Печат

Наказанието за убийство в Тората и Корана

Написана от Д-р Адил Юксуз на . Публикувано в Терорът

Рейтинг
УжаснаОтлична 

Животът е едно от най-висшите ценности при Всевишния. Защото крайната цел на съществуването е именно животът. Той е началото и основата на всяко нещо. Където и да се всели сякаш го прави господар на всичко. Всяко живо създание може да каже: “Всички неща са моя собственост, светът е мое жилище, Вселената е моето богатство, отредено ми от Създателя.” Защото животът го свързва и облагодетелства с всичко.

Човешкият живот е част от дървото на живота и стои в основата на битието. От тази гледна точка, тоест тъй като всичко е насочено към една обща цел, животът е и най-явният признак за единството на Всевишния Аллах. Той е най-изящното отражение и най-прекрасната украса. Накратко, ако няма живот, то съществуването не би се различавало по нищо от несъществуването.

Затова важността на живота, не се разглежда като количество, а като качество. Тоест животът е еднакво важен за всички хора, и тъй като животът на даден човек с нищо не се различава от живота на всички останали, в Корана Аллах е определил живота на едно лице като ценност, равна на живота на всички хора и счита убиването на един човек като убиване на всички хора, а спасяването на един човек – като спасяване на цялото човечество (5:32). Изразявайки този факт, Коранът подчертава, че това се отнася и за синовете на Исраил, тоест същото важи и за Тората.

И в Корана и в Тората убийството се счита за престъпление и голям грях. Тази забрана е правило за всички небесни религии. Наказанието за предумишлено убийство и според Корана и според Тората е смърт (2:178-179; Изход, 21:12; Левит, 24:17-18).

Забраната в Тората е “Не убивай.” (Изход, 20:13) и е шестата от “Десетте Божи заповеди”. С тази забрана се опазва най-ценното за един човек – правото му на живот и се подчертава свещеността на човешкия живот. В юдейството “убийство” означава слагане край на живота на някого. Ислямските богослови определят това като “деяние, при което душата напуска тялото”.

А сега ще разгледаме какво наказание се отсъжда според Тората и Корана за отнемане на човешки живот.

А. Убийството като акт и неговото разкриване според Тората

Заповедта “Не убивай.” в глава Изход от Тората (20:13) идва от староеврейския корен “р-ц-х”. Според Рашба и Бекхор Шор този глагол се използва само за умишлено убийство. Той не се употребява за убийство по време на война или за раздаване на справедливост. В същото време не се използва и в изречения, в които подлог са Бог или ангелите. В глава Битие (9:6), забраната за убийство се опира на следното правило: “Който пролее човешка кръв, е необходимо и неговата кръв да бъде пролята; Всевишния създаде човека от Своята душа.” Това означава, че животът, който е вдъхнат от Бога, без съмнение е висша ценност и създаването или отнемането му е единствено в правомощията на Бога. Убиецът нарушава едно свещено право и се намесва в делата на Всевишния. Освен това, тъй като хората са свещени създания, убиецът се подиграва с величието на Бога. Затова опрощаването или заместването на убийството с парична глоба не са в правомощията на хората (Числа, 35:31).[66]

Тората подчертава, че подобно деяние трябва да се накаже със смърт, а Талмудът е утвърдил някои ограничения, от гледна точка на разкриването на престъплението. Според Талмуда човек, който е на път да извърши престъпление, трябва да е бил видян от двама свидетели, които да са му разяснили последствията от подобно деяние. Нужно е убиецът да потвърди, че е осведомен за последствията. Свидетелите трябва да са видели престъплението с очите си, защото колкото и да са достоверни, само доказателствата не се смятат за достоверни при определяне на наказанието. Делото на извършителя на престъплението може да бъде разглеждано от религиозен съд, съставен от двайсет и трима съдии. При вземане на решението един глас в повече е достатъчен за освобождаването на извършителя, а два гласа в повече – за неговото осъждане. Ако съдиите единодушно осъдят престъпника, наказанието му отново не може да бъде изпълнено. Р. Акива и Р. Тарфон споменават, че са участвали в подобен съдебен процес, в който нямало осъдени на смърт. Въпреки че съдилищата не можели да издават смъртна присъда, престъпниците били вкарвани за продължително време в затвора.[67] А днес в съвременен Израел не се прилага смъртно наказание за убийство.[68]

Наказанието за предумишлено убийство според Тората

Предписанията на Тората за убийство, както и в Корана, са разделени на предумишлени и непредумишлени. Според Тората, наказанието за предумишлено убийство е смърт (Изход, 21:12, 14, 23-25; Левит, 24:17-18; Числа, 35:16-21). Специалистите по Тората са дали подробни разяснения, свързани с подобен вид наказания. Според известния тълкувател Ибн Меймун предумишленото убийство нарушава една от “Десетте Божи заповеди” (Изход, 20:13, 21:20) и наказанието е смърт. Ако убийството е извършено с железен предмет или с огнестрелно оръжие, смъртното наказание се прилага със сабя.

Според известния изследовател на Тората Хирш, животът стои над всичко и е връзката с всичко останало на този свят. Определените правила “Ако един човек убие друг, то той трябва да бъде убит. Но ако е сторено неволно, ако съм му разрешил, ще ви кажа къде ще се спотаи човека.” (Изход, 21:12-13) и “И който убие друг, трябва да бъде убит също.” (Левит, 24:17), изразяват почти едно и също.

В тези стихове, жертвата на извършителя сякаш е само мъжът. Следователно убийството на жени и деца се разглежда в друга категория. Предумишленото убийство е пряко свързано с опита за нанасяне на смъртоносен удар. Нанасянето на удар в този случай и последвалото състояние на смърт се разграничават, като се правят опити за изясняване на обстоятелството и дали е имало умисъл. Тук смъртното наказание е за предумишлено убийство. В Тората непредумишленото убийство се разглежда в други стихове. Подчертавайки ценността на живота Хирш, счита, че ако жертвата е жена или дете, наказанието за убиеца не е изразено в споменатите стихове. Затова според някои познавачи на Тората, животът на един зрял мъж, жена и дете, се разглеждат в отделни категории.

Анализирайки същите стихове известният изследовател Раши, стига до извода, че е направено уточнение за “мъж” или “всеки един човек”. Той твърди, че “ако разгледаме двата стиха ще разберем, че не се набляга на самоличността на убития, а на намерението на убиеца и начина, по който е извършено престъплението.” Раши приема тезата, че дори жертвата да не загуби живота си, то наказанието на убиеца трябва да бъде изпълнено, тъй като намерението му е било да убива. Според библейското правило “ако един човек убие друг, то той трябва да бъде убит”, наказанието трябва да се изпълнява тогава, когато е нанесен смъртоносен удар. Освен това Раши не прави разлика между жертвите, дали са мъже, жени или деца, и поддържа тезата, че извършителят трябва да бъде осъден на смърт.

Други стихове за предумишлено убийство в Тората и мненията на еврейските учени за наказанията са следните: “Ако един човек, устрои клопка на съседа си и го убие с умисъл, където и да се прикрие, го открийте и го убийте.” (Изход, 21:14) Раши е уточнил някои неща по този въпрос. Според него убиването на безбожник; на пациент поради лекарска грешка; на човек, който е осъден на наказание, когато го бичуват; на дете, когато бива наказвано; на ученик, когато учителят го наказва с бой, с цел да го възпита; на човек, улучен с камък, хвърлен от друг човек, но към друга цел, не влиза в рамките на предумишленото убийство.[69] Всички видове споменати убийства са разграничени от предумишленото убийство, извършено чрез измама или уловка. Човек, който е извършил предумишлено убийство, използвайки уловки, трябва да получи смъртно наказание, дори да е свещенослужител в храм.[70]

Някои изследователи са на мнение, че изразът “един човек”, споменат в Левит (24:17-18) включва и жени и деца. В продължението се използва изразът “душа за душа”, който се отнася за животните и се тълкува, че трябва да се изплати обезщетение според убитото животно.[71] Стихът, гласящ: “Който убие някого, наказанието за убиеца е смърт”, се тълкува, че който отнеме живота на жена или дете също трябва да получи смъртно наказание.[72]

“Който убие едно животно ще даде друго животно, който убие човек, ще бъде убит. Ще имате един закон и за местни и за чужденци. Аз съм вашия Господ и който убие животно ще го изплати; който убие човек, ще бъде убит. Правилата за вас ще бъдат еднакви, каквито са за местния, такива ще бъдат и за чужденеца, защото аз съм вашия Господ.” (Левит, 24:21-22) В този стих от Тората ясно се прави разлика между стойността на човешкия живот и животинския. Според Тората човекът е личност, а животното – стока. Смъртното наказание за един човек, е резултат от престъпление спрямо друг човек. В края на изречението се подчертава, че правата са еднакви за всички.[73]

Изразът “който убие животно”, се отнася и за смъртоносно нараняване.[74] Наказанието е подобно и за човек, който нарани и причини смъртта на друго лице. Причинената рана на майката или бащата се третира като убийство. Не е задължително майката или бащата да починат вследствие на нараняването. Наказанието за дете, наранило родителите си, е смърт.[75]

“Ако някой удари някого с желязно оръдие тъй, че тоя умре, той е убиец: убиецът да бъде умъртвен;”. “И ако някой удари някого с камък из ръка, който може да причини смърт тъй, че тоя умре, той е убиец: убиецът да бъде умъртвен;”. “Или ако удари с дървено оръдие из ръка, което може да причини смърт тъй, че тоя умре, той е убиец: убиецът да бъде умъртвен;”. “Отмъстителят за кръв сам може да умъртви убиеца: щом го срещне, може сам да го умъртви;”. “Ако някой блъсне някого от омраза, или с умисъл хвърли върху него нещо тъй, че тоя умре...”. “Или от вражда го удари с ръка тъй, че тоя умре, то който е ударил, да бъде умъртвен, той е убиец; отмъстителят за кръв може да умъртви убиеца, щом го срещне.” (Числа, 35:16-21).

Посочените стихове са критерии, свързани с предумишленото убийство. Например дават се общи сведения за убийството, използваните средства, доказателства и условия. Текстът е замислен, имайки предвид съдебното дело. В Числа (35:16) се описват теми като големината на оръжието, от какво е направено, качествата му, силата използвана от този, който употребява оръжието, физическото състояние на жертвата и получените наранявания.[76 ]Изразът “той е убиец” показва, че извършителят на престъплението непременно трябва да бъде убит.[77] Тъй като се знае, че понякога един малък железен предмет може да навреди много повече от голяма дъска и това желязо може да причини смърт, първо се споменава именно желязото и според смъртоносната рана се определя наказанието на извършителя.[78] На преден план излизат смъртоносното оръжие и намерението на убиеца.

В Числа (35:17-19) се набляга на железни и дървени предмети, които в нормални условия не биха причинили смърт, но ако предметите са по-големи, се подчертава до какви последствия могат да доведат.[79] В продължението се описва предмет, направен от желязо или дърво, с който може да бъде извършено убийство. И в двата стиха се подчертава, че предметът, с който се напада даден човек, трябва да е достатъчно голям. Наказанието за този, който удари човек с такъв предмет с цел да го убие, несъмнено е смърт. Дори убиецът да се е прикрил в молитвен дом, близките на убития имат право да убият извършителя, където го открият.[80]

Според Тората, ако съдът осъди виновника и близките присъстват на заседанието, то съдът може да им повери убиеца. Освен това, ако съдът осъди виновника, но близките на убиеца не пожелаят да им бъде поверен или ако убиецът избяга, то роднините на убития имат право да убият извършителя там, където го открият.[81] Тоест Тората приема правдата да бъде дадена на имащите право.

От друга страна, в друг стих (Числа 35:20) относно убийство, предполагащо същото наказание е казано: “И ако го тласне...” Според известния изследовател на Стария завет Чумаш, изразът “и ако го тласне” означава, “ако бъде блъснат от високо място”.[82] Тъй като ситуациите, описани в Числа (35:16:18), са свързани с конкретни действия за извършване на убийство, са представени по-напред, а деяния, преследващи същата цел, в резултат на което се стига до смъртен случай, са описани по-нататък. Всъщност тъй като и в двата случая намерението на убиеца е едно и също, наказанието също е еднакво. Стихът: “И не вземайте откуп за душата на убиеца, който е виновен за смърт, но го предавайте на смърт” показва, че единственото наказание за убиеца е смърт. Този стих ясно показва, че не може да се вземе друго обезщетение.[83] Правилото за възмездие съществува в Тората. Например: “Но ако последва повреда, тогава да отсъдиш живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар.” (Изход, 21:24-25); “Да го не пожали окото ти; живот ще се даде за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога.” (Второзаконие, 19:21; Левит, 24:20)

Убийството според Корана

В Свещения Коран има много знамения, които известяват, че убийството е забранено. Всевишния Аллах повелява: “И не убивайте човек - Аллах е възбранил това, освен по право! А който бъде убит с гнет, Ние даваме власт на неговия наследник, но да не прекалява в убиването! На него се дава подкрепа.” (17:33) В друго знамение се повелява: “Заради това предписахме на синовете на Исраил, че който убие човек не за човек или заради покварата му по земята, той сякаш е убил всички хора. А който спаси човек, той сякаш е спасил всички хора.” (5:32)[84] и се подчертава, че “освен по право”, убийството е престъпление срещу човечеството. В други знамения се повелява, че това престъпление няма да остане безнаказано и извършителят ще бъде наказан многократно повече (2:178-179; 5:45).

Свещеният Коран е определил убийството като престъпление и го счита за голям грях. Това прегрешение Пратеника на Аллах е определил като един от седемте големи гряха[85], поради коeто наказанието ще бъде вечният Ад. Отнемането на човешки живот е престъпление към човечеството и към Всевишния, който е сътворил хората като най-висши създания, и е заплаха за сигурността и обществения живот на хората.

Убийството като понятие, означава “убиване на някого, лишаване от право на живот и насилствен акт, в резултат на който душата напуска тялото”.[86] Човекът, който отнема правото на живот, се нарича убиец, а убитият – мъртвец.[87] Според исляма, безпричинното убийство е грях, който се нарежда веднага след съдружаването с Всевишния.[88] Животът е даден от Аллах. Никой няма право да го отнема без позволението на Всевишния и без да се спазват нормите, поставени от Него. Животът на всеки човек е свещен и неприкосновен. Той е под закрила, докато не заслужи смъртта. А правото да бъде убит даден човек е свързано с много специфични правила. Пратеника на Аллах е повелил, че кръвта на човек, който потвърждава единството на Всевишния и приема Мухаммед за Негов Пратеник, може да се пролее само в следните три случаи: или получава възмездие за убийство, или е женен/а, който е прелюбодействал, или изменник на религията, който не се покае в определения срок.[89]

По тази тема Пророка на исляма също има редица изказвания: “При Всевишния неправомерното убиване на невинен вярващ е по-голямо провинение от погубването на целия свят.”[90] “Ако обитателите на небесата и земята участват в убийството на един вярващ, Всевишния ще ги накаже с Ада и ще ги унижи.”[91] “Тъй както този месец, това място и този ден са забранени за вас, така и кръвта и имуществото на ближните ви са ви забранени.”[92] В друго изказване Пророка казва: “Пазете се от седемте погубващи неща.”, след което споменава, че едно от тях е “забраненото от Всевишния убийство, освен по право.”[93] Отново в едно негово предание се повелява: “Ако един човек убие дори неверник, сключил споразумение с мюсюлманите или човек, който е приел ислямските повели, няма да усети уханието на Рая.”[94] Ислямските учени са разделили убийството на няколко категории. Според школата на имам Ебу Ханифе, категориите са пет: предумишлено убийство, подобно на предумишлено, по погрешка, подвеждащо и причина за убийство.[95] Според други, категориите са три. И ние ще се спрем на тези три категории: предумишлено, подобно на предумишлено и по погрешка.

Предумишленото убийство и съответното наказание според Корана

 След като в Корана се подчертава, че убийството е забранено (17:33; 5:32), се определя и наказанието за подобно деяние. Ако близките на убития не приемат отплата, възмездието за предумишлено убийство е наказание от същия вид (2:178; 5:45). Наказанието в Съдния ден за убийство на вярващ, поради неговата вяра, е вечният Ад (4:93; 39:53), ако няма покаяние или Всевишния не даде опрощение. Всъщност за вярващия моралната отговорност е най-голямото и най-тежко наказание. Това е наказание, от което вярващия би треперил и не би посмял и да помисли за извършване на подобно деяние. От тази гледна точка моралното наказание има много положителен възпитаващ ефект. Затова Всевишния е повелил: “А за онзи, който умишлено убие вярващ, възмездието му е Адът, там ще пребивава вечно. Аллах му се гневи и го проклина, и за него е приготвил огромно мъчение.” (4:93) За никое друго престъпление в Корана, няма подобна заплаха.

Най-обширното знамение в Свещения Коран за убийството и наказанието е следното: “О, вярващи, вам е предписано възмездие за убитите, свободен – за свободен и роб – за роб, и жена – за жена. А който получи опрощение от своя брат, да го получи според обичая, а той да му се издължи с добрина. Това е облекчение и милост от вашия Господ. А който след това престъпи, за него има болезнено наказание.” (2:178) Това знамение ни разкрива, че възмездието е задължително, че това задължение може да отпадне само ако близките простят прегрешението, че прошката е по-добро и подходящо решение и че е възможна отплата за убийството. От друга страна, това знамение се разграничава от правилото за забрана за прошка в юдейството, че възмездието е преди отплатата, то се различава и от християнските правила за възмездие, както и отменя дотогавашните традиции на арабите, водещи до безправие и насилие и защитава правото на живот на всички хора.[96] Според ислямските учени, в оригиналния вариант на Тората е нямало опрощение и отплата, а само смъртно наказание.[97 ]Едно изказване на Пророка на исляма гласи: “При синовете на Исраил имаше само наказание от същия вид и нямаше отплата.”[98] В Тората, която е достигнала до нас това се потвърждава със стиха: “Нито да взимате някакъв откуп за живота на убиеца, който като виновен заслужава смърт; но непременно той да се умъртви.” (Числа, 35:31) Според Тората не е възможно наказанието за предумишлено убийство да се избегне чрез отплата.[99]

Наказание от същия вид (кисас)

Като понятие думата кисас означава “разплата; компенсиране на отнето право”[100], а като термин – “наказание, равно по тежест на извършеното престъпление, т.е. според закона, убиецът да бъде убит, а човек, който е ранил или е лишил от телесен орган друг човек, също да бъде ранен или лишен от същия орган”.[101]

Затова наказанието за предумишлено убийство на човек е кисас. В знамение 178 на сура Бакара (Кравата), думата “ел-катла” е в множествено число и тъй като е с определителен член, означава предумишлено и несправедливо убийство, като включва в смисъла си убийството на свободни, роби, мъже, жени, мюсюлмани и групи, които са под опеката на мюсюлманите.[102] Ако няма споразумение за опрощение или отплата, изпълнението на кисас е задължително.[103] Ако държавата изпълни това, задължението за останалите вярващи отпада. С това коранично знамение се подчертава принципът на равнопоставеност относно ценността на човешкия живот.

От друга страна кисас се прилага и спрямо група, извършила предумишлено убийство. В противен случай, положението на съучастник може да послужи като аргумент за избавяне от наказанието кисас.[104] Освен това по смисъла на кораничното знамение, “който убие праведен и не сеещ развала човек, все едно е убил цялото човечество”, съвместните действия на група хора участвали в предумишленото убийство на един човек, се тълкуват така, сякаш всеки един от тях е извършил престъпление и всички се третират като престъпници.[105]

Както споменахме по-горе, като правило възмездието е заложено и в библейските текстове: “Който удари човек смъртоносно, непременно да се умъртви... Който удари баща си или майка си непременно да се умъртви. Който открадне човек и го продаде, или ако откраднатият се намери в ръката му, той непременно да се умъртви.” (Изход, 21:12, 15-16) Само че в тях не е предвидена прошка. Но в исляма, от една страна, се заповядва възмездието, а от друга страна, то отпада при положение, че един от родителите или настойниците се съгласи на отплата или прости на престъпника.

В съвременното право на личността не се позволява да отсъжда наказание, това влиза в правомощията на държавата. Това означава, че държавата се поставя на мястото на личността, което е несправедливо спрямо тях. Би трябвало засегнатият от престъплението сам да реши дали виновникът да бъде наказан или да му бъде простено. Друг е въпросът, когато дадено престъпление засяга правото на цялото общество. На второ място, съгласно съвременното право в някои страни, освен че се прилага смъртно наказание, имайки предвид обстоятелствата, при които е извършено дадено престъпление, в повечето случаи наказанието е затвор. А ислямът, в пълния смисъл на думата, се основава на справедливостта. Пред закона животът на всеки човек е еднакво ценен.

Въпреки че престъплението е конкретно деяние, затворническата присъда, която често се дава съгласно съвременното право, е общо наказание. А всъщност и наказанието също трябва да е конкретно. На второ място, престъплението и наказанието трябва да се разглеждат съвместно, а не поотделно. Тъй като престъпленията са конкретни деяния, в исляма наказанията също са от конкретно естество. Така както петната от мазнини се изчистват със сапун, съдържащ мазнина в състава си. На трето място, наказанието трябва да отговаря на същността на престъплението. Тоест за всяко престъпление, трябва да се прилага наказание, равно по тежест на престъпното деяние. Например кражбата и убийството са престъпления от съвсем различен характер. Съвременното право прилага еднакво наказание и за двата вида престъпления – затвор. Разликата е само в продължителността на наказанието. А количеството никога не може да замени качеството. Ислямът определя наказанието според характера на престъплението. На четвърто място, наказателното право в исляма е изградено върху справедливостта и милосърдието. Освен това, повелята в кораничното знамение “във възмездието има живот” има възпитаваща роля по отношение на престъпника, угнетения и обществото, защото тук се взимат под внимание морално-етичните принципи, съгласно които се раздава справедливост и така потърпевшият бива удовлетворен и придобива увереност. Във възмездието има живот, защото по този начин се подчертава значимостта на човешкия живот, показва се колко грозно деяние е убийството и има респектиращ ефект. А затворническата присъда няма нито един от изброените ефекти. Затворът не само, че не възпитава, но и няма респектиращо въздействие. За някои дори може да се превърне в стимул. Освен това убива духовността и самоличността, изолира индивида от обществото и той престава да е в негова полза. Не удовлетворява потърпевшия и ощетения. Следователно както всичко останало, така и наказанието в исляма се гради върху справедливостта, уравновесеността, милосърдието и морала.

Прошка и отплата

Ислямът дава юридическо право на дадено лице да поиска наказание от същия вид за стореното спрямо него злодеяние. Защото справедливостта и уважението са ценности, които трябва да се спазват и почитат взаимно (2:94). Наред с това обаче този принцип не означава, че на злото трябва да се отвръща със зло, поради което Коранът призовава вярващите да прощават злините на останалите и счита това за една достойна постъпка.

Например: “А да се въздържате е по-близо до богобоязливостта. И не забравяйте благоволението помежду си! Аллах съзира вашите дела.” (2:237)

“Не са равни добрината и злината. Отблъсквай я с най-доброто и тогава онзи, от когото те е деляла вражда, става като близък приятел.” (41:34)

“Възмездието за злина е злина като нея. А който извинява и се помирява, неговата награда е при Аллах. Не обича Той угнетителите.” (42:40)

“А който търпи и прощава, това е от значимите дела.” (42:43)

Ислямът отправя предупреждение, че когато се прилага наказание, не трябва да се престъпват границите на допустимото. (вж. Коран, 17:33)

Тук трябва да подчертаем и факта, че хората трябва взаимно да се насърчават да дават прошка. Но никой няма право да прощава нарушаването на ценностната система на обществото и повелите на Всевишния. Във връзка с наказанието Свещеният Коран предупреждава и обществото да не напуска границите на позволеното: “А който ви нападне, нападнете го така, както ви е нападнал! И бойте се от Аллах, и знайте, че Аллах е с богобоязливите!” (2:194)

Ако единият начин за избягване на възмездието е прошката, то другият е вземане на отплата и прощаване. Отплатата се счита за споразумение, което означава “откуп, който трябва да се изплати, за престъпление извършено срещу живота на човека”.[106 ]Това е позволено и от Корана и от Пророка. Всевишния повелява: “А онзи, който убие вярващ по погрешка – да освободи вярващ роб и да връчи откуп на семейството му, освен ако простят.” (4:92) Това знамение, колкото и да е свързано с убийство по погрешка, учените смятат, че за да отпадне възмездието е необходимо да бъде поискана отплата.[107]

Наказанието за предумишлено убийство, предвидено в Корана, подчертава едно много важно условие, което липсва в Тората. То е правото на близките да поискат отплата и да дадат прошка: “О, вярващи, вам е предписано възмездие за убитите, свободен – за свободен и роб – за роб, и жена – за жена. А който получи опрощение от своя брат, да го получи според обичая, а той да му се издължи с добрина. Това е облекчение и милост от вашия Господ.” (2:178) Да бъде позволена прошката е облекчение за престъпника, а разрешението за откуп е положителен фактор за близките на жертвата. А да бъде избирано между тези три възможности, е благоволение от Всевишния, само за тази общност.[108] Това благоволение предполага изразяване на благодарност от страна на вярващите. Да не се поставя край на живота на някого да му се даде възможност да продължи да живее е отредено единствено на мюсюлманите.[109] И Пратеника на Аллах повелява: “Който убие предумишлено един човек, настойникът му има право да избере едно от следните три неща: да поиска възмездие, да му прости или да поиска откуп. Ако пожелае нещо друго, го спрете.”[110]

Ако един престъпник даде дори и малък откуп на брата на жертвата, то възмездието отпада.[111] От този момент нататък следва близките на жертвата да спазват традициите в това отношение, а престъпникът да изплати определения откуп с добрина.[112 ]Ако прошката е направена съвсем ясно, без да се иска някаква отплата, то настойникът няма право повече да търси откуп. Ако споразумението е прошка срещу откуп, то престъпникът трябва да се съгласи и да го изплати с добрина.[113] Тъй като душата е едно цяло и не може да бъде разделена, дори и най-малката прошка се смята за цялостно опрощение.[114 ]Освен това прошката на единия от близките на жертвата се приема като тяхна обща воля.[115]

Лишаване от наследство и завещание

Освен изброените по-горе наказания за предумишлено убийство в сунната (традицията) на Пророка на исляма е предвидено и друго наказание, което се изразява в това престъпникът да няма право върху наследството на човека, чийто живот е отнел. Убийството като престъпление се смята за пречка както за право на наследство, така и за право на възползване от завещание. Пророка на исляма повелява: “За нито един убиец няма наследство.”[116 ]В друго предание се повелява: “Нито един убиец не може да получи наследство.”[117] Друго изказване на Пророка гласи: “За нито един убиец няма завещание.”[118 ] Съгласно тези принципи, ако наследникът убие този, който ще му остави наследство или човек, притежаващ дял от дадено наследство убие този, който ще остави завещание, то престъпникът не може да се възползва нито от наследството, нито от завещанието. По този повод последователите на имам Ебу Ханифе смятат, че за да бъде лишен от наследство наследникът, убийството трябва да е било извършено лично от него, а не той да е станал причина за това. При това положение, няма значение дали убийството е предумишлено, подобно на предумишлено или по погрешка.

Преподавател в Богословския факултет в университета „Сакария“

[66] Nahum, M. Sarna, The JPS (Jewish Publication Society) Commentary, Philadelphia, New York, Jerusalem-1991, Exodus, 20:13, s. 113.
[67] Yusuf Besalel, Yahudilik Ansiklopedisi, II, 317.
[68] Besalel, Yusuf, age., II, 318.
[69] Rashi, II, 109-110.
[70] Rashi, II, 110b-111.
[71] The Sancino Chumash, A. Cohen, England 1947, s. 760.
[72] Rashi, III, 112a-113.
[73] Hirschler, s. 486-487.
[74] Chumas, s. 760; Rashi, III, 112b.
[75] Rashi, III, 112b.
[76] Hirsh, IV, 559.
[77] Chumash, s. 979.
[78] Hirsh, IV, 559.
[79] Chumas, s. 980.
[80] Rashi, IV, 168.
[81] Hirsh, IV, 559.
[82] Chumas, s. 980.
[83] Jacob Milgrom, The JPS (Jewish Publication Society) Commentary, Philadelphia, New York, Jerusalem-1991, Numbers, 35:30-31, s. 295.
[84] Mevdudi, Tefhim, I, 495.
[85] Buhari, Hudud, 44; Müslim, İman, 144-145.
[86] Cürcani, Ta’rifat, s. 172; Ebu’l-Beka, Külliyat, s. 729; Rağıb, Müfredat; Zuhayli, Fıkhu’l-İslami, VI, 217.
[87] Bilmen, Ömer Nasuhi, Hukuk-u İslamiyye, III, 17.
[88] Müslim, İman, 144; Buhari, Hudud, 44.
[89] Buhari, Diyat, 6; Müslim, Kasame, 25-26.
[90] Nesai, Tahrimü’d-Dem, 2.
[91] Tirmizi, Diyet, 8.
[92] Buhari, İlim, 37; Müslim, Hacc 147.
[93] Buhari, Hudud, 44; Müslim, İman, 144-145.
[94] Buhari, Diyat 30; Ebu Davud, Cihad 153.
[95] Udeh, Abdulkadir, et-Teşriu’l-Cinaiyyu’l-İslami, II, 8-9, Müessesetü’r-Risale, Beyrut, 1996; Zuhayli, Fıkhu’l-İslami, VI, 221.
[96] Yazır, Hak Dini Kur’an Dili, 1:601.
[97] Zemahşeri, Keşşaf, Bakara, 178, I, 220; Razi, Mefatih, Bakara, 178, II, 221, 225.
[98] Buhari, Tefsir, 23, Diyat, 8.
[99] Rashi, IV, 170.
[100] Cürcani, Ta’rifat, s. 176; Firuzabadi, Besair, IV, 281; Cassas, Ebubekir Ahmet Ali er-Razi, Ahkamu’l-Kur’an, I, 162.
[101] Bilmen, Ömer Nasuhi, III, 18.
[102] Kasani, Alaüddin Ebu Bekir İbn Mesud, Bedaiu’s-Sanani fi Tertibi’ş-Şeria, VII, 351-352, Daru’l-Fikir, Beyrut, 1996.
[103] Yazır, Bakara, 178, I, 601-602; Kurtubi, Ahkam, Bakara, 178, I, 246-247; Cessas, Ahkam, I, 165-175.
[104] Zuhayli, Fıkhu’l-İslami, VI, 235; Cessas, Ahkam, I, 178.
[105] Cessas, Ahkam, I, 178.
[106] Zuhayli, Fıkhu’l-İslami, VI, 298.
[107] Kurtubi, Ahkam, Nisa, 92, III, 315-316; Zuhayli, Fıkhu’l-İslami, VI, 299.
[108] Alusi, Ruhu’l-Maani, Bakara, 178, I, 51.
[109] Kutup, fi Zilali’l-Kur’an, Bakara, 178, I, 164.
[110] Ebu Davud, Diyat, 3,4; Tirmizi, Diyat, 13.
[111] Cebr Mahmud el-Fudaylat, Sukutu’l-Ukubat Fi’l-Fıkhi’l-İslami, (thk. Ahmed Halife), Daru’l-Ammar, Amman-1987, I, 109-112.
[112] Cessas, Ahkam, I, 184; Baruch A Levine, The JPS (Jewish Publikcation Society) Tora.
[113] İbn Hümam, X, 239.
[114] Yazır, Bakara, 178, I, 604-605. Razi, Mefatih, Bakara, 178, II, 225-226; Kurtubi, Ahkam, Bakara, 178, I, 253-254.