Толерантност – от теория към практика
Толерантността е цвете в нашите градини. То е поникнало и е разцъфнало на наша почва. Сигурно е, че и апостолите на достопочтения Месия, които са почитани като големи светци на Запад, са олицетворявали толерантността, но дали тя се е запазила на същото равнище в по-късните епохи, е тема, отворена за дискусии. В нашия свят от времето на сподвижниците и блажените поколения, дошли след тях, които наричаме следовници на сподвижниците и ученици на следовниците до селджуците, и от тях – до османците, та чак до днес, толерантността винаги е била основен принцип във взаимоотношенията с другите и проявяването на любов към сътвореното заради Твореца се е възприемало като обща философия.
Най-трудният период за претворяване в дела и за изповядване на толерантността е времето, в което се притежава власт, сила и мощ. Защото най-често толерантността се представя като качество на стоящите по-долу в йерархията и онеправданите. Ала в нашата атмосфера толерантността така се е настанила в духа на народа, че дори когато сме били в разцвета на своята слава и мощ, като народ, изповядвайки философията „бъди един от хората” никога не сме използвали силата и мощта като средство за потискане и деспотизъм. Както може да се прочете и от златните страници на историята, предците ни винаги са носели толерантност и търпимост в земите, над които властвали, не виждали нищо лошо в това, до джамиите да има църкви и синагоги, и векове наред се славели като представители на толерантността и търпимостта.
Така че да се гледа на толерантността като на някаква материя, внесена от Запад, както някои се опитват да внушават, е погрешно. Само че както на Запад, така и сред нас, и особено през последните периоди, години наред се е говорело за толерантност, но трудно може да се каже, че това се е отразило в еднаква степен във всички сфери на обществото. Например трудно е да се обяснят с толерантността действията на онези, които постоянно говорят за нея, но непрекъснато ругаят вярата и религията на народа и лепват едни и същи етикети на всички мюсюлмани от типа на „назадничав, фанатик, фундаменталист” и ги клеветят, без да правят никаква разлика между тях. Смисълът, който подобни хора влагат в понятието толерантност, сигурно означава толерантност към собствените им възгледи. Но щом толерантността е едно от измеренията на демокрацията, всички трябва да се поставят на равна основа от гледна точка на демократичните права и свободи и всеки трябва да получи своя дял от толерантността, което е най-важното. Хората, призоваващи към дискусии за това, „дали Коранът е Божия книга и дали Пророка Мухаммед, мир нему, е пратеник”, явно целят да взривят основите на исляма, а не да търсят истината, но се вижда, че не проявяват същата готовност, когато трябва да се критикуват собствените им идеологии и „изми”. Впрочем идеологиите, които подобни хора издигат в култ, от една страна, не са се утвърдили в положителен смисъл, а от друга страна, не са дали нищо значимо на хората. В отговор на това Коранът и Пророка Мухаммед, мир нему, винаги са се доказвали, били са източник на редица култури в човешката история и днес също са извор на вдъхновение за милиони хора по света.
Днес с помощта и щедростта на Всевишния в рамките на страната ни започна нов процес на диалог и толерантност. В хода на този процес всеки по някакъв начин трябва да се включи в това общо течение. Впрочем напоследък от политиците до бизнесмените, от учените до духовните лидери, в много широк кръг всички говорят за диалог и толерантност и демонстрират готовност за разбирателство. Това е благодат, с която Всевишния отново дарява народа ни. Следователно онези, които започнаха този процес в страната, ще сгрешат, ако рекат: „Ние подехме това дело.” Защото Аллах, да е славно името Му, е придал на този процес форма, удобна и прозрачна за всички, които го следват. От тази гледна точка на когото и да се приписва толерантността в историческите оценки, важното е наличието на нейната атмосфера. Благодарение на Всевишния страната ни вече навлезе в тази атмосфера. Само че както споменах и по-горе, важното е този процес да продължи.
Толерантността трябва да се превръща в дела
Основният фактор за разширяване на атмосферата на диалога и толерантността е тяхното осъществяване. Защото ако изложените на теория принципи не се приложат на практика в живота, това показва, че хората, които говорят за тях, не са искрени. Тук искам да дам пример: „Един писател направи следното сравнение, като изтъкна, че в Корана се казва: „И ако наказвате [о, вярващи], накажете със същото, с което са ви наказали! А ако търпите, това е най-доброто за търпеливите.” (Коран, 16: 126). А в християнството важи принципът: „Ако те ударят по едната буза, дай да те ударят и по другата”. Това показва, че християнството е по-толерантна религия в сравнение с исляма.” Тук се забравя много важно положение.
От една страна, обичта, уважението и самоотвержеността между хората е много важно за нормалния и балансирания живот в обществото, но от друга страна, справедливостта може би е от по-голяма важност. Воден от естествената си природа, човек иска да отвърне със същото, което са му сторили. Наред с това всички хора са равни пред закона и са равнопоставени като такива. Животът на нито един човек не е повече или по-малко ценен от живота на друг. Съгласно този принцип Свещеният Коран е позволил на хората да отвръщат със същото, което им е сторено, но е напомнил, че опрощаването е по-добра постъпка. Освен това е насърчил злината да се отстранява с добрина, изтъквайки, че така враждебността ще се изкорени. В такъв случай, от една страна, прошката, толерантността и самоотвержеността са за предпочитане във взаимоотношенията, но от друга страна, взимайки под внимание факта, че това може да попречи на хората, желаещи справедливост, Свещеният Коран не е повелил на всяка цена: „Ако те ударят по едната буза, обърни и другата”. При все това, доколко този висш принцип, споменаван в Евангелието, се прилага в действителния живот, е тема, която заслужава да бъде изследвана. Освен това не смятаме, че този евангелски принцип се различава от цитирания по-горе кораничен принцип, който позволява да се отвърне със същото, което ни е сторено, но насърчава да се дава прошка и злината да се отстранява с добрина.
Въпреки че може да прозвучи тривиално, след като е дошъл моментът, смятам, че ще е от полза да разкажа и една история, напомняща по-скоро анекдот.
Веднъж в някакво село един свещеник изтъкнал горното твърдение. Тогава селският имам ударил силна плесница на свещеника. Тъкмо когато и свещеникът се засилил да отвърне на удара, имамът рекъл: „Почакай, сега обърни и другата си буза, за да те ударя и по нея.” Понеже свещеника го заболяло много, той възразил с думите: „Не може, този път ще постъпя съгласно религията на Мухаммед.”
Тук се крие още една истина, която трябва да се вземе под внимание, и тя е, че в толерантността е важно както възпитанието на хората, така и съобразяването с човешките реалности. Както бях споменал и на друго място, наред с гореизброените принципи, засягащи отделния човек, фактът, че в християнството не са утвърдени правила и норми относно воденето на война, е довело до това, войните на Запад да са по-кръвопролитни, по-разрушителни, по-продължителни, без никакви ограничения и по-разпространени. Ала ислямът не се е отнесъл към нито един проблем, пренебрегвайки човешките реалности, и се е стремял да подчинява тези реалности на своите цели. Според исляма толерантността е приоритет във всяка област, докато не се стигне до точката на сблъсък на материалните сили. Така че, както вече изтъкнахме, отделният човек може да опрости индивидуалната несправедливост спрямо себе си. Впрочем в основата на толерантността лежи именно това разбиране. В Свещения Коран се повелява: „Не са равни добрината и злината. Отблъсквай я с най-доброто и тогава онзи, от когото те е деляла вражда, става като близък приятел.
(Лошото се предотвратява с най-доброто: на гнева се отговаря с търпение, на невежеството със снизхождение, на злото с прошка.)” (41: 34). Наред с това не трябва да се забравя, че справедливостта заема важно място както в личния, така и в обществения живот. Не можем да кажем на врага, който ни е нападнал на бойното поле: „Хайде, унищожи ни!”. Разбира се, че като общество ще браним живота, богатството и родината си. Ето, ислямът е наложил ограничения в подобни ситуации и е утвърдил правила и норми, за да пресече пътя на произволното водене на война, както и да не се стига до прекомерно големи загуби.
Вярващият трябва да стопява в сърцето си дори и най-силно забилите се в него комети, подобно на земната атмосфера, и към всички – от най-близкото до най-далечното си обкръжение – трябва да излъчва лъчи на обич, любов и диалог, извиращи от вярата му. И като човек той трябва да обича всички хора и всички творения заради Твореца и да бъде изпълнен с милосърдие към природата. Да, това трябва да е целта в съзнанието и в живота на всички вярващи и никой не трябва да се въздържа както от материални, така и от духовни саможертви по този път.
- Създадено на .