Фетхуллах Гюлен в бащиното огнище и първите му стъпки към знанието
Фетхуллах Гюлен отваря очите си за живота в един свят, който е изграден върху руините на Османския модернизъм, и в който развалините все още не са изчистени и същевременно, където основните движещи сили в "Напредналото Османско общество" отпреди модернизма до голяма степен са отхвърляни.
Може да се каже, че един от най-важните фактори, които го изграждат като бъдеща личност с дълбоки корени в миналото е бащиното огнище, където духът на исляма е жив и което се намира в центъра на декора, разпростиращ се от село Коруджук, наброяващ 50 – 60 семейства, до сърцевината на Ерзурум. В това огнище между дядо му Шамил Ага, който е еталон за респект, премереност, сериозност и ревностна защита на религията и него съществува духовна връзка, както той сам се изразява, която никой не усеща. Това огнище като че ли е гостилница, където отсядат и след това заминават всички прочути мъдреци и духовно извисени личности в околността. Понеже баща му Рамиз Ефенди, който много уважава мъдрите хора и желае всеки ден домът му да бъде посетен поне от един гост, още от самото си раждане малкият Фетхуллах ефенди, който обича да общува повече с възрастните отколкото с връстниците си, се озовава в едно средище на знанието и духовността.
Фетхуллах Гюлен описва по следния начин декора на времето, в което получава първите си внушения, изграждащи подсъзнанието, когато получава първия си заряд към духовно съвършенство и в центъра на което стои това огнище, най-голямата особеност на чието е неразривната връзка между този и отвъдния свят:
Първата ми учителка е майка ми. Тя ме научи да чета Корана. Преди в селото ни нямаше училище. По-късно беше открито. В училище имахме една учителка, казваше се Белма. Тя ме хвалеше много. Казваше: "Един ден на мост "Галата" ще се разхожда млад лейтенант и аз още отсега го наблюдавам."
Първият ми учител по арабски беше баща ми. След това ме учи внукът на Мохамед Лютфи ефенди – Сади ефенди. Освен семейството ми най-голямо влияние върху мен оказа Мохамед Лютфи ефенди. Струваше ми се, че всяка дума, която се ронеше от неговата уста е вдъхновение, идващо от друг свят. Когато той говореше аз затаявах дъх така сякаш слушах разкази за небесата, които дотогава не съм чувал.
Баща ми беше принуден да напусне село Алвар. Известно време беше на служба в село Артузу след което се установи в Ерзурум.
Когато учех в Ерзурум целият ми багаж се побираше в куфарчето, което носех на рамото си. Следвах обучението си при много трудни условия. Приготвяхме храната в същата стая, в която нощувахме. През зимните студове често пъти бяхме принудени да се къпем с ледено студена вода. По едно време се преместихме в една твърде тясна стая. Когато реших да легна видях, че трябва да протегна краката си срещу един от приятелите ми. С мисълта това да не се възприеме като липса на благоприличие, не го направих. На другата страна бяха книгите, и срещу тях не можех да насоча краката си. По-другата стена съвпадаше с къбле (посоката, в която се намира Кааба, Мека). Единствената посока, към която можех да насоча краката си гледаше към село Коруджук. Този път се притесних да не би баща ми да е вкъщи, та да не проявя неуважение към него, не протегнах краката си и натам. Прекарах няколко нощи в безсъние, седейки. Нито веднъж през живота си не съм протягал краката си към своя баща, т.е. към родното му място и мястото, където сега е погребан – село Коруджук. Това е моето разбиране за уважение към родителите.
Когато изучавах религиозните науки четях и други книги, също така се интересувах и от тасаввуфските науки. При мен религиозните науки и следите на тасаввуфа следваха един и същи ритъм.
Обръщах голямо внимание на външния си вид. Дрехите ми винаги бяха чисти и в сравнение с онова време се обличах луксозно. Имаше дни, през които стоях гладен, но никога не съм обувал неизгладен панталон и небоядисани обувки. (Из книгата на Фетхуллах Гюлен "Моят малък свят").
- Създадено на .