Диалог с хората на Писанието
Убеден съм, че ако вярващите хора съгласуват поведението си с вярата и отправят посланията си по подобаващ начин, както в страната ни, така и в световен мащаб ще се създаде много добра среда за диалог. Затова както във всяко отношение, така и в този случай трябва да се вземе за основа стилът на Корана и на Пратеника на Аллах и действията да се съобразят с тях.
В началото на Сура Бакара Аллах Всевишния повелява следното: „Тази Книга – без съмнение в нея – е напътствие за богобоязливите...” (Коран, 2: 2). В следващите знамения се пояснява кои са богобоязливите: „...Които вярват в неведомото и отслужват молитвата, и раздават от онова, което сме им дали за препитание, и които вярват в низпосланото на теб и в низпосланото преди теб, и в отвъдния живот са убедени.” (Коран, 2: 3, 4). В тези знамения с мек тон и под завоалирана форма Коранът ни призовава да потвърдим предишните пророци и низпосланото на тях. Поставянето на такова условие с цел пълноценното усвояване на Корана и извличането на полза от него още в началото му според мен е много важно от гледна точка на диалога с хората на Писанието.
В друго коранично знамение Аллах Всевишния повелява: „И спорете с хората на Писанието само по най-хубавия начин...” (Коран, 29: 46). В този текст от Корана се съдържа предписание за това, какъв трябва да бъде стилът ни на поведение и какво благоприличие трябва да спазваме. Думите на Бедиуззаман във връзка с начина и стила на изказване при спор са много интересни. Той казва: „Човек, който изпитва удовлетворение от оборване на опонента си по време на спор е безмилостен” и пояснява причината за това: „Вие нищо не печелите, оборвайки опонента си на всяка цена. В случай че той убедително отхвърли мнението ви и обори вашата теза, вие ще поправите една от своите грешки.” Да, такъв трябва да бъде стилът на човек, който води спор не в името на собствената си душа, а за да открие истината. Когато погледнем споровете на политическата сцена, водени с единственото намерение да се оборят опонентите, се вижда, че те въобще не дават положителен резултат. В такъв случай, за да се роди истината от сблъсъка на идеи, взаимното разбиране, уважението, придържането към истината не трябва да се пренебрегват. Кораничният принцип гласи, че това може да се постигне в диалогична среда.
В продължението на кораничното знамение, в което се повелява да се спори по най-добрия начин с хората на Писанието, се казва: „...Но не и с онези от тях, които угнетяват...” В тълкуванието на Пратеника на Аллах, свързано със знамението: „За онези, които вярват и не смесват своята вяра с гнет за тях е сигурността и те са напътени.” (Коран, 6: 82), угнетяването е отъждествено със съдружаването и богоотрицанието, което се изразява в подценяване и омаловажаване на вселената. Потискането в собствената съвест на всички езици, изтъкващи Аллах е най-голямото угнетяване. В същото време угнетяване означава измъчване, потискане и несправедливо отношение към другите. От тази гледна точка гнетът в известна степен включва в съдържанието си съдружаването и богоотрицанието и следователно е по-голям грях от двете състояния. Защото не всеки съдружаващ или невярващ може да е несправедлив, потискащ и измъчващ другите угнетител. Основно правило е народът да отговори в рамките на закона на угнетителите, както и на онези, които се въоръжават с цел бандитизъм, нарушават човешките права и правото на Всевишния.
Проявяването на насилие във взаимоотношенията с хората на Писанието, които не са от угнетителите, и мисълта, че те трябва да бъдат потискани, не произтичат от исляма. Освен че подобни идеи и постъпки не принадлежат на исляма, те са изопачаване, противоречащо на ислямските норми и принципи.
В друго коранично знамение се повелява: „Аллах не ви забранява да се отнасяте с добро и да постъпвате справедливо към онези, които не воюват с вас в религията и не ви прогонват от домовете ви. Аллах обича справедливите.” (Коран, 60: 8). Поводът за низпославането на това знамение бил следният. Мащехата на достопочтената ни майка Есма изразила желание да дойде от Мека в Медина, за да се види с нея. Но понеже мащехата й била от съдружаващите, достопочтената Есма попитала Пратеника на Аллах дали е възможно да се срещнат. Въз основа на това било низпослано горното знамение. В него, от една страна, се позволява срещата, а от друга, се подчертава, че няма пречка да се отнася с добро към нея.[1] Жената – повод за низпославането на това знамение – била от съдружаващите. Оставям вие да прецените какво трябва да е поведението на вярващите в Аллах, в пророческото дело и в Сетния ден.
Възможно е в Корана да се открият стотици знамения, които биха могли да се тълкуват от гледна точка на диалога и толерантността в обществото. Но положението, на което трябва да се обърне внимание тук, е постигането на равновесие в толерантността и търпимостта. Милостта към кобрата означава потъпкване правото на хората, ухапани от нея. Демонстрирането на подобен вид хуманизъм е претенция за изпреварване на Всевишния в милосърдието, което би означавало опорочаване смисъла на това понятие и погазване правата на другите. Следователно търсенето на толерантността и диалога в никакъв случай не налага да се пренебрегва разказването и разясняването на Аллах. Да, с изключение на някои специфични положения, ако стиснем духа на Корана и праведната традиция на Пророка, от тях винаги ще тече толерантност. Мостовете на тази толерантност стигат до хората на Писанието, а в известен смисъл и до хората по целия свят, независимо кои са те.
[1] İbn-i Kesir, Tefsiru’l-Kur’ani’l-Azim, 8/116; Buhari, Hibe, 28; Edeb, 8; Zekat, 50; Ebu Davut, Zekat, 34.
- Създадено на .