Сърцата търсят обич

Старият възглед стана жертва на собствената си липса на подновяване. Новият възглед, от друга страна, сам се погуби с реакции и фантазии. Несъмнено и в двата възгледа имаше стабилни елементи, но взаимната им вражда и борба не само ги обезсмисли, но и причини постоянни кризи в обществения живот. Старият възглед странеше от основите на обществото като обичаите и традициите, следеше собствените си закони и не признаваше на останалите правото на съществуване. Понякога пък той се противопоставяше почти на всяка новост, не забелязваше променените условности на времето... и така стана жертва на епохата, която го роди. Или той за пореден път беше победен от равнодушния, безотговорен, безразличен и безгрижен герой на Фауст - Мефистофел.

Новият възглед, от своя страна, който зае мястото на стария, обяви всичко, принадлежащо на миналото, за свой враг и така новият възглед за света и новата житейска философия бяха основани на омразата и враждата. И така противопоставянето подхранваше новия възглед. Той мина навсякъде като ураган, заличи от лицето на земята старите ценности и превърна обществото в морална пустиня. След тази страшна ерозия, по думите на Акиф, останаха само „пречупени ръце, съборени къщи, пустош, безделие, безлюдни пустини“. Старият възглед бе изцяло заличен, изхвърлен на бунището като дрипа. Този фантастичен и този банален нов възглед отхвърли всичко, което е свързано с миналото, изравни със земята огромното историческо наследство, заплю цялата история, поруга даже дедите ни, пренебрегна вярата им, подигра се с традициите ни, всичките ни усилия да овладеем вселената счете за магьосничество, представи в комедиен план историческата ни слава и гордост, за да разсмее кръвните ни врагове. Тази изкривена философия, според която вярата в бог е напразна утеха и заблуда, религиозната служба - изгубено време, обичта - безмислена, духовността - носталгия, се бори срещу всичко, което сме усвоили от миналото, и разруши духовните ни устои, като ни караше да забравим старото и да прегърнем новото.

Всъщност, и в двата възгледа има основателни неща, но тъй като те не са умерени, а са крайни, вместо да спечелят, те все губят. Вярващите, религиозните зачитат славното минало, неговите ценности и идеи, изпитват основателна гордост от него, докато обреклите своите сърца на омразата и отрицанието мърсят пътя на праведността. Друг въпрос е колко искрено се възприемат ценностите, духа и същността на миналото. Ако по същество вместо тази същност и смисъл е налице само навик, вместо съзнателното им следване е налице само машинално имитиране, тогава всички пътища за усъвършенстване на обществото са запрени, дарбата за подновяване е атрофирала, съзидателната сила - изчерпана, любовта към мислене, творчество и изследване - угаснала. И ако става дума за състояние, в което всичко е изпаднало в нирвана, „ако кажат в този случай, че общността живее, погрешно е/Покажи ми народ, който да е оцелял, щом духовността му е погинала...“ (Акиф).

Вчерашните можеха да ни представят каквито сме, но не можаха да преценят, че е нужно нашите ценности да бъдат преосмислени съгласно променящите се реалности в света и така буквално се свиха, стесниха и станаха недостатъчни пред един свят, който постоянно разширява своите хоризонти. Да, вчерашните ни идеи съхраняваха нашите ценности, но е вярно, че трябваше да се развият, следвайки повелите на времето, в което живеем, подхранвайки се от гръдта на интервала време, в който се намираме. Сега, имайки предвид и тълкуванията на времето, дали сме успели да постигнем стопанско развитие, алтернативно разбиране за наука, различно правно развитие, изследователски манталитет, съвсем различен от познатото? Отговорът не може да е положителен. Истинската причина за популярността на новаторите е в това, че не са казали нищо категорично по този въпрос. Някои възгледи, които изразяват ценности на определени епохи, но които днес се противопоставят с основни положения, са се превърнали в капитал, с който винаги може да се злоупотребява от страна на някои лишени от идеи революционери. И ето тук враждата и крайното противопоставяне подхранват духовната им самота.

Макар и да се наблюдават подобни негативни явления, ние, които съхраняваме ценностите и същността на вековното славно минало, гледаме напред и ще очакваме утрешните герои, които ще превърнат дървото на народа в райско растение, което дава плод всеки сезон. В деня, когато се появят тези герои, светът ще навлезе в нов етап и всеки ще го възприема по различен начин. И тогава именно ще угаснат омразата и враждата. Фанатичните идоли ще се сринат, безсмислените спорове ще отстъпят на приятелските разговори, стиснатите от яд юмруци ще се превърнат в отворена длан, готова да приеме всеки, и човечеството отново ще преоткрие своите възвишени ценности.