Езиковата напаст
Словоохотливостта е болест, която свидетелства за умствена и психическа неуравновесеност. Харесваното слово е онова, с което в най-кратка форма се съобщава нещо на събеседника. Няма нужда от дълги словоизлияния, за да се разкаже нещо на събеседника и дори често пъти говоренето има вредни ефекти. Защото изобилието от думи не е предпазено от противоречия, а противоречията може да породят най-различни и нови въпроси в главата на събеседника. Такава ситуация е по-скоро вредна за него, отколкото полезна.
***
Вместо да говори сам, умният човек дава думата на личности, които биха били от полза както за него, така и за останалите хора. Всъщност когато другите говорят в присъствието на личности, чиито умове са наситени и узрели с природните науки, а душите им – с божествените вдъхновения, е неуважение, а мълчанието на такива хора със съвършени души е лишение за обществото.
***
Да се говори малко и да се слуша много е белег за добродетелност и духовна извисеност. А желанието на човека останалите хора винаги да го изслушват, дори не всеки път да се смята за лудост, няма съмнение, че това е абсолютна неуравновесеност и безсрамие.
***
Всяка дума трябва да включва в себе си решението на някакъв проблем или отговора на даден въпрос. Говорейки, човек категорично трябва да внимава и да не отегчи както онези, които задават въпроси, така и слушателите.
***
Нормално е човек да мълчи, когато трябва, и да говори, когато трябва. Но винаги трябва да се предпочитат хора, които биха били по-полезни. А това преди всичко е въпрос на благоприличие и зависи от това, доколко се проумява добродетелността в мълчанието. Колко хубаво са го казали дедите ни: „Макар че словото е сребро, мълчанието е злато.”
***
Човек повдига авторитета и стойността си не с много думи, а като говори на точното място и полезни неща. В замяна на това човек, който говори непремерено навсякъде, особено ако нещата, за които говори са свързани с висши понятия и изискват професионализъм, от една страна, той би допуснал много грешки, а от друга, пада реномето му. Колко на място е казана и колко е ценна поговорката „Който говори много, греши много.”
***
С думите човек показва себе си, а с поведението си отразява висотата на духа си. Бъбривите хора, които не дават на другите да говорят, сякаш те трябва да се изказват по всички въпроси, с времето започват да срещат омразно и унизително отношение от приятелите си. А такава ситуация води до неизслушване на хубавите думи, които и те от време на време биха изрекли и следователно – до омаловажаване на много значими истини, защото са казани от бъбрив човек. А това означава неуважение и непочитане на онези значими истини.
***
Открай време принципът на зрелите хора е бил както да ядат по малко и да спят малко, така и да говорят малко. Първото нещо, което се препоръчва на човека за развитието на духовните му заложби, винаги е било да държи езика си и да се пази от безсмислени и неуместни думи. Защото хората, чиито езици са по-големи от умовете и сърцата им, най-вероятно винаги ще губят от дългия си език, както на този, така и в отвъдния свят.
***
Положението на онези, които говорят неща, които не вършат, е много трагично и предизвиква размисъл. Затова в изказванията на Личността на най-истинното слово, опазването на езика и овладяването на страстите са изброени като първи предпоставки за политане към Райските градини.
***
Човек е близък до Създателя и творенията Му, както и обичан от тях дотолкова, доколкото се предпазва от болестни състояния, каквито са приказливостта, харесването само на собствените думи и лишаването на останалите хора от правото им да се изкажат. В противен случай няма да срещне това, което очаква нито от Всевишния, нито от народа.
- Създадено на .