нов език на комуникациите. Във времето на нареченото от А. Тофлър информационно общество, или „третата вълна”, медиите се превръщат в основен манипулатор на общественото мнение и свободно „господстват над институциите”. Господството е един от начините за налагане на определен тип мислене. Макс Вебер го определя като „онова състояние на нещата, при което една съобщена воля на управляващите се стреми да въздейства върху поведението на други и фактически му въздейства по такъв начин, че в един социално релевантен размер то протича така, като че ли управляваните са превърнали съдържанието на заповедта само по себе си в максима на своето поведение”.

Комуникативното нашествие акумулира в социума нова структура на взаимоотношение между институциите. Харолд Ласуел пише, че в демократичните общества „рационалният избор зависи от просветата, която на свой ред зависи от комуникацията, и особено от равността на внимание между народ, етноси, ерархични кръгове, граждани”.

Рационалният избор в медиите и на страниците на българския печат издигна „насилието” в култ. Идеалът на тиражирането на всички съобщения, експлоатацията на фактите дефинираха мястото на нов тип новини на първите страници на пресата. Макрорамката на съвременната журналистика наложи концептуалните нива от всекидневното елементарно ниво на поднасяне на информацията, вместо – навлизане в дълбочина и после написване на нещата просто, но след запознаване с тяхната сложност.

Както е известно, според Маслоу потребност от по-висше ниво не може да бъде задоволена, без да бъдат задоволени по-долните. В този смисъл насилието в печата се структурира по модела на пирамидата на Маслоу. Когато физическият акт на агресията е факт, първото ниво от пирамидата е изпълнено – физическите потребности. Тогава става възможно възкачването на по-горните етажи на пирамидата. Пресата задоволява нуждите на средата. Върхът на пирамидата се осъществява само в елитарните статии и коментар, предназначени за висококвалифицирана аудитория. Натрупването на отрицателни нагласи от социалните процеси в обществото води до общество на насилието. Дали средата ни днес е в това състояние?

Избирателен подход в медиите

Религиозната тема е повод да се забележат ясни тенденции към „затваряне”, към афиширана ненавист към всичко отвън, лишена от естествено човешко любопитство към другостта – т.е. затваряне в афиш[5]. В тази стихия „под ножа” падат и вероизповедания, за които никъде по света не се пише с омраза. Така медиите могат избирателно да моделират образите на вероизповеданията.

Образът на православните има многообразни персонализации. Те са представени като богат събирателен образ – младежи, жени, старици, бащи, ученици, затворници, дори бизнесмени, българи, народ, които строи храмове, получава благословии, открива параклиси.

Съвсем различен обаче е подходът към исляма[6]. Най-често неговите последователи са „мюсюлмани, мюсюлманин, ислямисти”, като тези лексеми не функционират като синоними. Мюсюлманите са представени най-често в действия, отбелязани с модални глаголи (искат, призовават, протестират), т.е. като група, която има претенции (най-често към държавата). Мюсюлманинът е страдалец и животът му е застрашен от жестоки ритуали (колабира от глад, умря при пост). Ислямистите са опасната степен на мюсюлмани. Мюсюлманите са българските турци, ислямистите са извън страната, те са „ислямски емисари”, „сектанти”. Този отново обезличен външен субект се скрепя и с геополитически лексеми – Турция, Анкара, ислямски фундаментализъм и т. н. Така кристализира следващият елемент от почерка в религиозната тема.

Както вече споменах, според медиите, ислямистът е опасен мюсюлманин извън страната. Към неговия образ се приобщава друг плътен образ – на последователите на нетрадиционни деноминации. Нетрадиционният религиозен Друг е също така обезличен, именуван в медиите чрез „секти, сектанти”. Той е експанзивен („настъпва”, „нахлува”), действа подмолно, извършва попълзновение („плъзват”, „омотават”) и често има противодържавни цели („шпионират”, „ровят”, „изнасят от страната”). Той е представен сектанта активист, а неговата плячка е сектантът жертва, за когото се разказва със съжаление и за назидание. Извън България живее и сектантът-чудовище, който готви ядрено оръжие, обучава камикадзета, ръси отрови и убива.

Истината в медиите е в плурализма, толерантността и диалога

Истината е в мярката и еднаквото отношение към другостта. Решението на въпроса за политическият плурализъм е критерии за интеграция в обединена Европа, но е и критерии за интеграция на малцинствата в национален мащаб. Много често медиите стават удобен параван, особено пред международните институции, за прикриване на действителността и практиката, различаваща се от правните актове, правила и норми. Така например представянето в медиите на ограниченото разбиране за интеграция, оставащо само на равнище управление, крие опасност, превърнала се в практика у нас, от създаване на псевдоелити на съответните малцинства. Така, дали етнически партии или отделни личности, естествено се превръщат в параван, като изолират основната част от хората, които представляват. Така медиите стават съучастник в представянето и консумирането на власт само за себе си. С участието си в тази псевдоинтеграция медиите обричат на неефективност всякакви усилия за последваща промяна и стават преграда за осъществяването и саморазвитието на интеграционните процеси.

Толерантността е производна на свободата, демокрацията и гражданското общество. Българското право, в това число и медийното, в голяма степен са синхронизирани с европейското. Разполагаме и с морален кодекс на българските медии. Те обаче често, заедно с нормите на Конституцията, остават само декларативни и точно в медиите се нарушават правата на религиозни и етнически малцинства, изразявайки тежък културно психологически комплекс, граничещ с фундаментален културен сблъсък. За да не останем на Балканите географски сателит на цивилизованите общества обаче е задължително да изберем толерантността и интеграцията, пред предразсъдъци и историческо наследство.

Вече споменах, че обществото е способно да изработи единно становище при настъпването на дадена ситуация, която го засяга. Тази реакция всъщност е видимата част на обществените нагласи. Общественото мнение не е институционализирана структура, стационарна и еднопосочно ориентирана в общественото пространство, а динамично и нееднородно цяло. То представлява сложна съвкупност от идеите, позициите и интересите на преобладаващата част от хората и структурите, които извършват пряка или непряка обществена дейност в условията на реална демокрация. Можем да го определим и като относително разпространена и устойчива оценка на определена социална група. Трябва да се отбележи, че общественото мнение се формира постепенно, като резултат от възприета позиция от страна на съставните елементи на групата (личности, организации, системи). Оформянето на свободно и динамично обществено мнение предполага силно изразена социална чувствителност, в резултат на която то да е в състояние да предизвика вземането на определени решения от политическия и икономическия елити в съответната страна. А това е основната причина елитите да се опитват да създадат и възпитат конкретни обществени нагласи. Общественото съзнание се бомбардира с картечна честота от медиите, а това руши единодушието, т.е. масите не са в състояние да реагират бързо и адекватно при промяна на средата, която ги заобикаля. Ето защо медийната политика се свързва с основните форми за влияние върху обществените нагласи.

В същото време не трябва да абсолютизираме ролята на медиите. Съществуват и други силни фактори, които пряко определят обществените нагласи. Сред тях са: социална принадлежност, културно равнище, образование, възраст, политическа принадлежност. За да бъде активирано общественото мнение, трябва да имаме събитие, което да бъде оценено от медиите и мнозинството от социални, политически и икономически единици.

Развитието на обществото ни от затворено, тоталитарно в посока на отворено гражданско общество продължава твърде дълго. Защо и кой в България например се страхува от пряката демокрация? Защо в най-новата ни история, при съдбовните за страната проблеми, нито веднъж властимащите не се обърнаха към хората с въпрос за решението? Оправданията за липса на зрялост, традиция или законова форма са лъжа, която обслужва политическия елит, пазещ статуквото. Защото българите на няколко пъти сами се организираха по сериозни за страната ни въпроси, а политиците с европейски амбиции, задушиха гражданската активност. В годините на криминалния преход у нас , управляващите в България пропуснаха да попитат народа си за най-важните въпроси, които определят живота на хората. Побояха се да открият огромната енергия и продуктивното взаимодействие на избирателите си в подкрепа на избраните решения. Обрекоха няколко поколения българи на псевдодемократично управление.

В теорията[7] има показатели, които красноречиво и точно измерват състоянието и движението на обществото към демократично, гражданско, толерантно общество. Ето някои от тях за да се ориентирате къде сме:

ЗАТВОРЕНО,ДОМОДЕРНО НЕТОЛЕРАНТНО ОБЩЕСТВО ОТВОРЕНО,ДЕМОКРАТИЧНО ТОЛЕРАНТНО ОБЩЕСТВО
Държавата е по-важна от гражданите Гражданинът е по-важен от държавата
Управлението е упражняване на власт Властването е практикуване на управление
Гражданинът е молител или бунтар Гражданинът е страна по-договор
Социалните връзки са родови, партийни, мафиотски, гилдийни Социалните връзки са междуличностни
Бъдещето, според хората носи опасности Бъдещето, според хората, носи напредък
Бъдещето, според държавата, носи щастие Бъдещето, според държавата, носи трудности
Държавните органи са израз на сила Държавните органи са израз на правила
Хората формират народ Народът – това са хората

Можем да прибавим още показатели и все няма да са в полза на напредъка ни в посока гражданско общество. Защото често срещу гражданската отговорност и правовият ред, срещу свободата и демокрацията, срещу толерантността и единството медиите отговарят с безразличие и дори с агресия. Във всички случаи става дума за липса на отговорност. Отговорност, която по веригата поставя медиите, като информационна среда и комуникационен инструмент на водещо място в системата на гражданското демократично толерантно общество. Или, както би го казал Фетхуллах Гюлен: „Да, няма съмнение, че светът е в процес на изграждане в името на поредното обновление, макар и не така, както сега. Щом настъпи времето, новото строителство непременно ще се осъществи. И когато това стане, вместо света, който до днес е строен с ненавист и омраза, пред нас ще се появи друг свят, изграден в атмосфера на любов, толерантност и търпимост.” [8]

[1] Фетхуллах Гюлен, „Любов и толерантност”, стр149, Академия толерантност, София 2008
[2] Samuel Huntington The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order, 1996
[3] Фетхуллах Гюлен, „Безкрайна светлина”, Академия толерантност, София 2006
[4] Неввал Севинди, Интервю с Фетхуллах Гюлен в Ню Йорк, „Глобалната толерантност”, 2002.
[5] Насилие и медии – сборник, Friedrich Ebert Stiftungq 1997
[6] Попова, С., „Насилието на схемата”, Насилие и медии, ФЖМК, 1997
[7] Дайнов, Е., Отворено общество, 2005
[8] Фетхуллах Гюлен, „Любов и Толерантност”, стр158, Академия толерантност, София 2008

Литература

Гюлен, Ф, „Любов итолерантност”, Академия толерантност, София 2008
Гюлен, Ф „Безкрайна светлина 1,2,3”, Академия толерантност, София 2006
Проданов, В. Гражданското общество и глобалният капитализъм, С., Христо Ботев, 2003
Тодоров, П. “Българските медии по маршрут “Евроинтеграция”, “Стопанство”, 2007
Тодоров, П.“Етюди по иновации в масмедиите” “Стопанство”,2003
Тодоров, П. Самарът на Санчо, Икономически и социални рефлексии, Земя, 2010
Тофлър, А. “Третата вълна”, Наука и изкуство” 1992
Филева, П., Глобализация и медии, С., 2003
Филипов, Д., Медийната революция, С., 1998
КНСБ, Доклад, април 2010 г.
Насилие и медии – сборник, Friedrich Ebert Stiftungq 1997

Доц. д-р Петко Тодоров, ръководител катедра „Медии и обществени комуникации” – УНСС, София

Pin It
  • Създадено на .
© © 2020 Уеб сайт на Фетхуллах Гюлен. Всички права запазени.
fgulen.com е официалният източник на Фетхуллах Гюлен, известният турски учен и интелектуална.