Не ги разплаквай повече, зарадвай ги!

Въпрос: Когато днес се цели обичта и уважението към родителите да се ограничи само в определени дни, дори и хората, които служат на религията не спазват както е необходимо правата на родителите. Може ли тази отдаденост и служба в името на народа и религията да бъде причина за тяхното пренебрегване?

За съжаление, днес, когато много морални и семейни ценности са потъпкани, правата на родителите също са пренебрегнати. Двете най-светли създания, към които трябва да се проявява уважение, са унижени от днешните разглезени поколения и се приемат само като тежест. А всъщност още от ранна възраст, децата са тези, които растат в обятията на родителите и са в тяхна тежест. Но тяхното милосърдие ги кара да гледат на детето си не като тежест, а като скъп подарък. Съвсем човешко задължение е децата да се отнасят към родителите си с обич и уважение за тяхната саможертва през целия им живот. Всеки човек трябва да знае стойността на родителите си и да ги счита като средство за спечелване на милосърдието на Всевишния. Но за съжаление в днешни времена се появиха безчовечни хора, които изпитват досада и отвращение от родителите си и проявяват небрежност към тях.

Старческите домове

Колко жалко е, че майките и бащите са обречени на самота. Когато остареят и когато не могат да се грижат за себе си те се озовават в старческите домове. Един ден в годината им се подаряват цветя и се правят опити да бъдат утешени.

А всъщност как може човек, който няма възможност да погали децата си, да поиграе с внуците си, да ги прегърне и да каже „чеда мои", да бъде щастлив? Когато около него няма близки, които да го обгръщат с обич и уважение, и когато няма кой да го потърси, как може той да открие щастието? Ние сме определили тези старчески домове като място, където хората са щастливи и си мислим: „Колко хубаво им е там, ядат и спят?"

Човек не е като животните, които са добре, когато са сити. Той има отношение към околните, към природата, има връзка с внуците и правнуците си и човек открива щастието едва тогава, когато тези връзки и отношения бъдат на необходимото ниво. Подарените един път в годината цветя може само да подгреят копнежа в душата им, но не и да успокоят болката от раздялата. Те имат нужда от обич, от уважение, от топлина и усмивка, не може само храната и спокойния живот да задоволи духовните им нужди.

В Свещения Коран и сунната на Пророка Мухаммед настоятелно се повелява да се спазват правата на родителите. Несъмнено всеки човек изпитва чувства към родителите си, но чувствата на майката и бащата спрямо техните деца са много по-силни и те са готови да жертват живота си за тях. Свещеният Коран приканва хората да подчинят волята си и настоятелно да спечелят задоволството на родителите си.

В Свещения Коран майката и бащата са определени като едно цяло „валидейн" - родители и веднага след правата на Всевишния се споменава за правата на родителите. Например в Корана се повелява: „И повели твоят Господ да не служите другиму освен Нему, и към родителите добрина!" (17: 23) и споменавайки за своите права, определя и правата на родителите. След това ни заповядва да ги защитаваме и помагаме и, че ако единият от тях или и двамата достигнат старостта, да не им се казва: "Уф!", да бъдем милосърдни към тях, да не се накърняват чувствата им и да им се казват ласкави думи. Когато Всевишния повелява какво трябва да бъде отношението ни към родителите ни, Той ни забранява да им казваме дори „Уф" и да не ги изоставяме. Трябва да си спомним през какви премеждия са минали докато ние все още сме сучели и да бъдем благодарни за тяхната саможертва: „Бъди признателен на Мен и на родителите си! Завръщането е при Мен." (31:14). Всевишния ни повелява да изпълняваме техните препоръки, ако те не са в ущърб на религията и дори да не са вярващи да се опитаме да спечелим сърцата им, да им се помага и в никакъв случай да не се прекъсва връзката с тях.

Върни се при майка си и баща си!

С думите и делата си Пратеника на Аллах също е препоръчал да се спазват правата на родителите, и счита, че неспазването на тези права и жестокото отношение към тях като един от най-големите грехове след отричане единството на Аллах. Той е подчертал, че този, който не почита и не уважава майка си и баща си, се е възпротивил на Всевишния. Един ден три пъти подред изрекъл думите: „Жалко за този човек!" Когато сподвижниците попитали: „Пратенико на Аллах, кой е този човек, който толкова съжалявате?", той им отговорил: „Този, на който родителите му остаряват при него, а той не печели тяхното задоволство и вместо да влезе в Рая, отива към Ада."

Правата на родителите според религията са толкова важни, че веднъж Пророка е казал: „Не знам по-благородно дело от джихада", но въпреки това, много от сподвижниците, когато поискали да отидат на джихад, той ги попитал дали родителите им са живи и когато получил положителен отговор, ги върнал с думите: „Върнете се и се грижете за родителите си. Вашият джихад е да им служите. Раят е под краката на майките."

В книгите с хадиси се споменава и за следната случка: Един човек дошъл при Пратеника на Аллах да потвърди своята вяра, хванал ръцете на Пратеника и казал: „Дойдох при теб да приема святата вяра, Пратенико, но майка ми и баща ми останаха да плачат." Милосърдния Пратеник отдръпнал ръцете си, намръщил се леко и казал: „Върни се при родителите си, върни се и така както си ги накарал да плачат, ги зарадвай."

Службата на религията не може да бъде причина за пренебрегването им!

Имайки предвид всичко казано дотук, може да кажем, че няма причина, поради която родителите да се пренебрегват. Всеки е длъжен да изпълнява своите задължения към тях. Това се отнася и за хората, които са тръгнали по пътя на Аллах с цел спечелване на Неговото задоволство, разпространяват религията и поради някакви причини са напуснали родните си места. Но с каквото и да се сблъскаме, където и да живеем, това не е причина за прекъсване на връзката с роднините и родителите. Мисли от рода на: „Аз служа на религията си, така че може и да не изпълнявам задълженията към родителите си" не са нищо друго, освен заблуда. Освен това, дори родителите да бъдат гледани от друг брат или сестра, това не снема от нас отговорностите ни към тях.

Затова с каквото и да се занимава човек, дори да е извършил хиджрет (преселение) в името на Аллах, не трябва да пренебрегва правата на родителите си.

Ако имате възможност вземете със себе си и родителите си, където и да сте. Бъдете заедно навсякъде, за да са близо до вас. Ако нямате възможност за това, поне да отидете при тях, да им помогнете, да им целунете ръка, да им покажете, че наистина ги обичате и уважавате. Ако имате възможност трябва да ги поканите на гости, да видят къде живеете, какви са приятелите ви, да вдъхнете доверие в душите им.

Всъщност вие каквото и да направите, каквото и да им разкажете, дори те да са съгласни, когато си тръгвате, несъмнено техните сърца отново ще се натъжат. Ако кажете на една майка, на която детето е починало: „Твоето дете отиде в Рая и ще бъде застъпник за теб в Съдния ден", тя може би ще се зарадва малко, но отново ще каже: „Да не беше ме оставило детето ми така сломена." Вашите родители може да се натъжат, но ако вие успеете да ги убедите за вашите цели и желания, те въпреки всичко ще стиснат зъби и ще се примирят с раздялата.

Когато бях назначен за проповедник в град Маниса, отидох при родителите си, целунах им ръка, останах няколко дни и поисках разрешение да тръгна. Казах им: „Ако ми разрешите, бих искал да отида и започна новата си длъжност." Баща ми ме помоли: „Остани ако можеш до другия четвъртък при нас!" Аз не казах нищо, само наведох глава, показвайки че бих искал да тръгна. Баща ми се замисли и след малко с насълзени очи дойде при мен и ми каза: „Върви, тук те чакат две очи, а там - хиляди!" Целунах им ръка и тръгнах. След една седмица, през месец Рамазан, четвъртък вечер разбрах, че баща ми е починал. Фактът, че не бях до него в последния му миг, ме натъжи много. Особено след като той ми бе казал „Остани още една седмица", аз не приех веднага предложението му и това остана като рана в мен. Въпреки че той ми разреши и ми каза да вървя, аз трябваше да намеря някакво решение и да изпълня молбата му. Той прояви великодушие, прояви саможертва и дано бъде възнаграден за това, но дали аз не можех да намеря друго решение? Затова мога да кажа, че тези мои съмнения ме карат да се чувствам задължен и тъжен.

Ако майка ми беше жива, сега щеше да е над деветдесет години и вероятно нямаше да може да ходи. Но въпреки това, колко пъти, изкачвайки тези стълби аз си мислех: „О, мамо, да беше жива, да те взема на гърба си и заедно да изкачим тези стълби, да ти приготвям храна, да ти постилам леглото и да целувам до насита ръцете ти. И тя да ми каже: „Сине, нека Всевишния те възнагради с Рая". Много пъти съм мислел за всичко това. Подобни мисли съм таил и към баща ми. Не ви казвам това, за да изтъкна себе си, а само за да ви обясня колко е важна тази тема. Ах, ако можех всеки ден да нося родителите си, с което едва ли щях да съм изпълнил задълженията си към тях, поне по този начин щях да изразя своята обич и дълбоко уважение.

Но за съжаление, цената на някои неща се осъзнава, когато се загубят. Когато човек се разделя от майка си, баща си, чичо си, леля си тогава осъзнава тяхната стойност. Едва когато ги загуби разбира колко ценни са били. Раздялата припомня значението на изгубеното, но след това не може да се направи нищо за допуснатите грешки и нищо не може да запълни техните места.

Остава ни една надежда. И тя е да бъдем заедно в Отвъдния свят. Ако Всевишния ни отреди да отидем пречисти оттук и дори там да имаме право да им помогнем и за всичко пропуснато на този свят да им се отблагодарим. Защо това да не стане? Пратеникът на Аллах разказал следното: Всевишния Аллах заповядал на ангелите „Отведете децата на вярващите в Рая." Ангелите казали на децата да влязат в Рая, но те не искали и попитали: „Къде са родителите ни?" Ангелите казали: „Те не са безгрешни като вас, ще дават сметка за стореното." Децата заплакали и казали: „Докато не дойдат майките и бащите ни, няма да влезем в Рая." Тогава Всевишния Аллах повелил: „Деца, вървете, вземете родителите си и влезте в Рая."

Ах, ако може и ние да живеем праведно и в Съдния ден, да ни бъде отредено правото, за сметка на всичко, с което сме ги наранили и обидили, да ги хванем за ръце и да станем причина да бъдем заедно във вечния ни живот.

Колко са блажени, възвишени и милосърдни майките и бащите, които въпреки своята мъка и копнеж казват на децата си: „Върви сине, иди дъще. Вие вървите по Правия път, по пътя на Аллах. Днес има хора, които употребяват наркотици, които продават телата си, които са попаднали в капана на дявола. Но слава на Аллах, вие сте по Неговия път. Кой знае, дали за извършените от вас дела няма да помогнете и протегнете ръка и на нас в Съдния ден." Това са думи, които не всеки би могъл да изрече. Те изпълват душата ми с милосърдие и уважение. И вие трябва да сте готови на всичко за родителите си. Когато днес жената е унижавана, и когато светът е изгубил своите ценности, вие трябва да покажете високата стойност на родителите и да търсите Рая под техните крака, служейки им.

Затова трябва да бъдем много внимателни, трябва да вярваме, че няма причина поради която да не изпълняваме задълженията си към родителите. Ако наистина единствената причина да бъдем далеч от тях е за да служим в името на Аллах и по този път несъзнателно сме ги наранили, то надеждата ни е в опрощението на Всевишния, защото сме сгрешили, вървейки по Неговия път.

Както е споменато в хадисите, ще има щастливци, на които Всевишния Аллах ще каже: „Опростих греховете ти." За да бъдем от тях трябва да спазваме правата и изпълняваме задълженията си към родителите си, да се стремим да служим през целия си живот на религията и да търсим задоволството на Аллах. Да не считаме никое дело за достатъчно и винаги да казваме: „Няма ли още някой, на когото да протегнем ръка?" Трябва да се възползваме по най-добрия начин от единствената възможност, отредена на човека за спечелване на вечно щастие.