Оповестяването на религията (таблиг)

Следващата цел, поради която са изпратени пророците, е възвестяването на религията. Ако не бяха дошли те никога нямаше да узнаем същността на богослужението, до нас нямаше да достигат Божиите повели и откровения и нямаше да бъдем в състояние да осъзнаем своите задължения. Никога нямаше да разберем какво представляват намазът[1], постите (оруч), зекятът (задължителната милостиня), хаджът[2]; какво е положението със забранените от религията алкохол, хазарт, прелюбодеяние, спекула и лихварство. Всичко това и още много други факти стават достояние за нас единствено благодарение на пророците. Ние използваме лаконичното определение “пророческа мисия”, защото всички пророци са дошли с едни и същи послания и дори да съществуват известни различия в детайлите, всички те били единодушни по кардиналните въпроси.[3]

Ето как в Свещения Коран е описана общата цел и мисия на пророците: “Онези [пратениците], които оповестяваха посланията на Аллах и се бояха от Него, и не се бояха от никого освен от Аллах. Достатъчен е Аллах да направи равносметка.” (33: 39).

Те дошли за да осъществят тази цел. В това отношение каквито и трудности да изниквали пред тях, който и да застанел на пътя им, те ни най-малко не се влияели, страхът им бил чужд. Защото се боели единствено от Всевишния.

В тази връзка нашият Пророк получава следното откровение: “О, Пратенико, оповести какво ти бе низпослано от твоя Господ! А не го ли сториш, ти не ще си оповестил Неговото послание. Аллах ще те защити от хората. Аллах не напътва неверниците.” (5: 67).

Сиреч, ако не изпълниш своята задача, а тя стои в основата на целта на твоето изпращане, т.е. няма да си изпълнил пророческата си мисия, която не засяга единствено личния ти живот, а личния и обществения живот на всички хора. Защото твоята мисия е да озариш цялото човечество. И ако пренебрегнеш своята мисия, цялото човечество ще потъне в мрак. Всъщност той напълно осъзнавал мисията си. Ако не беше така, нямаше да бъде натоварен с пророческа мисия.

Пророкът е в основата на оповестяването на исляма

След като Пророка поел на плещите си тази възвишена мисия, целият му живот преминал в оповестяване на религията. Той обикалял от врата на врата, търсейки хора с мъдри лица и чисти сърца, на които да оповести посланието си.

Първоначалните реакции на противниците му се изразявали в липсата на интерес към неговото дело и бойкотиране на действията му. После започнали да го унижават и обиждат. По-късно започнали и изтезанията. Улиците, по които минавал, били запречвани с тръни, когато отслужвал намаз, върху главата му се изсипвали животински вътрешности и бивал подлаган на най-долни унижения. Но Божият Пратеник не изпитвал нито уплаха, нито умора. Защото това била целта на неговото идване на света. Неведнъж отивал при хората, дори при най-големите си врагове, и им оповестявал Божието послание. Кой знае колко пъти ходил при враговете на религията и вярата като Абу Джахл и Абу Лахаб и им оповестявал истината. Той обикалял тържищата и отивал до всеки тезгях, за да напътва хората, а те се отвръщали от него. При друг удобен случай той отново отивал при същите хора и повтарял посланието си. И когато изгубил надежда в Мека, отишъл в ат-Таиф. Ат-Таиф бил забележителен град, но тамошните хора, които били разглезени от удобството и комфорта, се оказали по-сурови и от жителите на Мека. Около Пророка, чието сияние засенчвало дори и слънцето, се събрали всички развратници и мерзавци, и го прогонили от ат-Таиф, замервайки го с камъни. Зайд ибн Хариса, когото Пратеника на Аллах обичал като собствен син, също бил при него. Зайд се опитвал да опази Пророка с тялото си, но въпреки усилията му блаженото тяло на Божия Пратеник потънало в кръв от хвърлените по него камъни.

Тъкмо се изтръгнали от това злополучно място и се скрили под едно дърво, когато пред тях ненадейно се появил Джибрил Доверения, който казал на Пророка, че ако му бъде позволено, ще стовари една от планините в околността върху настървената тълпа. Но въпреки че достойнството на Пратеника на Аллах било дълбоко накърнено, той и в този момент не разсъждавал като Джибрил и отговорът му бил отрицателен. Да, той се противопоставял на злосторничеството и се надявал, ако не сега, поне в бъдеще потомците на този народ да се пробудят за истината.

После вдигнал ръце и отправил следната молитва към своя Създател: “Господи, пред Теб се оплаквам за своето безсилие, слабост и унижение пред хората. О, Всемилостиви Боже! Ти си Покровителят на унизените, осквернените и безпомощните. Ти си и моят Покровител. На кого ме оставяш? В ръцете на чуждите, които злословят и имат коварни лица, или на враговете, които пречат на делото ми? Ако не си ми разгневен, ще забравя страданията и мъченията, които преживях. Но Твоята необятна благодат е по-желана. Господи, осланям се на Твоята светлина, която възспира неправдата и дава благоденствие в отвъдното, страхувайки се да не предизвикам Твоя гняв и неодобрение. Господи, ще се надявам на опрощение, докато дойде мигът, в който ще благоволиш. Господи, единствено Ти притежаваш абсолютна сила и могъщество.”

Докато той се молел, някой с тихи стъпки се доближил до тях и поднесъл на Божия Пратеник чепка грозде. Преди да я приеме, Пророка изрекъл:“В името на Аллах”. Това е неочаквана среща за човека, чието име е Аддас, който с изумление попитал: “Кой си ти?”, а Божият Пратеник отвърнал: “Аз съм последният Пратеник и последният Пророк.” Аддас го прегърнал и разцелувал. Той открил, и то ненадейно, оногова, когото от дълги години търсел, и приел вярата му.[4]

Ако не се бе случило това, той щял да се върне от ат-Таиф твърде опечален. Унинието му не се дължало на неприятностите, които го сполетели, а на факта, че не успял да запознае никого с посланието, което носел. Но сега бил много радостен. Защото благодарение на него Аддас намерил правия път.

Да, ако е уместно сравнението, той бил пръв между пророците. Непрестанно търсел хора с чисти души и лица, които са открити към истината, и когато ги откривал, прониквал в сърцата им и им прошепвал откровенията, бликащи от извора на душата му. По този начин светлият ореол около него се разширявал с всеки изминал ден, а това изкарвало неверниците от кожата им.

Както днес напредъкът на исляма силно разярава безбожието и на изток и на запад, така и през онази епоха увеличаването броя на последователите на Пророка Мухаммед вбесявало неверниците.

Тази ярост ги подтикнала към такава заблуда, че дошло време, когато всички заедно се опитали да изгасят този божествен факел. Все едно се опитвали да засенчат слънцето. Но напразно! Слънцето е просто метафора, която ни служи за сравнение. Понеже светлината, която Пророка е донесъл, е в състояние да придаде блясък дори и на самото слънце. Защото тази светлина е Божията светлина. Ето как Свещеният Коран описва ироничното им поведение: “Искат да угасят светлината на Аллах със словата си, но Аллах приема единствено да засияе в пълнота Неговата светлина, дори неверниците да възненавиждат това.” (9: 32).

И през двайсети век той запали своя факел. Като че ли запали нови искри в душите ни. Стотици хиляди тръгнаха по неговия път и се поставиха в служба на възвеличаването на мисията му. Това означава, че Всевишния отново е решил да възстанови ореола на Пророка Мухаммед, пак да излъчи неговата светлина и да създаде ново златно поколение и нито ненавистта, насилието и яростта на безбожието, нито сатанинските нападки не успяват да попречат на това. Да, ако не днес, то утре искрено посетите семена непременно ще покълнат, и светлината, която Пратеника на Аллах излъчва, никога няма да угасне.

След като Мека вече не била в състояние да приютява Божия Пратеник, той се преселил в ал-Медина. Там щял да продължи да разпространява своето послание. И щял да се занимава с юдеите и лицемерите, да обявява война на безбожието и лично да предвожда войската, щели да счупят зъба му и да наранят лицето му на бойното поле, щял да остане без хляб и вода, неведнъж щял да връзва камък на корема си от глад и така да се разхожда, но щял да продължи по своя път. И той продължил. Да, той нито за миг не престанал да изпълнява своята мисия, т.е. да възвестява религията. Оповестил, разяснил и обяснил всичко, свързано с религията до най-малката подробност. Независимо дали се намирал в ал-Медина или водел битки с големите държави, той не спирал да просвещава хората. Когато при него идвал бедуин и го питал нещо, което стотици пъти разяснявал, той отговарял с присъщото му усърдие и удоволствие, без да прояви дори и най-малка липса на нежелание. Оповестяването на религията означава хората да бъдат насочени по правия път. Всъщност в това се изразява и целта на идването на пророците и Пророка Мухаммед. Всеки благочестив мюсюлманин добре познава, а и трябва да познава правия път. Да, по време на намаз ние най-малко четирийсет пъти на ден отправяме своите молитви към Всевишния да ни насочи по правия път. Сиреч молим се да извървим онзи път, който са извървели пророците, праведниците и мъчениците и подобно на тях да достигнем до желаната цел. Този път е широк и всеки трябва да се облагодетелства, вървейки по него. Защото в Корана се обявява, че последният Пратеник е натоварен да донесе Божието милосърдие за цялата вселена: “О Пророче, Ние те изпратихме като свидетел, благовестител и предупредител.” (33: 45).

Пророка ни бил изключителна личност, която в продължение на двайсет и три години пренесла на плещите си тежката и отговорна пророческа мисия и изпълнила своите задължения както никой друг мисионер. И с този дух и съзнание се доближил до свещената цел.

Бил отишъл на последното си поклонение хадж – и без друго само веднъж през живота си бил на поклонение – и понеже съчетал умра с хадж, ние наричаме това Най-голямото поклонение (Ал-хадж ал-акбар). По време на поклонението Божият Пратеник за последен път се качил на своята камила и се опитал да каже всичко, което искал. Разказал за кръвното отмъщение, правата на жените, лихварството и за взаимоотношенията между племената и родовете. След това се обърнал към общността си и попитал: “Известих ли ви?” И след като при всяко запитване получавал отговора: “Да, извести ни”, призовал Всевишния като свидетел, казвайки: “Бъди свидетел, Господи!”[5]

Той съвършено изпълнил своята мисия. Затова съвестта му била спокойна, сърцето му било щастливо и стъпка по стъпка се подготвял за мига, в който щял да се възнесе при своя Създател. Той винаги правел собствената си равносметка и бил по-чувствителен от всеки друг. Следователно целият му живот преминал под знака на тази подготовка и често се питал: “Дали успях да извървя житейския си път в съответствие с истинската цел, за която Бог ме изпрати?”


[1] Молитвен ритуал у мюсюлманите, който се изпълнява пет пъти дневно – Б. пр.

[2] Поклонение в Мека по време на месец зилхиджа, което всеки мюсюлманин, разполагащ с необходимите средства, трябва да извърши поне веднъж в живота си. – Б. пр.

[3] Пророците са братя, които произхождат от общ баща, а майките им са различни. Религиите им са еднакви. Сиреч пророците се обединяват около основния принцип за еднобожието във вярата, само в детайлите изказванията им се различават. Buhari, Enbiya, 48; Müslim, Fezail, 145.

[4] İbn Hişam, Sire, 2/60-63; İbn-i Kesir, el-Bidaye, 3/166; Buhari, Bed’ül-Hak, 7; Müslim, Cihad, 111.

[5] İbn Mace, Menasik, 84; Ebu Davud, Menasık, 56.

Pin It
  • Създадено на .
© © 2020 Уеб сайт на Фетхуллах Гюлен. Всички права запазени.
fgulen.com е официалният източник на Фетхуллах Гюлен, известният турски учен и интелектуална.