„И ги убивайте там, където ги сварите...” (Коран, 2: 191)
В няколко коранични знамения, имайки предвид неверниците, се повеляват следните заповеди: „И ги убивайте там, където ги сварите...” (Коран, 2: 191), „хващайте ги и ги убивайте, където ги заварите – и не взимайте от тях нито ближен, нито помощник –” (Коран, 4: 89), „А изтекат ли месеците на забрана, убивайте съдружаващите, където ги сварите, и ги хващайте, и ги обграждайте, и ги причаквайте на всяко място за засада!” (Коран, 9: 5). Как ще разтълкувате тези знамения?
Както се опитахме да поясним в предишния въпрос, основната цел е тези знамения да бъдат разбирани правилно от миналите, съвременните и бъдещите мюсюлмани. Според методите и правилата за анализ на кораничните знамения те се тълкуват поотделно в цялостния контекст на Свещения Коран. Според това, имайки предвид цялото съдържание на Корана, тълкуванията трябва да се правят от компетентни и добре запознати хора, които знаят причините за низпославането на знаменията, дали те са явни, скрити, категорични.
Цитираните във въпроса знамения, освен, че не се тълкуват според методите и правилата за тълкуване, но част от тях се изваждат и се представят извън контекста. Подобни преднамерени похвати са необективни и наистина са причина за разединението на хората.
След като споменахме няколко основни принципа, нека разгледаме знаменията поотделно.
Първото знамение се отнася за езичниците от Мека. Това са хора, които още от началото са причинявали най-различни мъчения и страдания на мюсюлманите и са обявили война на вярващите. До низпославането на това знамение, те не признавали правото на живот на мюсюлманите, измъчвали ги, изолирали ги и най-накрая ги прогонили от Мека. А по времето, в което мюсюлманите били в Медина, те бойкотирали всички техни споразумения. Те са тези, които са обявили война на мюсюлманите.
Мюсюлманите не са причина за това положение и е немислимо да се говори за мир и човечност в една такава обстановка. По-скоро е необходимо да бъдеш силен и да запазиш достойно моралните си ценности. Защото битката се води с оръжия и може да изгубиш живота си. В тази обстановка първото условие, за да си силен, е да спечелиш битката. Това е естественият резултат от войната. Затова Свещеният Коран повелява: „И се сражавайте по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, ала не престъпвайте! Аллах не обича престъпващите. И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха! Да заблуждаваш е по-тежко, отколкото да убиваш. И не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас! А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. („Да заблуждаваш е по-тежко…” – под заблуда тук се разбира съдружаване с Аллах (ширк) и неверие (куфр).) А престанат ли – Аллах е опрощаващ, милосърден.” (Коран, 2: 190-191-192). След анализиране на трите знамения разбираме, че се отдава голямо значение на следните обстоятелства: не бива да се вършат своеволия по време или след битка; споразумение, предложено от противника, се приема по всяко време на битката; да не се дава повод за започване на война. Както е изтъкнал Св. Августин, тези правила са по-висши дори от Доктрината за справедлива война, утвърдена от християните.
Второто знамение – за него тълкувателите имат различни мнения – се отнася за двуличниците в Мека и Медина. Особено в Медина, където мюсюлманите заемали силни политически позиции, някои двуличници, групи и племена започнали да кроят планове и да създават опозиционна сила срещу мюсюлманите. Според едно предание двуличниците се отказали от участие в битката при Ухуд, въпреки че са участвали в похода. Това било причина между мюсюлманите да възникне спор как да бъдат наказани, но не се стигнало до единодушно решение.
Но със знамението: „Какво ви е, та спрямо лицемерите сте две групи? Низвергна ги Аллах заради онова, което са придобили. Нима искате да напътите онзи, когото Аллах е оставил в заблуда? А когото Аллах остави в заблуда, ти не ще намериш път за него.” (Коран, 4: 89) се подчертава, че мюсюлманите не трябва да се двоумят заради двуличниците и веднага след това ги съветва какво да направят: „Желаят и вие да сте неверници, както и те са неверници, за да бъдете равни. И не взимайте ближни от тях, докато не се преселят по пътя на Аллах! А отметнат ли се, хващайте ги и ги убивайте, където ги заварите – и не взимайте от тях нито ближен, нито помощник –” (Коран, 4: 89).
От условието „докато не се преселят” в знамението и от следващото знамение, в което се споменава, че въпреки че са двуличници не са заедно с останалите, се разбира, че причината за низпославането на знамението не са двуличниците, изоставили мюсюлманите по пътя за битката при Ухуд, а е по-вероятно това да са двуличниците от Мека: „Освен добралите се до народ, с който имате договор; или дошлите при вас със свити сърца, че са се сражавали срещу вас или че ще се сражават срещу своя народ. И ако Аллах бе пожелал, щеше да ги овласти над вас и да се сражават срещу вас. А отдръпнат ли се, без да се сражават, и ви предложат мир, Аллах не ще ви отвори път против тях.” (Коран, 4: 90).
Свещеният Коран подчертава, че двуличието и двуличниците няма да свършат – тълкувателите смятат, че това са племената от синовете на Абдуддар, Гатафан и Есед, живеещи в покрайнините на Мека и Медина, и ще продължат с действията си, като съветва мюсюлманите: „Ще откриете и други, които искат и с вас да са в безопасност, и със своя народ – в безопасност. Всякога, щом биваха връщани към изкушението, биваха низвергвани в него. И ако не се отдръпнат и не ви предложат мир, и не удържат ръцете си, хващайте и ги убивайте, където ги заварите! Дадохме ви явен довод срещу тези.” (Коран, 4: 91).
Тълкувателите смятат, че повелята „не взимайте ближен от тях” се отнася за доверен приятел, с когото да се споделят държавни тайни.[1] Смята се, че причина за низпославането на това знамение е една група мюсюлмани, която по време на Епохата на невежеството е била в близки отношения с юдеите, имали са търговски отношения, споделяли са семейни тайни и се вслушвали в напътствията им.[2] Когато предложили на достопочтения Юмер да назначи за свой писар някакъв християнин, той отвърнал: „Тогава ще съм взел ближен от тях”, което потвърждава, че знамението се тълкува именно така. Освен това, подобна забрана не важи само за двуличниците, а се отнася и за майката и бащата неверник, а също така и за всички такива роднини. „О, вярващи, не взимайте за ближни своите бащи и братя, ако са предпочели неверието пред вярата. А които от вас се сближат с тях, те са угнетителите.” (Коран, 9: 23). Следователно забраната важи за пълно доверие и обич.
Третото знамение важи за двуличниците, които нарушават споразуменията. Ясно се обяснява причинно-следствената цялост и без да има нужда от тълкуване се подчертава тази истина: „Снемане от Аллах и от Неговия Пратеник на задълженията спрямо съдружаващите, с които се договорихте. Затова странствайте по земята [о, съдружаващи] четири месеца и знайте, че не ще обезсилите Аллах и че Аллах опозорява неверниците! И прогласяване от Аллах и от Неговия Пратеник към хората в деня на най-голямото поклонение хадж, че Аллах е непричастен към съдружаващите, а също – Неговият Пратеник. И ако се покаете, за вас е най-доброто, а ако се отметнете, знайте, че не ще обезсилите Аллах! И възвести неверниците [о, Мухаммед] за болезнено мъчение, освен онези от съдружаващите, с които се договорихте и после не ви ощетиха с нищо, и не подкрепяха никого срещу вас. И приключете своя договор с тях до срока му! Аллах обича богобоязливите.” (Коран, 9: 1- 4), но за онези, които спазват споразумението, се повелява: „А изтекат ли месеците на забрана, убивайте съдружаващите, където ги сварите, и ги хващайте, и ги обграждайте, и ги причаквайте на всяко място за засада!” Ако в този момент те променят решението си: „И щом се покаят и отслужват молитвата, и дават милостинята зекят, сторете им път! Аллах е опрощаващ, милосърден. И ако те моли за защита някой от съдружаващите, защити го, та да чуе той Словото на Аллах! После го заведи на безопасно за него място! Това е, защото са хора незнаещи. Как може да има за съдружаващите договор с Аллах и с Неговия Пратеник, освен за онези, с които се договорихте при Свещената джамия? И докато са честни спрямо вас, бъдете честни спрямо тях и вие! Аллах обича богобоязливите.” (Коран, 9: 4-7).
Кои са тези двуличници, за които е посланието в Корана? Свещеният Коран пояснява кои са те като изтъква отношението им към мюсюлманите: „Как? Надвият ли ви, те не спазват спрямо вас нито родство, нито обет. Угаждат ви на думи, а сърцата им се противят. И повечето от тях са нечестивци. Продават на нищожна цена знаменията на Аллах и възпират от Неговия път. Лошо е онова, което вършат! Не спазват спрямо вярващ нито родство, нито обет. Тези са престъпващите. И ако се покаят и отслужват молитвата, и дават милостинята зекят, тогава те са ваши братя в религията. Разясняваме знаменията на хора проумяващи. И ако нарушат клетвите си подир своя обет, и поругаят вашата религия, сражавайте се с водителите на неверието, за да престанат! Няма клетви за тях.” (Коран, 9: 8-12).
След всичко това Свещеният Коран се обръща към мюсюлманите, за да ги мотивира и да им вдъхне смелост, като повелява: „[О, вярващи] нима не ще се сражавате с хора, които нарушиха своите клетви и възнамеряваха да изгонят Пратеника? Първом те настъпиха срещу вас. Нима се страхувате от тях? Аллах най-много заслужава да се страхувате от Него, ако сте вярващи. Сражавайте се с тях! Аллах ще ги накаже с вашите ръце и ще ги опозори, и ще ви помага срещу тях, и ще изцери гърдите на хора вярващи. И ще премахне гнева от сърцата им. Аллах приема покаянието на когото пожелае. Аллах е всезнаещ, всемъдър. Или смятате, че ще бъдете оставени, без Аллах да узнае кои от вас се борят и взимат за довереник само Аллах и Неговия Пратеник, и вярващите? Сведущ е Аллах за вашите дела.” (Коран, 9: 13-16).
След анализа на трите знамения стигаме до следните изводи: първо, независимо дали са двуличници или съдружаващи, обръщенията към двете групи не са еднакви. Прави се разлика в зависимост от това кои са явни врагове и кои търсят защитата на мюсюлманите. Към неутралните се повелява различно отношение в зависимост от тяхното положение.
Второ, повелята в Свещения Коран „убийте ги” се споменава само на три места. В тях ударението пада върху „спазването на обещанието”. Защото и в трите знамения се пояснява, че съдружаващите и двуличниците нарушават споразуменията, направени с Пратеника на Аллах. Дори и на предишните пратеници е било повелено да се спазва обещаното, което важи и за Пратеника на Аллах, и е немислимо той да не спазва обещанията и споразуменията. Но съдружаващите открито кроели планове срещу мюсюлманите, а лицемерите – чрез тайни преговори с тях, и нарушавали подписаните споразумения, което е неоспорим исторически факт.
Години наред мюсюлманите били подлагани на несправедливи и нетърпими мъчения само заради религията си, и те не можели да останат безучастни срещу нарушителите на споразуменията и срещу бунтуващите се групи, сякаш нищо не се е случило. Защото запазването на безучастие по онова време би означавало застрашаване на собственото съществуване и съхранение. Опитахме се да разясним смисъла на заповедта „убивайте ги”, спомената на три места в Свещения Коран, и която е свързана с реалната политическа обстановка. Затова не трябва да смесваме религиозните ценности с политическата обстановка. Това не означава, че религиозните ценности, обстановката и правните въпроси не са свързани. Целта ни е да се направи разграничение между положението, постъпките и реалната обстановка.
От друга страна, знаменията в сура Покаянието, свързани с проявяване на снизходителност към съдружаващите, тяхното обсаждане, пленяване и ако се наложи – убиване, са предпазни мерки, това важи и за прочистването на свещеното място Кааба от наличието и господството на съдружаващите.[3] Освен казаното дотук, в Корана заповедта за убийство е свързана с условия като нарушаване на споразуменията от противниковата страна, нападение от тяхна страна, а когато нападателят предложи споразумение за прекратяване на войната, тяхното предложение трябва да бъде прието, на онези, които търсят закрила, да им бъде осигурена такава, което показва, че тези правила са изградени върху основни принципи като снизходителност и толерантност. Дори само знамението „И ако те е страх от изменничество на някой народ, преди да обявиш война извести, че отхвърляш споразумението по същия начин, за да са равни и двете страни! Аллах не обича изменниците.” (Коран, 8: 58) е достатъчно да покаже, че в основата на кораничните знамения стои толерантността.
Обявяването на война е друго обстоятелство, което ислямът извежда на преден план и на което трябва да се обърне внимание. В нито една правна система не е отделено толкова голямо внимание на обявяването на война и на прекратяването на подписано споразумение, колкото в ислямското право. Ислямът преди векове е утвърдил забрана за нападение и тайни операции, докато подобни забрани са приети от Международния съд в Хага едва през 1907 г. Освен това на всички ни е ясно как днес се спазва забраната на Международния съд.
На последно място ще е от полза да споменем правилата за водене на война, утвърдени от специалистите по ислямско право, за да разберем по-добре темата.
- Основното правило е войната да бъде обявена от държавата. Ако противниковата страна пожелае прекратяване на войната, тя се прекратява. (Коран, 9: 6)
- Врагът трябва да е въоръжен. В противен случай, дори да са противникова страна, хората са невинни. Затова духовниците, цивилните граждани, децата, жените и възрастните хора са неприкосновени. Доказателство за това е реакцията на Пратеника на Аллах. Той видял на бойното поле починала жена и изразил възмущението си с думите: „Но тя не се сражаваше.”[4]
- В случай, че врагът причинява вреди. Според това правило, дори и ако врагът е въоръжен, но не причинява вреди по време на война, той не може да бъде убит.[5] Единствено може да бъде пленен и по време на пленничеството му той трябва да получи хуманно отношение. В тази връзка важен пример е Пратеника на Аллах, който дори не е проклинал врага, който искал да го убие по време на война.[6]
- Въпреки че в Епохата на невежеството противниците използвали този метод срещу мюсюлманите – те разчленявали труповете на загиналите, отрязвали ушите и носовете им, в исляма това е забранено.[7] Пратеника на Аллах почитал човека като човек и забранил да се злослови по адрес на загиналите противници, и е полагал усилия да не се накърняват чувствата на близките на починалите.[8]
В основата на исляма стои мирът. Войната се приема като извънредно и неизбежно положение. Тя възниква вследствие на политически спорове. От тази гледна точка тя е отворена за спекулации.[9] Различното вероизповедание никога не е било причина за война. Войната се предизвиква от недоволство. Дори и по време на война има правила и норми. Тези норми са поставени от Свещения Коран и Пратеника на Аллах. Те били стриктно изпълнявани от халифите и са записани в книгите по ислямско право.[10] Положенията в знаменията се отнасят за случаите, в които всички възможности за мир са изчерпани.
[1] İbn Kesir, Ebu’l Fida İsmail, Tefsiru’l Kur’ani’l Azim, Beyrut, 1961, 2/342, et-Taberi,14/175-176
[2] Et-Taberi, 3/ 406-407
[3] Kur’an Yolu, Heyet, 3: 12-13
[4] Serahsi, Muhammed b. Ahmed, Şerhu Kitabi’s Siyeri’l Kebir, Beyrut 1997, 1:32
[5] Merginani, Burhanuddin, el-Hidaye Şerhu Bidayeti’l Mübtedi, İstanbul 1986
[6] Serahsi, Siyer, 1:56
[7] Buhari, Megazi, 36
[8] Tirmizi, Birr, 51
[9] Bulaç, Cihad, s. 48
[10] Güneş, Ahmet, “Views on The Ruled Of War In Islamic Law”, An Islamic Perspective Terror and Suicide Attacks, Light Publishing Company, New Jersey, 2004, s. 127-128
- Създадено на .