Днес не съществува ислямски свят

Фетхуллах Гюлен, който живее в Америка поради здравословни причини, за пръв път проговори пред журналистката Нурие Акман след петгодишно мълчание.

Гюлен коментира развитието на събитията в света и в Турция и даде подробни отговори на появилите се твърдения по негов адрес. Покрай актуалните теми той сподели и чувствата си, породени от раздялата с Родината. Гюлен описа следите, които носталгията е оставила в душата му, с думите: "Тези пет години може би са най-горчивите в моя живот." За пръв път интервюирах Фетхуллах Гюлен преди десет години в Измир, когато още работех във в-к "Сабах". Това бе повратен момент. Той за пръв път излагаше своите възгледи пред "външен" журналист и даваше отговори на въпросите, които се пораждаха в съзнанията на хората относно неговата самоличност и дейност. След десет години отново на мен се падна честта да го интервюирам, но този път в Америка и като репортер на в-к "Заман". Казвам на мен се падна честта, защото през последните пет години и аз, както всички останали мои колеги, се интересувам от това как живее Фетхуллах Гюлен в САЩ, как се отразява дългият престой в чужбина върху мислите и чувствата му, кога смята да се завърне в Турция, и исках първа да отразя тази новина. Явно шансът бе на моя страна, след като имах възможността да бъда пряк свидетел на неговия изгнанически живот.

Искам да започна да разказвам впечатленията си с това, което най-много вълнува привържениците и противниците на Фетхуллах Гюлен - къде и как живее той?

Фетхуллах Гюлен живее в малко градче, в къщата на своя племенник, намираща се в гориста местност, където можете да видите елхи, кестени, хвойни и дъбови дървета на едно място. Колко много наподобява тази местност описаното в стиховете на нашия поет Яхя Кемал място, където под хладната сянка на кипарисите душата намира покой. Мястото е далеч от бурния живот и времето бавно и полека тече навътре, а не навън. Турците, живеещи в САЩ, идват тук на посещение и внасят оживление във всеобщата атмосфера. През деня птиците кацат на ята по покривите и се чуват звуците, които крилете им издават, а през нощта Луната и звездите сияят, без блясъкът им да бъде засенчен. Тук най-често срещаните животни са катеричките и елените.

Но ако си мислите, че Фетхуллах Гюлен излиза на дълги разходки из гората и с удоволствие наблюдава вливането на непълноводната река в малкия язовир, се лъжете. Той напуска своята стая само по време на намаз /молитва/ и храна. За пет години той пет пъти не е стъпил не само в гората, но и в градината на къщата.

Но защо? Разбира се, диабетът, проблемите със сърдечната дейност, високото кръвно и холестеролът дават своето отражение върху физическото му здраве, но според мен истинският отговор се крие в душевното му състояние. Това става ясно от по-нататъшния ни разговор. Виждах как здравословните проблеми, които обикновеният човек трудно би понесъл, сериозно го измъчваха. Всеки ден, дори всеки миг, състоянието му ту се подобряваше, ту се влошаваше. От всичко личеше, че не се чувства добре и най-вече от уморените му очи, но въпреки това той не счете за необходимо да изрази своята неразположеност, понеже смяташе това за противно на етиката, и даде подробни отговори на моите въпроси. След като усетеше, че кръвното му налягане се покачва, температурата на организма му се повишава и започва да го боли глава, след което той напълно отмаляваше, личният му лекар предлагаше да прекъснем разговора и му препоръчваше да се оттегли в почивка. Слагат стенд на сърцето му и, още преди той да се е адаптирал към него, аз му задавам своите въпроси, за което след това се ядосвам на себе си. Но въпреки всичко журналистическата ми натура надделява и прекъсвам разговора с думите: "Добре, за днес е достатъчно, но утре пак да продължим", а той ми отвръщаше: "Ако не умра."

Въпреки, че индиректно ми загатваше, че вече е изтощен, егото ми не искаше да забележи това. Затова искам да изтъкна, че свежото лице и изрядното облекло на снимките не бива да ви подвеждат. Разбира се, никога не съм се натрапвала заставайки срещу него с готовите си въпроси. Изразявам своята благодарност към Фетхуллах Гюлен за това, че прие да го интервюирам, понеже самият той не смяташе, че е дошъл моментът публично да изложи своите мисли и чувства.

Веднъж, когато се намираше в сравнително добро здраве, присъствах на разговора, който водеше с гостите си. За пръв път го виждах така. Разговорът протече в много посоки. Той третираше проблеми от най-различни области като суфизма, историята, географията, политиката и литературата, които едновременно бяха насочени и към разума, и към душата, и всеки от присъстващите обогатяваше знанията си в зависимост от интелектуалното си ниво. Замислих се как ли успява да обуздае бушуващите вътре в себе си чувства, породени от болката и страданието, и да говори толково ясно и спокойно.

Не ми отказа да видя и стаята, в която живееше. В нея имаше едно единично легло, скромно покрито с покривка, ушита от плат с различни шарки. Останалите вещи в стаята бяха поднесените му подаръци, които имаха символични значения. Пръстта, донесена от Турция, се съхранява в найлонови торбички и малки буркани и компенсира носталгията по родната земя.

Изминаха пет години, откакто пристигнахте в Америка, нали?

На 22 март 2004 г. ще се навършат пет години.

Какъв беше Фетхуллах Гюлен Ходжаефенди преди пет години и какъв е сега?

- Продължителното време, прекарано в чужбина, неминуемо дава своето отражение. Не мога да кажа, че темпераментът и характерът ми са се променили. Обаче станах свидетел на разни неща и чух много да се говори за мен. Имаше моменти, когато бях подлаган на безпощадно унижение, но запазих самообладание и замълчах. Тези пет години бяха най-горчивите в моя живот. Преди време пак по същия начин, около шест години, неправомерно бях преследван. По-късно тази репресивна мярка беше отменена. Може да се каже, че след 27 май (на тази дата през 1960 г. е извършен военен преврат в Турция - бел. ред.) неведнъж някои даваха старт на атаките срещу мен и действаха против мен, разбира се, поради знайни и незнайни причини. Сега съм на 66 години. От 20-годишен животът ми премина все по този начин. Това ме огорчава най-много, понеже имам много чувствителна натура. Мога да кажа, че тази чувствителност стига до истеричност понякога. Ако някъде съм бил нагостен с кафе и след това не се отбия там, считам го за неуважение към съответното място. Ако съм минал по един път и повече не стъпя на него, това за мен също е израз на неуважение. В стаята ми има пръст от около 50 различни места на Турция. Опаковал съм ги. Сякаш са донесени от Кааба (най-свещеният храм и главен обект за поклонение на мюсюлманите, който се намира в Мека - бел. ред.). Гледам всичката тази пръст и се утешавам. И за да не предизвикам никого, ги притискам до сърцето си като жарава и стискам зъби.

Какво Ви донесе и какво Ви отне пребиваването в чужбина? Как се отрази това на психическото и физическото Ви здраве?

- Проблемът има две страни. Дойдох тук преди всичко, за да се лекувам. В клиниката "Мейо" работи Саид бей, който е от Крим. Той идваше в Турция. Дойдоха с един екип от управителния съвет. Искаха да ме прегледат. Другият проблем е, че имаше натиск. Чуваха се най-различни клюки. От една страна, толерантността в Турция се насърчаваше, хората започнаха да се самоуважават и да се уважават помежду си. Това дори се превърна в част от нашата култура, което естествено ни радваше. От друга страна, не знам защо, някои кръгове изпитваха изключително безпокойство от това. Чувствах болки в сърцето си. Кръвната ми захар се покачваше. Даже не беше възможно холестеролът ми да бъде контролиран. Дойдох в "Мейо". Имах намерение да се върна, след като постоя няколко дни. Тези няколко дни станаха няколко месеца. Казаха ми, че няма да е добре за мен, с оглед на здравословното ми състояние, да се върна в Турция при създалата се ситуация. Така реших да остана тук и да се лекувам. Имах артрит. Лекувах се заради проблеми със сърцето. Най-малко 20 пъти съм ходил в болниците. Освен там другаде не съм ходил. След като дойдох тук, състоянието ми се влоши още повече. Бях притеснен и разтревожен. Там, където оставах, нямаше нито вестници, нито радио. След като напуснах мястото на събитията, които се случваха около мен, за известно време сякаш почувствах облекчение. Но носталгията по Турция изгаряше душата ми.

От години наред ислямското съсловие стои настрани, изразявайки мнението, че "ислямът и тероризмът са две несъвместими понятия". Но събитията от 11 септември са факт. След тях последваха редица бомбени атентати както в Турция, така и в други страни. А тези атентатори произлязоха от нашите среди. Не трябваше ли най-вече ние да издигнем глас срещу това?

Напълно сте права. Днес хората не познават исляма. Мюсюлманите трябваше открито да заявят: "В истинския ислям няма тероризъм." Според исляма убийството на един човек е равно на отричането на Бога. Никой няма право да убива човек. Дори и по време на война невинните хора трябва да бъдат пощадени. По този казус никой няма право да издава фетва (правно решение, което се издава на базата на ислямското право от шейхюлисляма или мюфтията - бел. ред.). Никой няма право да става камикадзе. Недопустимо е някой да се обвие с експлозиви и да излезе сред невинното население. Каквато и религия да изповядват хората, сред които влизат тези камикадзета, действията им са осъдителни. Дори и по време на война - понеже тогава балансът на силите е относителен, подобно деяние не се разрешава. Изрично се подчертава, че децата и богомолците в църквите трябва да бъдат пощадени. Но това в никакъв случай не означава, че тези неща, понеже са казани преди време, днес са невалидни. Каквото е казал Пророкът ни Мохамед (Аллах да Го благослови и приветства), това е казал след него и Абу Бакр; каквото е казал Абу Бакр, това е казал и халифът Юмер, а това, което той е казал по-късно, са го казали и Селяхаддин Аюби, Алпарслан, Кълъчарслан и Мехмед ІІ Завоевателя. Именно поради факта, че Мехмед Завоевателя се е придържал към принципите на Пророка в Константинопол, който тогава представлява конгломерат от гърци и арменци, нито арменците са посегнали на гърците, нито гърците - на арменците. Мюсюлманите също не са ги малтретирали. След завладяването на Константинопол във Вселенската патриаршия е окачен портретът на Мехмед Завоевателя. Бил е нарисуван по онова време. Мехмед ІІ извикал при себе си тогавашния Вселенски патриарх и му връчил ключовете на Патриаршията. Сега го споменават с добро. Обратно на днешните представи, той винаги е проявявал уважение. Но днес, както е в повечето случаи, ислямът не се разбира правилно.

С болка на сърцето искам да кажа, че в ислямския свят някои ходжи със закостеняло мислене и някои мюсюлмани с ниска култура не разполагат с друго оръжие. Ислямът е религия на праведниците и те трябва правилно да изпълняват своите задължения. В никакъв случай целта не оправдава средствата. Понеже целта е правилна, средствата, с които ще бъде постигната, също трябва да бъдат легитимни. От тази гледна точка никой не може да отиде в рая, убивайки човек. "Аз ще убия човек и ще вляза в рая" - не може да са думи на един мюсюлманин. Не може да бъде спечелено благоволението на Аллах, убивайки човек. А най-важните цели на един мюсюлманин са да спечели благоволението на Аллах и да прослави името Му.

В такъв случай възможно ли е тези хора да разсъждават по следния начин: "Преди, войните се водеха на бойното поле, но днес всяка територия е бойно поле", т.е. приемат ли те действията си като война, като джихад? Смятат ли те, че по този начин вратите на рая ще се открехнат за тях?

Принципите на исляма са ясни. Отделните личности нямат право да обявяват война. Дадена групировка или организация също няма право да обявява война. Война може да обяви само дадена държава. Не може да има война, преди тя да бъде обявена от държавния глава и от армията. В противен случай обявената война ще бъде по индивидуалното усмотрение на някого. Някой може да се обкръжи с група мародери (простете за израза) и с тях да оформи своя фронт. От друга страна, друг може да стори същото. Представете си Турция. Има трезвомислещи хора. Но и те могат да се разделят на групи и да се настроят едни срещу други, поради различия във вижданията си. Някои могат да кажат: "Аз обявявам война на еди-кой си." Например, ако някой има толерантно отношение към християните и има такъв, който не одобрява това, той може да каже: "Този помага на християните и по този начин ощетява исляма. Затова аз му обявявам война, той трябва да бъде убит", и така да обяви своята война. Но на война не може да се отиде, докато тя не бъде официално обявена от държавата. Това не е толкова лесно. Който и да извърши подобно деяние, било то този или онзи, или да речем учените, които високо ценя, във всички случаи това ще бъде погрешен акт, защото подобно деяние противоречи на духа на исляма. В исляма правилата за действие в мирно и военно време са ясно регламентирани.

Щом подобни актове са в разрез с принципите на исляма, защо всичко това се случва в ислямския свят?

Според мен ислямски свят не съществува. Има места, където живеят мюсюлмани. Някъде повече, някъде по-малко. В повечето случаи при тях религията се наблюдава само в културен аспект. Но има и мюсюлмани, които са изградили нова концепция за исляма, която съответства на разбиранията им за религията. Тук не визирам мюсюлманите, привърженици на радикализма или екстремизма. Човек трябва да бъде убеден в правотата на убежденията си и правилно да ги прилага в своя живот. Необходимо е да се вникне в истинската същност на исляма. Но днес в така наречения ислямски свят няма общества, за които тази философия и този манталитет да са характерни. Ако кажем, че има, това ще бъде клеветничество спрямо исляма. Но, от друга страна, ако кажем, че днес ислямът не се изповядва, това би означавало клеветничество спрямо хората.

Към този момент не допускам, че мюсюлманите могат да участват като балансираща сила в световната политика. Управниците им не притежават този манталитет. Макар и до известна степен да има някакво просвещение, днес хората от ислямския свят са твърде невежи. Например това може да се види по време на хадж (поклонение, което мюсюлманите извършват в свещения храм Кааба, в град Мека - бел. ред.), както и на конференциите и откритите им заседания. Ако имате възможност чрез телевизиите да наблюдавате парламентарните им заседания, там също ще го забележите. Твърде ниската степен на интелигентност е факт. Те не са способни да разрешат глобалните проблеми. В бъдеще - може би.

Сиреч според Вас определението "ислямски свят" не трябва да се употребява, така ли?

Такъв свят не съществува. Има индивидуален ислям. Има мюсюлмани, които живеят на различни места по света. Разделени и разединени. Аз лично не виждам да има перфектни мюсюлмани. Мюсюлманите трябва да контактуват с другите и в същото време да образуват единство помежду си, сами трябва да разрешават общите си проблеми, да познават природните закони в тяхната дълбочина и да анализират природните явления, да разбират и осъзнават вселената чрез Корана, да бъдат далновидни, сами да съставят проекти за просперитета си и да планират своето бъдеще. Но поради липсата на подобни общности смея да твърдя, че днес ислямски свят не съществува. И понеже няма ислямски свят, всеки действа според индивидуалните си разбирания. Дори може да се каже, че всеки мюсюлманин има своя истина за религията. Не съществува общност, с която да е постигнато съгласие, която като цяло да е тествана, която да е възприела гледната точка на Корана, на която концептът за религия да е издържан. Може да се каже, че доминира ислямската култура.

Може би винаги е било така. И така ще продължи, докато свят светува.

Това започва след V в. по хиджра (мохамеданско летоброене, което започва от 622 г. - бел. ред.) с появяването на Аббасидите или по-точно - на Селджуците. След завладяването на Константинопол, което е значимо историческо събитие за нас, нещата се променят още повече. В по-късните периоди беше сложен край на новите търсения. Пред ислямските мислители не се откриваха нови хоризонти. Духът на исляма беше стеснен. В ислямския свят започнаха да се появяват безсъвестни хора. Хора с ретроградно мислене. Те не можеха да приемат другите и да отворят сърцата си за тях. Те изведоха на преден план не общата цел, а котерийните си интереси. За съжаление тази вълна обхвана и теккетата (храмове, в които дервишите са изпълнявали богослуженията си - бел. ред.), и завийетата (малки теккета - бел. ред.), и медресетата (в миналото средни и висши ислямски училища - бел. ред.), което е още по-болезнено. Всичко това трябва да се промени от колосални личности, професионалисти в своята област.

Може би смятате, че закриването на теккетата и завийетата се оказа благополучен акт?

Закриването им се оказа Божие наказание за тях.

Tweet

Whatsapp