Честност и правдивост

Правдивостта е стожерът на пророческата мисия. Пророческото дело следва орбитата на правдивостта. Всичко, което са казали пророците, е било потвърдено. Защото техните думи никога не противоречат на истината. Когато се разказва за величието на пророците в Свещения Коран се споменават и техните качества: “И спомени в Книгата Ибрахим. Той бе всправедлив, пророк.” (19: 41).

Сиреч спомени Ибрахим (Авраам), мир нему, този велик пророк, в Ал-лаух ал-махфуз^[1] (книгата, в която са записани съдбата и делата на всяко творение) или в Корана, който доказва истината за Ал-лаух ал-махфуз и е негово копие, защото той бил пророк, чиито думи, дела и помисли отговаряли на истината.

“И спомени в Книгата Исмаил! Той бе верен в обещанието и бе пратеник-пророк.” (19: 54); “И спомени в Книгата Идрис! Той бе всправедлив, пророк. И го въздигнахме Ние на извисено място.” (19: 56-57).

Предавайки думите на съкилийника на пророка Юсуф от затвора, Свещеният Коран отново подчертава същото качество: “Юсуф, о, правдиви…” (12: 46).

Как да не бъдат съвършено правдиви, след като Всевишния иска и от обикновените хора да бъдат такива. Ето как са възвеличени правдивите в Свещения Коран: “О, вярващи, бойте се от Аллах и бъдете с правдивите!” (9: 119); “Вярващи са именно онези, които вярват в Аллах и в Неговия Пратеник, после не се усъмняват и се борят чрез своите имоти и души по пътя на Аллах. Те са искрените.” (49: 15).

Правдивите заслужават похвала

Онези, които са верни и държат на думата си, също биват възхвалявани в Корана:

Сред вярващите има мъже, предани в своя обет към Аллах. Някои от тях загинаха в изпълнение на дълга си, а други още чакат. И с нищо на това не измениха. (33: 23).

Искам накратко да се спра на това знамение.

Анас ибн Малик бил слуга на Пророка Мухаммед. След като Пророка се е преселил в ал-Медина, майката на Анас, който тогава бил около десетгодишен, го довела при Пророка и казала: “О, Пратенико на Аллах, нека синът ми да ти служи през целия си живот!” и оставила го при Пророка.^[2] Същият Анас ибн Малик казва: “Личността, която се има предвид в това знамение, е чичо ми Анас ибн Надр и подобните нему.”

След като Анас ибн Надр видял Пратеника на Аллах в Акаба, той се привързал към него като омагьосан и го обикнал. Но поради стечение на обстоятелствата не могъл да участва в битката при Бадр. Ала тази битка имала особено значение. Както участниците в сражението при Бадр се отличавали сред сподвижниците на Пророка, така и ангелите, участвали в това сражение, се възприемали като избраници сред обитателите на небесата. Това бли думите на Джибрил, който лично участвал в битката при Бадр и предвождал ангелите.^[3] Но Анас ибн Надр пропуснал тази битка и дълбоко скърбял затова. Не могъл да спи нощем. Веднъж отишъл при Пророка и му разкрил болката си: “О, Пратенико на Аллах, ако още веднъж ми се отдаде възможност да се срещна с неверниците, тогава ще има да теглят много от мен.” Искрената молитва на Анас стигнала до Бога и той се изправил срещу неверниците в Ухуд.

Ухуд... При споменаването на Ухуд сърцето се свива. Защото там са паднали седемдесет сподвижници, превръщайки се в мъченици. Кой знае, може би за да не го упрекнем някой ден заради тъжния спомен от Ухуд, веднъж, минавайки край тази планина Пророка е казал: “Ухуд е планина, която ни обича и ние я обичаме.”^[4] Ухуд е стръмна планина. Битката край нея е била жестока. Поради една или друга причина сподвижниците на Пророка временно не са успели да защитят достатъчно добре поста си, дори се преместили от позициите си и по този начин са напуснали укреплението, планирано от Пророка. Да, това била само една стратегия и търсене на укрепление. Затова не би било уместно да го наричаме разгром. Това е и нашето разбиране за уважение към сподвижниците.

В тази битка Божият Пратеник също е ранен, счупен е святият му зъб, лицето му е наранено от собствения му шлем, а тялото му е потънало в кръв. Но въпреки всичко опрощаващият и милостив Пророк е вдигнал ръце към небесата и се помолил на своя Господ: “Боже! Прости на моя народ, защото те не знаят.”^[5] В стремежа си да удържи на обещанието, което дал на Божия Пратеник, Анас ибн Надр препускал през бойното поле. Полагал всички усилия, но и той, както и много други, вървял към своя край. Тялото му потънало в рани и изживявал последните си мигове. С последна усмивка на уста той казал на Саад ибн Муаз: “Предай моя привет на Божия Пратеник. Заклевам се, че в този момент усещам благовонието на Рая зад Ухуд”.

В онзи ден не било възможно да бъдат разпознати мнозина от падналите в битката мъченици. Хамза не бил разпознат, Мусаб ибн Умайр – също. Що се отнася до Абдуллах ибн Джахш, след като събрали различните части на тялото му, стигнали до извода, че е той. Анас ибн Надр бил в същото положение. Дошла сестра му, погледнала ръката, с която държал меча си, по най-голяма вероятност единствено тази му ръка не е получила рани, познала го и с насълзени очи казала: “О, Пратенико на Аллах, това е Анас ибн Надр.”^[6]

Ето, знамението разказва за този храбър мъж. Той удържал на думата си. Казал, че ще се сражава до смърт, и загинал. Дори и смъртта не го накарала да измени на думата, която дал.

Споменаването на Анас ибн Надр в знамението е с цел той да послужи като пример за вярващите. Да, след като веднъж бъде произнесено словото “Няма друг бог освен Аллах”, всеки трябва да остане верен на съдържанието на това слово, за да не рухнат устоите на религията, за да не се превърне вярата в илюзия и за да не бъдат потъпкани религиозните закони.

Анас ибн Надр и подобните нему удържаха на думата си. Доказаха, че са мъже на честта и че са правдиви. Защото те бяха възпитани от пророка на вселената – Мухаммед Честния. Както той беше правдив и честен и сподвижниците му бяха правдиви и честни...

В Безпросветната епоха Пророка бил извèстен като Честния

Жителите на Мека не се обръщали към Пророка единствено с личното му име, а към него добавяли и основното качество, което той притежавал – ал – Амин – Честния. Колко сме щастливи, че го споменаваме сутрин и вечер в молитвите си!

След ремонтирането на ал-Кааба възниква големият спор, кой да сложи на мястото му “ал-Хаджар ал-Асуад” (Черния камък), но нека ние да го наречем ал-Ас’ад, т.е. най-щастливият камък. Племената били извадили наполовина мечовете си, понеже всеки искал тази чест да се падне на неговото племе. Накрая се стигнало до следното споразумение – щели да приемат решението на първия, който влезе в ал-Кааба. Всички тръпнели в очакване... разбира се, Божият Пратеник не знаел за спора. След като се появил ликът му, който вдъхвал доверие и на противници, и на приятели, всички радостно възкликнали: “Иде Честния.” и казали, че ще приемат без възражения онова, което той каже.^[7]

Защото му имали пълно доверие. Пратеника на Аллах тогава все още не бил натоварен с пророческа мисия, но бил човек, на когото всички се доверявали и съчетавал в себе си всички качества, които трябвало да притежава един пророк.

Да, да бъдеш добродетелен означава да те признае дори неприятелят. Ето как изразява своята почит към нашия Пророк най-големият му враг по онова време Абу Суфян.

Пратеника на Аллах изпращал писма до владетелите на съседните държави. Едно от тях било адресирано до византийския император Хераклий, който го прочел отначало докрай. Накарал да извикат Абу Суфян, който по онова време се намирал в близост до Дамаск. Помежду им протекъл следният разговор:

– Кои са неговите последователи – бедните или богатите?
– Бедните.
– Има ли такива, които са приели вярата му, а след това да са се отказали?
– Досега не.
– Умножават ли се или намаляват?
– Умножават се с всеки изминал ден.
– Чували ли сте го досега да лъже?
– Не, нито един от нас не го е чувал да лъже.

След като получил отговори на своите въпроси от Абу Суфян, който тогава все още бил сред най-яростните противници на мюсюлманите, Хераклийл останал под въздействието на писмото, не можал да се сдържи и казал:

– Немислимо е човек, който през целия си живот не е лъгал хората, да се опитва да лъже Бога.^[8]

Спряхме се на онези моменти от разговора, които са свързани с нашата тема. Тук съществуват две основни доказателства за правдивостта на Божия Пратеник. Първото са думите на византийския император Хераклий. Второто е отговорът на Абу Суфян, който тогава все още не е приел исляма, но въпреки това е потвърдил правдивостта на Пророка. Само че Хераклий не успял да преодолее желанието си за власт и слава и не могъл да се сдобие с вечното и истинско богатсво, което му било предложено, сиреч не приел исляма и не се присъединил към общността на блажените. Въпреки това той признал Божия Пратеник за пророк и го почел, което е проява на прозорливост, а за нас това признание е радостно – тук се признава вярността на Пророка.

Всъщност думите на Хераклий имат много дълбок смисъл. Да, как е възможно човек, който дори и на шега не е лъгал никого до четирийсетата си година, да се опитва да лъже, след като вече е влязъл в тунела на смъртта, и то пред Бога?

Ясир все още не бил приел исляма. Попитал сина си Аммар къде отива. Аммар му отвърнал:

– При Мухаммед.

Този отговор бил достатъчен за Ясир, който на свой ред казал:

– Той е честен човек. Жителите на Мека го познават като такъв. Ако той твърди, че е пророк, значи това е вярно. Защото никой досега не го е чувал да лъже.

Тези думи и признания не се изричали само от отделни хора. През епохата на просветлението и в годините преди това всички, които го познавали, единодушно потвърждавали неговата правдивост.

Той поучавал хората винаги да бъдат правдиви

Както самият той бил правдив през целия си живот, така е поучавал и своя народ да бъде правдив. С идеята, че би било от полза ще спомена някои от хадисите му: “Обещайте ми шест неща и аз ще ви обещая, че ще влезете в Рая:

“Когато говорите, казвайте истината!
Когато обещаете нещо, изпълнявайте обещанието си!
Когато ви се повери нещо, пазете го!
Овладейте плътските си страсти!
Затворете очите си за греха!
Дръжте ръцете си далеч от греха!”^[9]

 Да, той през целия си живот бил праведен и поучавал хората също да бъдат праведни. Със своята правдивост той като че ли се движел между реалността и неведомото. До такава степен се бил извисил, че над нея над нея единствено Божията истина стояла. Сиреч по отношение на правдивостта Божият Пратеник достигнал до хоризонтите, описани в следното знамение: “И бе на разстояние два лъка или по-близо.” (53: 9). Да, от една страна, той се намирал в границите на реалното, но, от друга страна, надхвърлил тези граници. Във връзка с нощното пътешествие на Пророка кадията Ияз казва: “Той се извисил до такова място, че вече не знаел къде да стъпи. Било му казано да сложи единия си крак върху другия.” Разбира се, че във всяко едно отношение той си оставал човек, но неговата правдивост го извисила до подобни върхове. Той и нас ни поучава със същото, казвайки: “Обещайте, че ще говорите само истината, не прибягвайте до лъжата и аз ви обещавам Рая!”

В друг хадис Пророка казва: “Откажи се от делата, от които изпитваш боязън! (Живей далеч от боязънта). Правдивостта дава увереност и стабилност на човека. Що се отнася до лъжата, тя е скръб и горест.”^[10] А в друг хадис се казва: “Винаги търсете истината!. Дори в истината да прозрете своя крах, несъмнено в нея се крие вашето спасение.”^[11] На друго място се повелява: “Не се отделяйте от истината! Тя ще ви направи благочестиви, а това ще ви отведе в Рая. Който бъде правдив и търси истината, ще бъде от праведните при Всевишния.

Не лъжете! Лъжата превръща човека в грешник, а грехът отвежда до Ада. Който непрекъснато лъже и търси лъжата, ще бъде записан като един от лъжците при Всевишния.”^[12] Спасението и избавлението е в правдивостта. Дори ако вследствие на своята правдивост човек умре, ще умре само веднъж, ала всяка лъжа е отделна гибел.

Кааб ибн Малик, Аллах да е доволен от него, казва: “Аз се спасих със своята правдивост.”

Да, когато стане въпрос за правдивостта не е възможно да не се сещаме за него.

Кааб ибн Малик бил човек, чиито думи били остри като меча му, и мечът му бил остър като думите му. Той бил поет. Със стиховете си можел да разгроми нравствения свят на неверниците.

Бил дошъл в Акаба и се споразумял с Пророка. Но не успял да се включи в похода към Табук. Битката при Табук била ожесточена. В тази война шепа хора се възправил срещу войските на Византийската империя. И то в изгарящия и унищожителен зной на пустинята. Всички отишли с тази мисъл и проявили изключителна храброст. Божието възнаграждение също било получено, но тази страшна война останала само в съзнанието.

Пратеника на Аллах винаги държал в тайна военните дела, но този път открито говорел и призовавал всички. Но въпреки явните призиви Кааб не успял да се включи в похода.

Сега нека видим какво разказват житията (сияр)^[13] на Мухаммед. Какво казва лично той:

“Всеки беше призован да участва във войната. Защото битката щеше да е жестока. Но Бог не благоволи и опитите не успяха. Не зная дали това беше предварително оповестено на Пророка или не, но той отдаваше голямо значение на тази война.

И аз като останалите се подготвих. Дотогава не се бях подготвял толкова добре за нито една битка. Пророка даде заповед за тръгване и войската потегли. Аз не тръгнах заедно с тях, понеже мислех, че ще успея да ги настигна. Нямах и никаква работа. Но доверието ми в самия себе си ме забавяше. И така дните се изредиха един след друг. Вече не беше възможно да настигна Божия Пратеник. Бях длъжен да чакам и ги изчаках. През това време часовете ми се струваха дълги като дни.

Накрая научихме, че Пратеника на Аллах се завръща от похода. Всеки път ставаше така. Когато наближаваше неговото завръщане в ал-Медина, отново настъпваше оживление. Ето сега по лицата на хората пак се четеше огромна радост. Божият Пратеник се завръщаше.

Най-сетне настъпи дългоочакваният миг. Войската се завърна в ал-Медина. По традиция нашият Пророк най-напред се отби в месджида, отслужи два рекята намаз и започна да се среща с хората. Всички отиваха в месджида, срещаха се с Пророка, а онези, които не бяха се включили в битката, поднасяхя извиненията си. Такива като мен също се извиниха на Пророка и той прие извиненията им. И аз можех да постъпя така. Защото измежду тях аз бях най-убедителен, притежавах дар слово. Но как можех да излъжа Пророка, без да имам никакво извинение? Не можех и не го сторих. След като се срещнахме, Божият Пратеник ме посрещна с печална усмивка, която прониза сърцето ми. И ме попита: “Къде беше?”. Разказах му всичко подробно. Обърна глава и с нисък глас ми каза: “Стани и си отиди!”

Излязох навън. Хората от моето племе се събраха около мен и ме посъветваха да измисля някакво оправдание. По едно време сякаш бях съгласен с това, което ми казваха. Но изведнъж се съвзех и попитах дали има други в моето положение. Отговориха ми, че има и споменаха две имена. И двамата бяха едни от прославените сподвижници на Пророка и бяха участвали в битката при Бадр. Това бяха Мурара ибн Раби и Хилял ибн Умаййа. Да, и те не бяха измислили никакво оправдание и се намираха в същото положение, в което се намирах и аз. Или по-точно тръпнеха в очакване. За мен и двамата бяха хора, на които можеш да се подчиниш. Така че реших да ги последвам. Отказах се да изтъквам оправдателна причина.

Беше разпространена заповед относно нас тримата. Вече нито един мюсюлманин нямаше да се среща или разговаря с нас. Двамата ми приятели се оттеглиха в домовете си и плачеха ден и нощ. Аз бях най-младият и силният сред тях. Излизах по улиците, из центъра на града, по пазарите и отивах в месджида за намаз. Но никой не разговаряше с мен. Прекарвах повечето си време в месджида. Имаше моменти, когато очаквах да видя благата усмивка на Пророка. Но за жалост всеки ден се връщах в дома си натъжен. Той, който винаги беше с усмихнато лице, нито веднъж не ме поглеждаше и не ми се усмихваше. Поздравявах го и поглеждах дали устните му ще помръднат, но уви, не помръдваха.

По време на намаз често пъти хвърлях бегли погледи към него. Когато започвах намаза, той ме поглеждаше, но след като приключвах, веднага снемаше погледа си от мен. Това щеше да продължи точно петдесет дни. Всички хора и мястото, където се намирах, толкова се бяха отчуждили от мен, че започнах да си мисля, че съм попаднал в чужда страна.

Един ден прескочих оградата на градината на Абу Катада, който ми беше братовчед, и се доближих до него. Аз много го обичах, както и той много ме обичаше. Поздравих го, но той не отвърна на поздрава ми. Попитах го: “Кажи ми, за Бога, не ми ли вярваш, че силно обичам Божия Пратеник?”, но той не ми отговори. Повторих три пъти своя въпрос. На третия път каза: “Това единствено Аллах и Неговият Пратеник, го знае” и се отдалечи от мен. Сякаш целият свят се стовари върху главата ми. Не очаквах тези думи от Абу Катада. Очите ми се насълзиха и започнах силно да ридая.

Веднъж, когато се разхождах из улиците на ал-Медина, чух, че някакъв мъж разпитва за мен. Хората, които беше попитал, ме посочиха. Мъжът се приближи към мен, а в ръката си държеше писмо. То беше адресирано до мен. Писмото изпращаше владетелят на Гассан, който ме канеше в своето княжество. В писмото пишеше: “Чух, че твоят господар те е изоставил. Ела при нас! Хора като теб се ползват с голямо уважение тук.” Казах си: “И това е едно изпитание!”, скъсах писмото и го изгорих.

Беше на четирийсетия ден. Пратеника на Аллах бе изпратил при нас мъж, който ни каза, че трябва да стоим далеч от жените си. Попитах го дали трябва да се разведа или въобще какво да направя. Мъжът – толкова се бях възхитил от предаността му – каза само, че трябва да стоя далеч от жена си. Казах на съпругата си да отиде в дома на баща си. През това време съпругата на Хилял беше отишла и бе поискала да остане за да помага на мъжа си. Хилял бе възрастен и не можеше сам да се грижи за себе си. И Божият Пратеник й бе позволил да остане. Някои ме посъветваха и аз да поискам разрешение по същия начин. Но аз не се съгласих. Защото не знаех как ще реагира Божият Пратеник на подобно предложение.

Времето течеше. Бяха изминали точно петдесет дни. Вече не издържах. Животът ми бе помрачен, а светът сякаш се стесни и остана колкото един гроб.

Както обикновено, бях отслужил намаз и седях на покрива на дома си. Чух как някой на висок глас произнася името ми. Чуваше се следното: “Кааб, за теб има блага вест!” Бях се досетил. Незабавно паднах ничком пред Всевишния. В този ден след сутрешния намаз Божият Пратеник беше обявил, че вече ми е простено. Дотичах до месджида. Всички се изправяха на крака и ме поздравяваха. Талха ме прегърна и ме разцелува. Като че ли повторно преживявах миговете от Акаба. Явих се пред Божия Пратеник и хванах ръката му. Той също хвана моята. Мисля си, че ако в този момент беше благовестен за Рая, нямаше да се почувства по-щастлив. Божият Пратеник каза: “Бог ви опрощава” и прочете следното знамение, което бе низпослано във връзка с нашия случай: “И към тримата, които не излязоха [за битката]... Докато отесня за тях земята, макар и просторна, и душите им отесняха, и се убедиха, че няма избавление от Аллах, освен при Него. После Той се смили над тях, за да се покаят. Той, Аллах, е Приемащия покаянието, Милосърдния.” (9: 118).

След като Пророка прочете знамението, аз се обърнах към него и казах: “О, Пратенико на Аллах, аз се спасих, защото казах истината. Обещавам, че отсега нататък, докато съм жив, ще казвам единствано и само истината”^[14]

Да, истината за пророческата мисия е, че в нейната основа стои правдивостта, което ние наричаме преданост. Всеки пророк казва истината. И това е задължително. Защото дори и най-малката грешка или заблуда, в която биха изпаднали тези личности, които получават своите повели от неведомото и ги оповестяват на хората, би опропастила пророческата им мисия. Всички истини, които трябва да знаем в живота, достигат до нас чрез пророците. А това е твърде деликатна тема и тук няма място дори за незначителни грешки. Затова в тази връзка Всевишния повелява следното: “И ако той Ни приписваше някакви слова, щяхме да го сграбчим с Десницата, после да му прережем аортата. И никой сред вас не ще Ни възпре от това.” (69: 44 – 47).

Пред Божиите повели и забрани той наподобявал мъртвеца, когото имамът пречиства с вода, преди да го положат в земята. Откровението го напътсвало по собствена воля и той полагал всички усилия да го следва. Дори когато се извисил до върха, доближавайки се до Аллах, той пак не отстъпил от своята чувствителност към принципите на своето дело. И не само че не отстъпил, той се задълбочил още повече и тази негова чувствителност се превърнала в свръхестествена.

Той държал на думата си

До четирийсетата му година никой нито го видял, нито го чул да казва думи, които противоречат на истината. Един мъж, който по-късно имал щастието да бъде сподвижник на Пророка, казва: “Беше в Безпросветната епоха. С Пратеника на Аллах си бяхме уговорили среща на едно място” – по-горе вече споменах за това. Епохата през която Пророка е живял, е назована като Безпросветната епоха. Но тази личност със светла душа никога не бе изпитвала що е невежество. Той винаги е следвал житейската линия, присъща на пратениците. Ето как продължава разказът на мъжа: “Аз забравих, че бях дал обещание. Сетих се затова чак след три дни и незабавно дотичах до мястото на срещата и видях, че Пратеника на Аллах е там и ме чака. Той не се ядоса и не се разсърди. Единственото, което ми каза бе: “О, младежо! Създаде ми грижи. От три дена те чакам тук”^[15]

[1]Ал-лаух ал-махфуз – Пазения скрижал – Б. пр.
[2] Müslim, Fezailu’s-Sahabe, 143.
[3] Buhari, Meğazi, 11 ; İbn Mace, Mukaddime, 11.
[4] Buhari, Zekat, 54.
[5] Müslim, Cihad, 101, 105; Buhari, Enbiya, 54.
[6] Müslim, İmare, 148.
[7] Müsned, 3/425; İbn Hişam, 1/209.
[8] Buhari, Bedü’l-Vahy, 6.
[9] Müsned, 5/323.
[10] Tirmiz, Kıyame, 60; Müsned, 1/200.
[11] Kenzu’l-Ummal, 3/344.
[12] Buhari, Edeb, 69; Müslim, Birr, 105; Ebu Davud, Edeb, 80.
[13] Трудове, в които се изследва животът и делото на Пророка Мухаммед. – Б. пр.
[14] Buhari, Meğazi, 79; Müslim, Tevbe, 53.
[15] Ebu Davud, Edeb, 82. (Личността, спомената тук, е Абдуллах ибн Еби’л Хамса – Б. а.).

Tweet

Whatsapp