Предговор

ПредговорПоследното десетилетие на ХХ век, белязано от войните при разпадането на бивша Югославия, както и началото на ХХІ век, разтърсено от терористични актове в различни краища на света, поставиха с нова сила въпроса за необходимостта от диалог между цивилизациите, между представителите на най-разпространените световни изповедания. Мирогледно различният подход към тази фундаментално важна за човечеството тема, очерта взаимно изключващи се позиции: От Хънтингтън и неговата предвзета теория за “сблъсък на цивилизациите”[1] до хуманния и пацифистки подход на интелектуалци, учени и духовни лидери, които работят за разпространяване на възгледа за възможен диалог между привържениците на християнството, исляма, юдаизма, будизма, разбира се, и с непринадлежащите към определена конфесия прогресисти, просвещенци като Жан Жак Русо и Волтер, хуманитаристи и технократи.[2]

През последните няколко десетилетия се извърши промяна на посоката на миграции на хората от юг на север като цяло и в частност – от мюсюлманския свят към християнския Запад. Днес алжирците във Франция, индо-пакистанците във Великобритания или турците в Германия образуват втората по големина религиозна/етническа група в съответната страна. В наши дни близо една трета от мюсюлманското население живее като малцинство в страни с немюсюлманско мнозинство. В частния случай на България автохтонните мюсюлмани съставляват над милион от цялото над седеммилионно население на страната. Трябва да приемем факта, че понятието мюсюлмански свят днес отразява не само географска зона, но е и важен демографски фактор в страните с преобладаващо немюсюлманско население. Днес човечеството живее в нова взаимозависимост между мюсюлманските страни в традиционните географски ареали на исляма и техните разнообразни демографски разширения, дори анклави, в други части на света. Ето защо в съвременната геополитика не е възможно да се прави категорично разделение между цивилизациите, макар да са още по-необходими ясни правила на съвместното съществуване, както е очевидно, че за мирната перспектива на човечеството междурелигиозният диалог няма алтернатива. Израелският писател Амос Оз, който от години защитава каузата на мира в Близкия Изток и за самостоятелна палестинска държава, предложи афористичната формула, че “за младите идеалисти компромисът е безпринципност, но всъщност думата компромис е равна на живот. Обратното на компромиса не са идеализмът и почтеността, а фанатизмът и смъртта…”[3]

Разделението на света от Хънтингтън на Запад и останалите по думите на турския политолог Ахмет Давутоглу нито е фактическо, нито е етично. В европейските градове днес има мюсюлманско население, което съжителства с местните протестанти, католици, православни, юдеи. Западът трябва да е готов да се грижи и да развива това съжителство, също както Изтокът трябва да поеме своите отговорности, без да натрапва безкомпромисно собствените културни норми. През Средновековието и Мюсюлманския ренесанс е било обичайно немюсюлмани да живеят в мюсюлманските земи, а обратното – мюсюлмани в християнските територии – по-рядко. За да се справят с това предизвикателство, мюсюлманските улама още в началото на Х век започват да развиват като наука и да включват в учебните програми изучаването на сравнително богословие, чиято цел е да култивира философията на веротърпимост чрез познанието за другите и определени правила. Примерите за детайлен ред в съвместимостта са немалко и са впечатляващи. Например през 923 г. халифът издава заповед, според която имуществото на християни или юдеи, които нямат наследници, отива в полза на тяхната община, за да се използва според техните традиции, докато имуществото на самотните поданици мюсюлмани, след смъртта им, принадлежи на държавната хазна. Съществувал е закон dhimmi – за немюсюлманите в ислямския свят като система от правила, табута и определена дистанция на отношенията, чиито основни кодове, модифицирани и адаптирани към измеренията на ХХІ век, се зачитат и днес. Колко далновидна образователна практика през Х век, докато през ХХ и ХХІ век продължават споровете дали да се изучават сравнително религиите в светските училища. С проповедите си духовни лидери като Фетхуллах Гюлен[4], както и тълкуватели на кораническите текстове като автора на настоящата книга Ахмет Куруджан[5], се опитват да компенсират несъвършенствата на образованието и настойчиво да сочат пътя на диалога и на познаването на “другите” като алтернатива на нетърпимостта и омразата.

За съжаление досега не е разработван добре дефиниран и обширен кодекс за мюсюлманите в християнския свят от новото време насам поради философията на имперско, колониално и постколониално превъзходство и високомерие, а в съвременността поради факта, че това би противоречало на демократичните норми. Днес Западът се уповава единствено на своите имиграционни закони, на правните норми за гражданството и натурализацията, на трудовото право и профсъюзните форми, разбира се, на защита правата на човека, на конвенции, като тази за защита правата на малцинствата. Някъде в периферията на политическото внимание, неинституционализирано, възложено като ангажимент преобладаващо върху интелектуалци, специалисти и граждански личности, е изоставено същественото – междурелигиозният диалог в различните национални общества, а в глобално измерение между гражданското представителство на световните цивилизации.

Ценността за равнопоставеност на религиите и културите е световно призната (и от Запада, и от Изтока), и всички се домогват до нейната реализация за своите в чуждия свят. Всъщност обаче присъстваме на взаимно прилаган двоен стандарт, когато европейски християни са екстрадирани или арестувани от мюсюлманска страна, поради неумишлено нарушение на кораническа забрана, а в Европа с години тлеят напрежения, съдебни процеси и демонстрации, защото светска институция като училището отказва достъп на момичета със забрадки, които се възприемат като демонстративен мюсюлмански дрескод.

Мюсюлмански лидер от Балканите оцени афористично по следния начин модерните концепции за сблъсъка на цивилизациите: “Смятам, че идеята е злонамерена. Цивилизациите не се сблъскват, а се допълват. Ако имате две цивилизации и съществува сблъсък между тях, едната със сигурност не е цивилизация. Може да има сблъсък между свободата и не-свободата, между цивилизацията и варварството, а не между цивилизациите.”[6] Възможно ли е и Изтокът и Западът да сме се върнали към варварството? Не сме ли в състояние мюсюлмани, християни, израилтяни да чуем и да разберем посланията на този духовен водач от Балканите, или интерпретациите на Фетхуллах Гюлен върху ислямската традиция, Свещения Коран и хадисите, чрез които се опитва да изгради аргументи в полза на толерантността, на обичта и състраданието. Забравихме твърде скоро Махатма Ганди, който прекара по-голямата част от живота си, за да пледира за помирение между индуисти и мюсюлмани като вярваше, че Бог е един, а само пътищата към него са различни.

“Ако вие стоите с главата надолу по отношение на Реалността, вашите знания и религия са изкривени”. Това са думи на Санаи от Афганистан, духовен предшественик на Джеляледдин Руми, записани в “Градините на истината” през 1131 г. Като че ли думите му са упрек към нас – потомците, представителите на различните религиозни общности, които живеем в ХХІ век и се гледаме едни други с непознаване, неразбиране, изкривено, като че ли с главата надолу.

Именно за това са така необходими книги като “Диалогът през призмата на исляма” на Ахмет Куруджан, която е безспорен принос в насърчаването на опознаването и разбирателството между религиите, и равновесното съвместно съжителство на представителите на различните конфесии. С доброто познаване на кораническите текстове, чрез философското им осмисляне, както и с позоваването си на различни авторитети, които тълкуват спорни или двусмислено разбрани текстове в Свещения Коран, Куруджан адресира книгата си към своите братя мюсюлмани, които не винаги са възприели точно или разбрали правилно със сърцето си посланията на Пророка. Настоящата книга е обърната с доверие също така и към друговерците, за да ги прикани да размислят дали правилно са разчели някои от сурите в Свещения Коран или просто са си въобразили интерпретации през призмата на негативните стереотипи. Почтеността му е забележителна, когато приканва и едните и другите, да имат предвид и да се съобразяват с конкретния исторически контекст. Живеем в 21-ви век, казва Куруджан, но ако се държим сякаш сме през втори век, това означава, че се изолираме по собствена воля.[7]

Важни са посланието на Свещения Коран, което Ахмет Куруджан разглежда в контекста на междурелигиозния диалог и авторовите тълкувания, които отговарят на въпроса дали искреният мюсюлманин е задължен да се сближава с останалите. Ученият се позовава на няколко коранически знамения, които казват, че е невъзможно всички хора по земята да са мюсюлмани и след като е невъзможно да отречем съществуването на “другите”, ние сме длъжни да живеем заедно: ”И ако твоят Господ бе пожелал, щеше да стори хората една общност. Ала те не престават да са в разногласие, освен които заслужават твоят Господ да ги помилва и Той така ги е сътворил”(Коран, 11:118, 119). Следователно, заключава А. Куруджан, социалните и етническите различия между хората не са причина за някакво надмощие. Същинското превъзходство не са расата или произходът, а спечелените благодарение на волята ценности, които в Свещения Коран се определят като благочестие.[8]

Българският писател и пътешественик Илия Троянов разказва за принципът ахимса, практикуван и изповядван в Индия, районът на днешна Бихра, векове преди Христа и преди възникването на исляма, който проповядва не само радикално ненасилие, но се противопоставя на всички призиви за разделение, призовава ни да виждаме винаги общото отвъд това, което ни разделя.[9]

През януари 2008 г. бе приета хартата на ФИОЕ[10], което е плод на близо десетгодишни усилия на мюсюлманите в Европа, за да направят стъпка, която може да бъде оценена като идея за помирение и прагматично прилагане на нови правила на съществуването заедно. Хартата е прецизно изчистена от опити да бъде някакво специално интелектуално предизвикателство, за да бъде разбрана от всички, за да не предизвика ничие раздразнение и отхвърляне. Текстът на мюсюлманските политически и духовни елити в Европа е заложил преди всичко на реалностите, на прагматизма и на компромиса. За мен са важни параграфите от главата ”Изискванията на гражданството”, защото предлагат доброжелателно на християнските европейски общества, но същевременно строго препоръчително на мюсюлманските малцинства в Европа съществени регламенти, като “мюсюлманите в Европа са призовани да се интегрират позитивно в обществата, в които живеят. Това трябва да стане на основата на хармонично равновесие между запазването на тяхната мюсюлманска идентичност и задълженията им като граждани…", или " мюсюлманите в Европа живеят в общества, в които различни философски и религиозни убеждения съществуват заедно. Те уважават многообразието…”, “мюсюлманите в Европа са призовани да участват като активни граждани в цялостния политически живот на държавите, в които живеят…”[11]

Християнският свят също полага духовни усилия, за да сближи човешките ресурси, които принадлежат към различните конфесии. Нуждата от радикално нов морално-етичен подход е демонстрирана от документ на Ватикана от 1970 г., който се нарича “Ориентация към диалог между християни и мюсюлмани” и е съобщен веднага след ІІ -ия събор. Очевидно, че е осъзната необходимостта от мащабна промяна в официалното поведение, за да започне разклащането на многовековни негативни стереотипи, които пречат на съжителството. Този текст говори на европейското християнско паство за остарелия образ на исляма, наследен от миналото или деформиран поради предразсъдъци и клевета.., приканва да се извадят наяве несправедливостите, които възпитания в духа на християнството Запад е допуснал спрямо мюсюлманите...

За съжаление обаче, този почти невероятен жест на протегната ръка на Ватикана е последван единствено от несистемни опити за срещи на висши духовни водачи: папа Павел VІ приема през 1974 г. във Ватикана Великите улама на Саудитска Арабия, провежда се и съпътстващ колоквиум, след това улама са приети и от Вселенския събор на църквите в Женева. Всичкото това при разочароващо слаба медийна популяризация и почти никакви промени в образованието и в конкретните тематични неделни проповеди.[12]

Светските политически водачи на Европа преминават през същата културна и образователна система, както и голяма част от европейското население, която ги възпитава в дух на неприязън и високомерие към другите монотеистични религии. По тази причина европейците, заедно с политическите и културните си елити, остават като цяло в пълно неведение за същността на исляма, фрапиращо е незнанието и по отношение на юдаизма, обществата имат погрешни представи за мюсюлманската умма и за ислямските морални и етични послания, в същата степен в мистична мъгла тънат представите им за Тора или за Ханука. От другата страна, разбира се, стоят всички тежки предразсъдъци и страхове на мюсюлманите, особено на онези, които вече живеят в християнските пространства като малцинства, от непонятните и будещи отвращение и презрение атомизирани, акцентирани върху индивидуалното, върху светското и консуматорското, християнски общества. Необходимо е да сме реалисти - не е вероятно да живеем заедно в любов и романтика, но е възможно да живеем паралелно или заедно, спокойно и безконфликтно, ако се постараем да се познаваме добре, ако създадем съответната система от правила на съвместимост и несъвместимост.

Най-подходящо за заключение на този встъпителен текст е позоваването на автора на “Диалогът през призмата на исляма” върху моралните възгледи на Фехтуллах Гюлен, който от своя страна гради светогледа си върху примерите на Пратеника на Аллах, “който по време на едно траурно шествие станал на крака, а когато му напомнили, че покойникът е евреин, той отговорил: “Но е човек”.[13] В името на хуманистичните идеали, на човека и неговия живот като висша ценност, трябва да следваме пътя на диалога между цивилизациите.

14 декември 2009 г.
Д-р Антонина Желязковa
Председател на УС на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия(IMIR)


[1] Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите, Обсидиан, София, 1999

[2] Виж например: Саид, Едуард. Ориентализмът, Издателство “Кралица Маб”, София, 1999; Гелнер, Ърнест. Нации и Национализъм, Панорама, София, 1999; Гелнер, Ърнест. Условията на свободата. Гражданското общество и неговите съперници, Обсидиан, София, 1996; Бауман, Зигмунт. Общността – търсене на безопасност в несигурния свят, ЛИК, София, 2003

[3] Оз, Амос. Интервю, в-к Труд, 5 декември 2009, с.21; Виж и: Как да излекуваме фанатик, Millenium, София, 2009

[4] Гюлен, М. Фетхуллах. Към глобална цивилизация на любов и толерантност, ИК Труд, София, 2008

[5] Куруджан, Ахмет. Диалогът през призмата на исляма, “Академия толерантност”, София, 2009

[6] Желязкова, Антонина. Босна – новите измерения на враждата – толерантната непоносимост, май 2004, с.387-417, В: Етнически и културни пространства на Балканите, Част 2. Съвременност – етноложки дискурси, Съст. Светлана Иванова, УИ “Св. Климент Охридски”, София, 2008

[7] Куруджан Ахмет., Ibid., с. 14

[8] Ibidem, с.

[9] Троянов, Илия. По пътя на Ганг, Сиела, София, 2008, с.139

[10] Федерация на ислямските организации в Европа. Хартата е подписана в Брюксел от повече от 400 организации и в нея се уточняват някои основополагащи принципи “за по-доброто разбиране на исляма в европейски контекст”.

[11] Желязкова, Антонина.,в-к Култура, бр.5, 8 февруари 2008, с.9-11

[12] Пак там,  с.9

[13] Куруджан, Ахмет. Ibid., с.73

Pin It
  • Създадено на .
© © 2020 Уеб сайт на Фетхуллах Гюлен. Всички права запазени.
fgulen.com е официалният източник на Фетхуллах Гюлен, известният турски учен и интелектуална.