Увод
Обстоятелството, че живеем в период, който налага при разглеждане на отнасящите се за Вярата и Исляма въпроси да разясняваме не толкова "Как", колкото "Защо" и "Поради какво", е истина и реалност на нивото на истините, които предстои да разясним. Нито една чиста съвест и нито един здрав разум, който е в състояние не само да класифицира и да категоризира, а и да синтезира явленията, не може да отрече тази истина. Защото в нашето съвремие науката и философията, ползвайки възможностите, които им предоставя главозамайващо развиващата се техника, изживяват с адска стръв дните на най-безпощадно разрушителната си дейност, насочена срещу вярата, чиито корени по подобие на дървото Туба1 се намират в мозъците, а клоните и плодовете му - в сърцата на хората.
Както не е възможно едно дърво с изсъхнали корени да ражда плодове, така е невъзможно от една "Вяра", изсушена поради въпросите "Как", "Защо" и "Поради какво", да се очакват качествени плодове.
Една разрушена позиция първо трябва да се възстанови, след това да се укрепи и ако е необходимо, да се украси. Украса, направена преди възстановяването и укрепването на позицията, е безсмислена. Укрепване, което предшества възстановяването, е излишно, а възстановяването, след което не следва укрепване и украсяване, в повечето случаи дразни окото.
Следователно, както във всички други случаи, така и в разглеждания, първо трябва да се освободим от прекаляването, а не да изпадаме от една крайност в друга. Следването на средния път е неотменимо правило за достигане до истината.
Колкото е грешно отклоняването от мисленето и довеждането на умствените доводи до степен на цел за достигане и изпадането в диалектическа демагогска идея-фикс, толкова е грешно да ги отречем напълно и да се отнесем несериозно към тях. Всъщност тези две фикс-идеи са две лица на една и съща истина. Допускането на грешка в диагнозата се дължи на обстоятелството, че двете лица на тази истина се разглеждат поотделно, като две независими истини. И всеки един от тези два различни начина на мислене смята само себе си за единствено огледало на истината, а това довежда до изкопаване на дълбока пропаст между тях. Всъщност, ако се размисли сериозно, без поддаване на чувствата, тези две крайности могат да се обединят в едно неразделно цяло.
Известно е на всички, че изтъкнати дейци на Исляма, като Имам Газали и Мевляна, в редица свои трудове, позовавайки се на влиянието, което познанието оказва върху внушението, доказват, че заниманието с умствени доводи с цел да се стигне до истината е напразно губене на време и че този, който полага усилия за събиране само на умствени доводи, се лишава от сили и енергия и изпада в умора.
Имам Газали сравнява онзи, който иска да се добере до истината чрез доводите на ума, с човек, който е решил да тръгне на поклонение - хадж2, а се е хванал да почисти коня си, но никак не му идва отръки да сколаса и да тръгне.
Според Газали подобен начин на работа не довежда никого до истината. Тъкмо обратно, лишава го от възможността да се добере до нея. Мевляна пък оприличава лицето, което иска да достигне до истината с помощта на доводи, на окаяник, "който е стигнал пред Кябе3, но не може да го открие".
Въпросът - кои обстоятелства са заставили учените Газали и Мевляна да вземат резервирано отношение към доводите на разума, е тема, която заслужава отделно внимание. Защото, без да се анализира характерната за онзи период етимология на това понятие, всяка казана дума за него ще бъде фалшива. А един такъв етимологически анализ ще бъде възможен само ако отново се хвърли поглед на въпросите, свързани с темата на възникналия допреди онова време Kелям4, и се подложат на ново изследване. Ние ще предоставим тази страна на въпроса на компетентните в тази област специалисти и ще се постараем да го представим само с един-два кратки анализа.
1. В периодите, през които са живели гореспоменатите изтъкнати ислямски деятели, заниманието с доводите на разума е било по-скоро парадоксална фантазия, отколкото необходимост. Защото вярата е била здрава. Тя не се нуждаела от ремонт, който не се налагал, а бил излишен и по нищо не се различавал от разрушението. Следователно двамата гореспоменати учени са се обявили против доводите на ума, тъй като е съществувала вероятност да станат причина за сриването на Исляма.
2. В един период, когато в резултат на появилите се преводи от гръцки език в страната е нахлула гръцката философия, борбата с умствените доводи се превърнала в такава страст, че да се говори в тази атмосфера за достойнствата на умствените доводи е било не по-малко безсмислено, отколкото да се поощрява любовта на Меджнун5. В същото време се чувствала нужда някой да даде сигнал против съвсем безкритичното приемане на философските мисли и те са правели точно това.
3. Умствените доводи, които са били необходими само като претекст и способ по пътя към истината, се превърнали в идея и цел. И ето че Газали и Мевляна, както и всички други изтъкнати дейци на Исляма, които са мислели като тях, искали да дадат правилна насока на това отклонение.
4. Тяхното обществено положение и етиката, налагана от постовете, които заемали, са продиктували да постъпят именно така.
5. Големите хора са като чистата бистра вода. Приемат формата на наложилия се през тяхното време шаблон. Тази форма е в пълно съответствие с условията, в които са израснали. Най-очебийните образци на това твърдение са написаните през онзи период произведения.
Съвременният човек има много по-голяма нужда в сравнение с живелите през предшестващите периоди да затвърдява с умствени доводи, в рамките на възможностите, всички въпроси, които му се предават устно. Той е принуден да разчупи костилката, за да стигне до ядката. Този начин е един от възможните, но не и единствен. Защото големите учени прибягват многократно до него, за да дадат възможност на способните да изпитат сладостта, която те самите са изпитвали много пъти. Насочили очите и погледите си към Аллах, те не се нуждаят от никакви доводи и доказателства. Тези щастливци, които с единия си крак бродят по най-висшите простори на небесата, не откъсват другия си крак от земята, за да могат да подадат ръка на мнозина други и да ги изтеглят към високите места. Те считат този начин за неизбежна необходимост, за да могат да издигнат до жизнения простор на духа и на сърцето клетниците, приковани към стената на материализма. Тяхното завръщане към доводите и доказателствата на разума в името на тази цел не може да се нарече нищо друго освен самоотверженост.
Впрочем те са получили това възпитание от Великана на двата свята Мухаммед (С.А.В.)6 (Аллах да го благослови и с мир да го дари), чийто крак е стъпил по ония места, до които не е стигал дори погледа на Джибрил7. Неговото завръщане от възнесението е чудо на чудесата. Целта е да се открие най-качественият измежду различните видове мед.
Вяра (Иман) значи приемане на Исляма от все сърце и едновременно с това гласно потвърждение на този акт от приемащия. Вярата е непресъхващ извор на воля и сила. Но за да се стигне до желания плод и до преследвания резултат, вярата трябва да се поддържа и укрепва с дела.
Делото, което се върши с мисълта, че Аллах вижда отгоре, се нарича "Ихсан" (добротворство).
Вярата и добротворството са като душата в тялото и светлината в очите. А изпълнението на фарзовете (задълженията) и нафилетата (допълнителните поклонения), както се изисква от тези два основни принципа, са двете светли крила, които издигат човек в небесата на вечността.
Да, най-сигурният, най-прекият и най-приемливият от пътищата, които сближават човека с Аллах, е изпълнението на фарзовете (задълженията). А истинската обич и следователно Курбет (близостта до Аллах) се печели във всеобщата, наситена с преданост атмосфера на изпълнените нафилета (допълнителни поклонения).
Тръгналият по пътя на Аллах всеки миг може да се окаже в един нов, облян в светлина безкраен коридор, понесен от крилата на някое нафиле (допълнително поклонение), и да почувства, че е удостоен с ново внимание, да го обземе още по-голямо желание за изпълняване на фарзовете (задълженията), страстта му към нафилетата (допълнителните поклонения) да стане още по-силна. Всяка стигнала до тази степен будна душа чувства, че е обичана от Аллах... И както е казано в един от свещените хадиси8: "Отсега нататък винаги ще бъде със слуха, зрението и осезанието си сред гвардията на Аллах. Това състояние на марифетуллах (познание на Аллах) е издигане до онази степен, на която знанието се сраства със знаещия и се превръща в негово естество (всяко състояние на знаещия става изразител на онова, което той знае). Има и такива, които определят марифа (знанието) като израз и развитие на знанието в унисон със съвестта, и считат, че е развитие, свойствено на човека, на основата на личните му ценности. Вероятно оттук произхожда изразът: "Който познава себе си, познава и своя Аллах."
Първото стъпало на марифа (знанието) е състоянието, в което марифетуллах (знанието на Аллах) съзира постиженията на онези, чийто имена се носят като гръм и мълния около нас, прониква отвъд вратата, която крие тайните им, и се разхожда в простора на изумителните им постижения. По време на тази разходка през ушите и очите на този безспирно крачещ по посочения от Аллах път прониква светлина, която озарява езика му, и постъпките му започват да се диктуват от сърцето му. С езика на своите дела, който се превръща в източник на добри думи, той обявява и потвърждава съществуването на Аллах... На екрана на съвестта всеки миг се изписва (към него се отправят само добри думи... Отправят ги единствено тия, които вършат праведни дела). Безкрайно лъчезарните Му слова изпускат лъчи. Такава душа оттук нататък се затваря за лоши чувства и сърцето го облъхват повеи, идващи от отвъдния свят. Облъхват го и през едно тайнствено отверстие на сърцето Аллах шепне: "Не Ме побира Моето небе, нито Моята земя, а ме побира сърцето на Моя вярващ поклонник", както е речено в едно откровение. Отварят се светли коридори, човекът започва да изпитва удоволствие от изгледа пред очите си и престава да мисли за напускане и връщане назад.
Тази точка, в която следващият пътя на Аллах се затваря изцяло за приятелите си, с все сили се напряга срещу озлоблението и се отдава напълно на приливите и отливите на спокойствието, е точката на познанието (марифа). Онзи, който непрестанно се върти около тази точка, е пътуващ към знанието. Достигналият тази точка е ариф (знаещ, просветен).
Животът в атмосферата на марифа (знанието) е пречист и спокоен, като в градината на Рая душата е окрилена от желанието да хвърчи до безкрая; благодарното, изпълнено с радост сърце, е безгранично весело като на малко дете, но е предпазливо и благоразумно.
"Те не се противят на Аллах срещу онова, което им е повелил, и изпълняват онова, което им е повелено." В тази атмосфера те посрещат сутрините и вечерите ведно с меляикета (ангелите). По няколко пъти на ден тези души, чиито чувства са напъпили за марифета, се разгъват лист по лист, разхождайки се сякаш по предназначените за петъчни молитви склонове на Рая, и всеки миг на определено разстояние се оказват очи в очи с някой приятел и изпитват удоволствие, че имат една и съща съдба. През цялото време, докато очите им не се отделят от пролуката на вратата на Аллах, по няколко пъти всеки ден, а може би и всеки час, изпитват щастието на любовно опиянине и всеки миг изпадат в екстаз по най-различни поводи.
Нека тези, които считат себе си за учени, да пълзят и да се занимават с науките си. Онези, които се хвалят със своята философия, да сричат физиката! Просветеният мъдър човек, ариф, непрестанно пие спокойно на глътки в една призма от светлината и мълви за омиротворение. Той изпитва безкрайно удоволствие и сърцето му непрестанно тържествува, дори когато очите му ронят сълзи.
Наред с тези общи особености между знаещите арифи има очебийни различия в характерите и привичките им. Някои са мълчаливи и вглъбени в себе си. Някои плачат и се смеят през целия си живот по повод на греховете и добрите дела, които са вършили, плачат, въздишат, пъшкат и превъзнасят Аллах непрестанно. И така си отиват ненаситени от този свят. Някои се движат неуморно в атмосфера на величие - внушителност – близост, и никога не им минава през ум дори да напуснат този океан и да се доберат до брега. Някои са досущ като земята; който мине и замине стъпва по главите им. Някои са като облак, който събира всички под чадъра си и сипе блажен дъжд върху тях. А някои са като въздуха, който непрестанно разнася хиляди благоухания и гали чувствата ни.
Достигналият до стъпалото на знанието (марифета) притежава свойствени за него качества; арифът (знаещият) не очаква благосклонност и любезност от никого освен от Всезнаещия Аллах. Не се усамотява с други освен с Него... Не отваря очите и сърцето си на друг освен на Него. Най-голямо мъчение за истинския ариф (знаещ) е да оказва благоразположение към друг, желание за уединяване с друг и в очите му да се отразява образът на друг, а не на маруф (Познавания Аллах). Този, който не е достигнал до стъпалото на истинския ариф, не може да прави разлика между приятел и чужд. Този, който няма близък приятел, не може да изпита болка от раздялата с него.
Якин (достоверност) е едно стъпало по-надолу от марифета (знанието). В живота на хората той означава вдигане на платната и потегляне към нови простори и нови морета всяка минута, всяка секунда, всеки един миг, равен на една десета, дори на една шестдесета от секундата. Якин е безкрайно търсене на непреходното от преходния човек... Целият живот на достигналия до достоверност (якин) е светъл. Съвестта му непрекъснато става по-чиста и по-чиста. Животът му преминава изцяло в светлина. В негова чест една небесна трапеза се вдига, друга се слага. Сякаш нашият Пророк, Аллах да го благослови и с мир да го дари, не е починал, сякаш откровението (вахий) не е секнало и кракът на Джебраил не се е откъснал от земята. Той посреща с ентусиазирани гърди повеите от отвъдния свят.
Якин ще рече да се вярва на всичко, което е необходимо, без да се допуска капчица съмнение във възможността за обратното. Според математиците две по две прави четири. Но това всякога търпи критика, защото отделните единици, които влизат в това число, не могат да бъдат равни по обем и стойност. Ето защо, от тази гледна точка, достоверността (якин) е вяра (иман), която очевидно превъзхожда всички математически величини. Впрочем при наблюдаване на красивите и възвишени образи, които се срещат във всяко кътче на света, е възможно да се достигне до връхната точка на духовната наслада само с такава вяра (иман), която събира в тях прояви, характерни за красотата и възвишените черти на абсолютния Господар - Аллах. Човек, достигнал до степента якин, непрестанно обикаля склоновете в Рая на Аллах. Сърцето, душата и гърдите му се обогатяват и той се чувства друг човек. Сякаш къса цветя, прави букети и бере плодове от Трона на Седмото небе.
Началният етап на достоверноста (якин) е възраждане за добри дела, а крайният - добиване на убеденост, сигурност и удовлетвореност. След като човек се е наситил на всичко друго освен на Него, преминава апетитът му и към Него. А след като насити глада си с Него, минава апетитът му към всичко друго. Ония, които ревностно следят какво става по света, са хора, неуспели да достигнат до Него. Сърцето, изпълнено с упование към Аллах, спуска кепенците и се затваря за всички. Подобно сърце е също като компаса - неотлъчно насочва благодарността си към Аллах и стрелката на съвестта му не прави ни най-малко отклонение. Това е толкова висока степен на якин (достоверност), че възвисената до нея душа, която продължава да върви по своя път, през почивките на всеки етап чува един и същ шепот: "Няма страх за тях и те не се натъжават." При тях се спускат ангелите от небето и душата чувства радостната вест: "Не се страхувайте, нито се тревожете, радвайте се на Рая, който ви е обещан! Знайте, че сърцата се успокояват единствено като споменават името на Аллах!" Душата пие с наслада от кевсер9 и живее сред природата и нейните блага.
Итминан (успокоение) е преодоляване на пречките и стигане отвъд възможностите. На това стъпало умът слага край на свръхестественото си пътешествие... Чувствата намират тази вълшебна точка, която са търсили, и от капчици се превръщат в море...
Пътищата, които водят човека до тази точка, са определени. Най-важните между тях са науката и мисълта.
Науката е чувстване, долавяне на ония неща, за които ни говорят предметите и явленията, които ни разкриват и разстилат пред очите повелите на сътворението и прозрението на възвишените цели на Твореца. Човекът, който е създаден да властва над предметите, трябва да вижда, да чете, да прозира и да добива знание. И след като се сдобие със знание, да търси пътища за надделяване, овладяване на събитията. Ето тази е точката по силата, благодарение на която е отсъдено предметите да принадлежат на човека, а на човека е отсъдено да изпълнява заповедите на Твореца.
Науката, която включва физиката, химията, астрономията, медицината и още много други клонове, е в услуга на човека и всеки нов ден му поднася все нови и нови дарове.
Да, науката и техниката са поставени в услуга на човека и не съществува никаква сериозна причина той да се плаши от тях Опасността идва не от науката и от поставянето на света върху научни основи. Опасността идва от невежеството, несъзнателността и бягането от отговорност.
Въпреки това, ако науката се остави на самотек, с други думи, ако се изолира от трите неща: мисълта, практиката и съвестта, в никакъв случай не бива да си затваряме очите пред факта, че тя непременно ще стане причина за отбиване от правия път и за извършване на извращения.
Да, ако мозъците бъдат лишени от мисълта за вечността, ако се стигне до положението духът да робува на технологията, ако сърдечният живот се остави без никакво внимание, не може да се говори нито за наука, нито за ползата от науката. Тъкмо обратното, в такава една атмосфера разразяването и увековечаването на зверствата, безкрайното продължаване на безогледните боричкания, на колосалния растеж и превръщане в "огромно" бедствие, причинено от измамите и експлоатацията, ще затвори очите пред "справедливостта", ще застане на страната на силата и ще я подкрепи.
Вярно е, че науката си е поставила за цел да осигури материално и духовно щастие на човека и полага усилия да му създаде условия за достигане на хармония между ума и сърцето. В периодите обаче, през които не изпълнява или не е в състояние да изпълни тази задача, тя не е полезна и в известна степен дори е вредна. И поради това напразно е да се очаква от нея някаква полза за човечеството.
Съвременният човек, който се е превънал в истинския смисъл на думата в груб материалист, проявява склонност към науката дотолкова, доколкото го подтикват личните му влечения и ламтежът му да си осигури материално благосъстояние и спокойно съществуване. А подобен манталитет всеки ден го тласка малко по малко към нравствено падение, душевна криза и незадълбочено мислене. Този тип хора, в по-голямата си част, не са склонни да търсят истината и не си поставят за цел да се доберат до нея, дори нещо повече, въобще не обичат да се впускат в размисъл. Няма никакво съмнение, че много голямо влияние в това отношение оказват надделяването на простонародната култура в обществото, любителския начин на мислене сред хората на културата и оредяването на безкористните души. Освен това липсата на грижа за създаване на сърдечни хора, на хора с дух, с вдъхновение се отразява още по-отрицателно. В един период, когато навсякъде се срещат бърборковци, умовете на които са слезли в очите им, които отдават във всяко отношение преднина на материализма, не е възможно да говорим за истинска наука, за нейното задълбочаване и разширяване. Напротив, разсъдъкът и мисълта всеки ден ще стават все по-безплодни, хората - по-ограничени, и всички кътчета на света ще се изпълнят с лица, които ще работят под командването на машините.
Ето защо тези, които кроят планове за възобновяването на живота през утрешните дни, са длъжни да определят много добре докъде е стигнала и докъде не е науката, какво се очаква от нея, какви цели и намерения преследва тя. Защото в противен случай работата ще продължава да куца и науката въобще няма да бъде в състояние да даде очакваното от нея.
Да се мисли, означава да се изучи до най-малки подробности книгата на вселената, като се разнищва нишка по нишка, по метода на редукцията. Размисилът е името на пътя, който минава през подобни на тунели черни дупки и достига до склоновете на Рая. По този начин всеки склон на науката се превръща в сияйно място за разходка.
Защото в началото на всяко нещо е Аллах и целият свят се осланя на Него.
С помощта на доводите и изводите човек може да достигне до едно място. Те го водят за ръката до входната врята на двореца. Влезли в ролята на прислужници, те го обслужват като церемониал-майстори. Но стигнат ли до двореца, тях ги оставят пред входната врата, не ги пускат вътре. Защото тайната на ихсан (добротворство) е окрита, онова тайнство, което човек е търсил, е намерено и предчувствието му чува неговия глас. Необходими ли са доводите на човека, след като е стигнал до извора и може да пие вода направо от него? Проявява ли грижи за опазване на кошера от грабители този, който е намерил най-добрия мед? Всевишният Аллах е безплътен и не притежава отличителни белези. Но на достигналия до това стъпало човек му се струва, че ще се окаже в обятията Му, ако направи само още една крачка. Естествено Аллах е извън всички тези неща. Та нима Той не е по-близо до човека от аортата му? Необходимо ли е след като тайната е излязла наяве, да се търсят доводи и да се правят заключения?
За какво му са доводите на този, който се е добрал до истината? Интересува ли го кой път и кои следи водят до съкровището, което вече е открито? Достатъчно му е само краят на този път да стигне до върха, до най-високата точка, която вярата е достигнала в своето развитие.
[1] Туба - дърво, което се намира в Рая. Корените му са обърнати нагоре, а клоните и плодовете - надолу. (Бел. прев.)
[2] Хадж - един от петте стълба в Исляма. Поклонение по светите места Мекка, Медина и Ерусалим.
[3] Кябе - Свещен храм в Мекке.
[4] Келям - мюслюманска теология.
[5] Меджнун - влюбеният до безумие герой от източната поема "Лейля и Меджнун".
[6] С.А.В. (Саллаллаху алейхи ве селлем - Аллах да го благослови и с мир да го дари) - фраза за възхвала на Пророка Мухаммед.
7] Джибрил – Архангел Гавраил, Ангел на откровениетo (вaхий)
[8] Хадис - думи и дела на Пророка Мухаммед.
[9] Кевсер - вода от извора в Рая (Бел. прев.)
- Създадено на .