Да обичаш заради Него...

Говорейки за любовта към Всевишния Аллах Вие казвате: „Двуличниците обичат нещата колкото Аллах, а вярващите обичат заради Аллах и сърцата им са открити. Да обичаш като Аллах и заради Аллах са две съвсем различни неща”. Каква е мярката да се обича заради Аллах?

В Свещения Коран ясно се повелява, че двуличниците обичат създанията колкото Аллах: „А някои от хората приемат за богове други вместо Аллах, обичат ги, както Аллах трябва да се обича” (2: 165). Всъщност те не познават Аллах, и тъй като не го познават и не вярват в Него, не Го обичат. И докато обичат другиго освен Аллах, те дават обичта си не на Него, а на неговите създания. Техните сърца се привързват толкова, те обичат толкова, колкото трябва да се обича само Аллах. Но тяхната обич е на основата на материалното, на плътските наслади, на отминаващото, на преходното; и те вместо да отдават обичта си единствено на Всевишния, я посвещават на преходни неща.

А мюсюлманите преди всичко обичат Аллах и свързват всяка обич с Неговата, обичта им е в името на Всевишния. Хората преди всичко и преди всички обичат и отдават обичта си на Всевишния, а след това заради Него обикват и Пратеника на Аллах, всички пратеници и святи личности. Обичат пратениците и святите личности, защото те са представители на Всевишния и изпълняват поставените им задачи и са предводители на всички хора.

Както мюсюлманите свързват обичта си към пратениците с обичта към Аллах, така и обичта им към родителите, пролетта и всичко останало е свързано с привързаността им към Всевишния. Например те обичат този свят, защото в него откриват имената на Аллах и защото е място за спечелване на Рая.

Мюсюлманите, всеки според своето положение и състояние са привързани към Всевишния и към останалите създания. Защото обичта се развива докато човек опознава и търси жадуваното. Затова колкото човек вярва в Аллах, толкова го обича. Затова обичта е и привързаност. Следователно степента на вярата на хората е и тяхната степен на обич.

Тоест един обикновен човек, за себе си е достигнал до определено положение във връзката му с Всевишния. Обикновеният човек се изкачва по стълбата на пълната увереност, но тя може би има сто стъпала. Един раб може да достигне от уверено знание, до пълната увереност, а оттам и до истинска увереност и да достигне до по-висша форма на любов към Всевишния. Този, който достигне до пълната увереност, би могъл да вижда и прочита цялата вселена като Коран, а всяко създание да му разказва за Него.

Ако рабът е влязъл през вратата на разкаянието и уповаването, вървейки към съвършенството, и със страхопочитание и търпение преодолее степените на знанието, след време може да достигне и до степените на същинска любов, желание, копнеж, привързаност, задоволство и извисяване. Да, любов, която кара човека, когато се спомене Неговото име очите му да се насълзяват; желание, изразено от любовта му към Всевишния; копнеж, каращ го да бъде радостен и щастлив; привързаност, която се превръща в част от характера му; задоволство за всичко, което е от Него; извисяване чрез обичта към Него. Всичко това са различни степени и положения от любовта към Всевишния ни Създател.

Ако един човек вижда във всички предмети своя Творец, ако приема всичко от Него, ако смята, че всички живи и неживи същества доказват Неговото величие, ако вижда в тях Неговия „печат”, Неговото всеславие, то и обичта към останалите твари ще бъде заради Него. Едно е сигурно, колкото човек обича, Всевишния, толкова е и привързаността му към създанията Му. Затова някои учени са почувствали силна близост към някои предмети. Тоест откривали са имената на Всевишния в едно листо от дърво например и в първия момент несъзнателно се захласвали по него. А когато се съвземали, въздъхвали и доволно въздишали.

Затова любовта на хората към Създателя ни е различна и е според знанието на човека. В същото време тази обич е и израз на любовта на Всевишния към нас. Човекът, който обича до безумие Всевишния Аллах трябва да знае, че и благосклонността на Всевишния към него е такава. Да, ако човек наистина обича Аллах, ако казва “Не мога без Теб”, то и мястото му при Всевишния е такова. Ако искате да разберете положението си при Всевишния, вижте какво е мястото Му във вашите сърца. Ако Той за вас е копнеж и желание, ако ставате и лягате с Неговата любов, ако се опитвате във всичко да откриете Него, ако си мислите: „Как бих могъл да Го открия?” докато гледате създанията Му и Неговата любов към вас ще е такава. А след като Той ви заобича толкова и ангелите ви заобичат по същия начин.

Но ако човек няма подобна обич и копнеж към Всевишния, то трябва да знае, че и благосклонността на Всевишния към него ще бъде същата. Такъв човек трябва да се стреми да спечели благоволението на Аллах и да направи всичко възможно за постигането на тази цел. Защото само така може да се спаси от мрака, в който е потънал. Трябва да знае, че всичко започва и свършва с позволението на Всевишния и да разтвори сърцето си за Него.

Най-страшният идол

Друга важна особеност е човек да успее да се спаси от собственото си „Аз”, за да няма пречки между сърцето му и Всевишния. Това е много важно. Да кажем, че един човек още от детството си проповядва и се стреми да разкаже за Създателя ни и за Последния Пратеник. Това, което проповядва са имената на Всевишния. Но ако този човек не се е спасил от егото си, вместо да разкаже истината, той всъщност ще се стреми да изтъкне себе си. И докато си мисли, че разказва за Аллах, той всъщност изтъква своите качества. Затова не може да се каже, че той разказва за Създателя, защото го прави заради собствената си изгода. Можем да увеличим броя на тези примери. Например ако някъде някои хора се опитат да направят нещо полезно за религията и хората и използват отредените им от Всевишния възможности за тази цел. На пръв поглед това изглежда като добро дело. Но ако докато правят това добро дело си помислят да се откроят сред останалите или да се изтъкнат, се счита, че са извършили съдружаване (ширк) и са опетнили благородното си дело.

Защото и човек, и нещата, за които той става причина трябва да бъдат единствено и само в името на Аллах. Когато трябва да е само заради Аллах, ако и най-малката подробност бъде намесена, то тогава делото не е само заради Него. Например, ако издавате вестник или имате телевизия и чрез тях се стремите да разкажете на обществото за религията си, за културата си и т.н. Това са положителни дела. Но докато вършите това дело се опитвате да докажете колко професионални журналисти сте, колко сте добри страньори, колко добри предавания правите, ако през ума ви минават мисли като „в това предаване се представих блестящо; измислих това, планирах онова”, това означава, че сте засенчили искреността в намеренията си, и сте станали съдружаващи.

Най-страшните идолопоклонничества не са пред самите идоли, а когато човек изгуби смирението и скромността си, и се опитва да изтъква собственото си его. По този начин може да изградите такива идоли, които да ви обсебят, без да подозирате. Ако един ден ви кажат да се съвземете и разрушите изградените идоли във вас, може да бъде твърде късно. Защото, ако сте построили идолите на своето его, вие сте станали част от тях и дори не ги виждате. Затова и Пратеникът на Аллах повелява: „Това, от което най-много се страхувам за вас е малкото съдружаване.” Хазрети  Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари, повелява, че това на пръв поглед е незабележимо и малко съдружаване и го оприличава на оставената от мравката следа в тъмнината. Пратеникът не се страхува за общността си от големите грехове, а от малките неща, на които често дори не обръщаме внимание, като лицемерие и думи на съдружаване например „направих, измислих, постигнах”.

Затова мислите ни винаги трябва да са обвързани с Неговата обич и задоволство и да казваме: „Създателю, ако не Си доволен от нещата, които искам да извърша в Твое име, от нещата които искам да кажа за Теб или дума, която не Ти е угодна; ако ще опетня думите и делата си, не ми позволявай да ги сторя. Спри езика ми, затвори очите ми, нека ушите ми не чуват, но стига да не намесвам други неща, освен Теб. Ако не чувам това, което е от Теб, ако не виждам във всичко Теб, ако казвам думи, които не разказват за Теб, то няма смисъл да чувам, виждам и говоря”. Това са мисли заради Аллах.

Това е да обичаш заради Аллах. Ако любовта не е свързана с Него, всяка друга обич е безрезултатна. Вярващият трябва преди всичко да обича Него и всяка друга обич да бъде свързана с Него. Във всяко нещо да се открива само Той и да се казва: „И това е от Него”. Но за да може да почувства това е необходимо:

„Колко стотин пъти копнеех да Те видя,
Но за това е необходимо да си като счупено на парчета огледало.”

Pin It
  • Създадено на .
© © 2020 Уеб сайт на Фетхуллах Гюлен. Всички права запазени.
fgulen.com е официалният източник на Фетхуллах Гюлен, известният турски учен и интелектуална.