Единство, съгласие и разбирателство

В много от заветите на Пратеника на Аллах, мир нему, се посочва, че Всевишния ще запази милосърдието и благодатта Си за общността. Бедиуззаман изтъква, че „пътят към успеха с помощта на Всевишния е единството.” Да, ако Всевишния е решил да дари някого с успех и да го удостои с помощта Си, е възможно да създаде и причините за това. Например както вярата на индивида, така и предаността му може да е една от тези причини. Верността също може да се посочи като важна причина и чрез тях Всевишния може да издигне на върха всеки, когото Той пожелае. Предаността към религията означава човек винаги да служи с пресни сили и свеж дух на идеала, на който се е посветил, без да овехтява, макар и да са минали години, макар и да е станал на седемдесет или осемдесет години. Дори и куче, което остава вярно на стопанина си и пази стадото му в продължение на десет години, се цени повече в сравнение с другите животни. Разбира се, че значението, което Всевишния отдава на човек, който в продължение на двайсет или трийсет години неотлъчно е стоял до Неговата врата и е полагал глава на прага й, и неуморно е вървял към Него по пътя на съвършенството, ще е съвсем различно. Дори такъв човек да се отвръща от обета си понякога, Всевишния никога няма да промени преданото Си отношение спрямо него. От тази гледна точка предаността е много важна и човек може да научи положението си при Всевишния с предаността, която ще показва към Него.

Единството и отричане на егото

Има една по-важна причина, която привлича помощта на Всевишния Аллах, да е славно името Му, по пътя към успеха и постигането на целта, и тя е съгласието, единението, сплотеността, сърцата да бият за един и същ идеал и да не се допуска неразбирателство и разделение по този път. Всъщност понятията съгласие и единство имат общ смисъл, като първото означава съгласие, разбирателство, взаимна хармония. Ако искате, може да го наречете постоянно търсене на консенсус в личностен и социален план. Понятието единство в известен смисъл изразява уважение и означава, че търсенето на консенсус, разбирателство и съгласие от страна на хората се е превърнало в част от природата им и те силно го желаят. Ако човек не мисли така: „Всевишни, аз не мога без ближните си”, ако не се стреми към постигане на съгласие и единство, значи не е успял да внуши това чувство на сърцето си. Единство означава природата и спецификата на отделния човек да се балансира с тези на останалите около една обща линия.

Ако това единство ще бъде проводник на помощта на Всевишния към нас, то трябва да е най-голямото ни желание. Всички действия трябва да се изразяват с „ние”, да се откажем от „аз”-а и след определено равнище да стигнем до пълна яснота, да отразяваме единствено Него, Всевишния, с оглед на общественото си положение да бъдем част от хората, дори трябва да се издигнем над всичко и да търсим начин чувството за единство да стане наша природа. Ето, Всевишния удостоява с тайна благодат мислещите по този начин. Впрочем всичко, което идва от Него, не е ли тайна? Например Той ни повелява: „Отслужвайте молитвата, за да ви удостоя с Рая!” Тук онова, което ние трябва да направим, е да уловим тънкия смисъл на подчинението пред Божията повеля и да отслужваме молитвата. Но ако се рече: „Каква е връзката между изпълняването на молитви и влизането в Рая?”, може да се каже, че това е обещанието и наградата на Всевишния за подчинението. Следователно ние не сме в състояние да разберем абсолютно всичко, отнасящо се до Него. В ислямското право тези повели се определят като заповеди за богослужене. Тоест една заповед се изпълнява без други намерения, единствено защото Всевишния така повелява. Резултатът остава за Съдния ден. В този смисъл ако Всевишния ще ни вземе под защитата Си и ще улесни пред нас пътя към успеха, Той е поставил като условие за това да бъдем единни и в съгласие. Разбиранията на нашия Пророк, мир нему, на достопочтения Али, Аллах да е доволен от него, и на всички святи личности са били винаги в тази посока.

Мяра в духа на единството

Друг аспект на единството и съгласието е, че ако хората са в разбирателство и съгласие помежду си, те ще бъдат далеч от назадничавите и фанатичните спорове. Но ако различните представители на едно общество непрекъснато изтъкват себе си, собствените си разбирания и характери, или ако извеждат на преден план етноса, към който се отнасят, тогава едни членове на това общество ще неутрализират други, изпадайки в мрежата на постоянни атаки, спорове и конфликти, и в крайна сметка няма да постигнат никакъв положителен резултат. Един голям мислител изтъква, че човек, който притежава истински дух на единство и съгласие, се радва на успехите и благодеянията на ближните си. Ако в обществото чувствата не се споделят в такава степен, т.е. ако всички не се радват заедно на общите успехи и не скърбят заедно за загубите, в такава ситуация дори и мислено не може да се постигне единство и съгласие. Понякога човек се моли за ближния си, насочил се по пътя на загубата, с думите: “Всевишни, поправи сърцето на ближния ми!” Ако той си помисли: “Неговото сърце е покварено, затова го поправи”, това е пречка за постигане на съгласие в истинския смисъл, както и за насочването на умовете към обща цел. Идва време, когато човек, който е паднал в тази бездна, си въобразява как ближният му умира в трагична катастрофа, а друг път как се откъсва ръка или крак от тялото му и по този начин той се хвърля в такава пропаст, че откъсването на собствения му крак или ръка са по-малкото зло в сравнение с нея. Един поет изразява това състояние с думите: “Най-голямата беда тегне над онзи, който е изпаднал в нехайство”. Човек трябва да е сляп, за да не види, че дори и най-силните действия, породени от подобни конфликти и  стълкновения, не оказват влияние. Впрочем никога досега не се е видяло подобни хора, безразлични към всичко, да измислят алтернативни идеи как да се служи на Корана и вярата, нито може да се предполага, че това ще се случи в бъдеще.

Извличане на поука от историята

Сподвижниците били непорочна общност. От гледна точка на идеите, с които сме обвързани, ние не може да говорим негативно и да изразяваме отрицателни мнения за тях. Но съществува историческа реалност и тя е, че дори тази пречиста общност е изпадала в противоречия, произтичащи от различията в тълкуванията. Идеално би било, ако винаги действаха заедно. Да не е имало раздори по времето на халифа Осман; достопочтения Али и Муавийе да не са влизали в конфликт и това да се бе отложило до епохата на Мехмед Завоевателя, когато Константинопол отваря врати за тази религия – носителка на цивилизация и хуманност. Селджуците и османците да бяха оставени да разпространяват в различни и далечни краища на света идеята за цивилизация и световният баланс да не се бе нарушил до такива размери, както днес. Но това е носталгично бленуване, насочено към миналото, което не може да бъде дори утопия. Ние носим своите отговорности и отговаряме за своите действия, но причината да казвам тези неща е да припомня, че ако в миналото духът на единството и съгласието не са били запазени напълно поради вътрешни противоречия и конфликти, ако хората от онези епохи не са имали успехи, ние трябва да вземем поуки от историята, която непрекъснато се повтаря, за да не допуснем същите или подобни на тях грешки. Да, и ние да не се оплетем в същите мрежи и да не унищожим сами себе си в клопката на сблъсъци и конфликти. Уповавам се на Всевишния с вълнението на съгласието и единството.

Условия за постигане на единство

Във връзка с темата може да се постави акцент върху следните положения. Преди всичко Всевишния заслужава високо уважение, което не трябва да отстъпва пред нищо друго. Открай време и особено днес вярващите са проявявали търпение пред какви ли не трудности и са се срещали и здрависвали с всички в името на диалога и толерантността. Мнозина не са в състояние да разберат какви чувства поражда това в душевния и идейния свят на човека. Лично аз все още не съм се освободил от някои съмнения, въпреки че обмислям всичко подробно и дори искам съвети от другите. Често се обръщам към своя Създател и се моля така: „Всевишни, в досегашните си отношения с Теб винаги се стремях да бъда внимателен, но дали успявам да съблюдавам напълно Твоето благоволение в любовта и обичта си? Защото в това отношение винаги може да се допусне погрешно поведение. Ала аз нямам намерение да Те заменя с нищо друго. Не мога да отстъпя от Теб, дори в замяна да получа Рая. За мен Ти и Твоето благоволение са по-важни от всичко. Не ни отклонявай от правия път!”

Да, възможно е някои постъпки да са били в противоречие с истинските ни чувства или може да сме действали под въздействието на чувствата си, оставяйки на заден план разума и логиката. Наред с това е възможно да е имало моменти, в които да не сме успели да запазим намеренията си чисти. Всевишния повелява: „Така изпитвахме едни от тях чрез други...” (Коран, 6: 53). Следователно някои може да бъдат изпитвани чрез нас, а ние – чрез другите. Да, личностите никога не могат да са критерий. В реда, който е създал във вселената, и в системата, която е изградил между хората, Всевишния не е взел за основа жалките хорски планове и сметки. В това отношение Коранът, пътят на Пророка и особено тълкуванията на учените от ранноислямската епоха са като прожектори, осветяващи нашия път. Абсолютно погрешно е да желаем злото на другите само защото не отговарят на нашите критерии. В зависимост от своя характер аз може и да не харесвам другите хора, но нямам право да го изтъквам. Освен това аз нямам право да създавам погрешна представа за другите, дори и с половин уста. Ако става въпрос за някаква загуба по отношение на националните и държавните дела, всички трябва да се съберат, да обменят съвети и да се стигне до разбирателство.

Възможно е някои хора от време на време да преживяват прелом, да изгубят желание и да се поддават на различни идеи. Пратеника на Аллах, мир нему, съобщава, че онзи, който отвори нов път, било към благодеяния или към злодеяния, в книгата на делата му ще се записват благодеянията или греховете, които ще получават следовниците му. Тогава както създаването на разделение между хората, особено между онези, които споделят еднакви цели и идеали е голяма простъпка, така и запълването на пропастите помежду им е голямо благодеяние. Славните сподвижници сякаш се съревновавали, за да спечелят това благодеяние.

Тук искам отново да цитирам пример, който съм споменавал и по друг повод.

Пример от историята

Веднъж достопочтеният Ебу Бекр изложил становище по даден въпрос, след което достопочтеният Юмер също изтъкнал убеждение, което той е смятал за правилно. Подобно съвещаване относно въпроси, по които нашият Пророк нямал окончателни предписания, се провеждали винаги между сподвижниците. Но в този случай достопочтеният Ебу Бекр сякаш се почувствал засегнат и рекъл на Юмер: „Ти винаги изтъкваш мнение, обратно на моето.” След като достопочтеният Юмер повишил глас, достопочтеният Ебу Бекр станал и тръгнал, за да не изостри обстановката и отишъл при Пророка. Той споделил случилото се с нашия Пророк: „Пратенико на Аллах, в разговор с Юмер постъпих грубо и го наскърбих. Сега какво да направя?” В този момент достопочтеният Юмер също много се разкаял за постъпката си и незабавно отишъл в дома на Ебу Бекр. След като разбрал, че го няма, отишъл при Пратеника на Аллах и натъжен, с наведена глава подробно разказал за случилото се. Нашият Пророк, мир нему, в никакъв случай не бил съгласен да натъжават най-верния му другар – достопочтения Ебу Бекр. Затова, обръщайки се към Юмер, отправил следния упрек: „Не трябваше ли да оставите на мен моя другар?” Ебу Бекр разбрал, че случаят придобива сериозен характер и се намесил. Той застанал на колене пред нашия Пророк и решил проблема с думите: „Пратенико на Аллах, вината не е в Юмер, а в мен.”[1]

Основното качество на вярващия е щедростта

Според мен ето от такова разбиране се нуждаем днес. Но да се твърди, че между хората не трябва да има никакви идейни спорове или не трябва да се изтъкват мисли, които биха накърнили в някаква степен другите, преди всичко означава отричане на човешката природа. Ако е възможно противоречията между хората да се заглаждат с благи думи и добро поведение, ако и най-суровите хора се смекчават в резултат на искрени усилия, то смекчаването на вярващите и заглаждането на отношенията помежду им е по-лесно. В свой труд Бедиуззаман изтъква, че „основното качество на вярващия е щедростта”. Това означава, че „ако сториш добрина на някого и го почиташ, ще го притежаваш” и пак в този смисъл се казва, че „човек е роб на добрината”. Веднъж посрещнахме човек, който постоянно пишеше против нас и още на първата ни среща първите му думи бяха: “Учителю, писахме много отрицателни и компрометиращи неща за вас, моля, простете ни.” В отговор му рекох: “Не, вие постъпихте правилно. Ако не сме успели да разкажем както подобава, че правим полезни неща за тази страна, че сме едно цяло с народа и държавата си, че сме започнали инициативи, които в бъдеще – надяваме се – ще дадат положителни резултати, разбира се, че вашата задача е била да запознаете обществеността с действията, които смятате за вредни. Тогава той продължи с думите: “Не, учителю, вие говорите така от учтивост. Ние винаги сме се отнасяли към вас отрицателно.” В ситуации на неразбирателство и особено когато те биха довели до оскърбяване и разделение, ако поемем вината върху себе си, никога няма да сме губещата страна, напротив, ще бъдем от печелившите. Наред с това не трябва да се очаква от всички да бъдат еднакво отзивчиви. Вие трябва да се стремите да станете хераклитовци в толерантността по цял свят и да бъдете мили с хората. Да, това е важното. Докато вие осъществявате своята мисия, ще се появят и такива, които по природа изпитват удоволствие да пускат отровата си. В такива случаи изричайте: “Всеки постъпва съобразно характера си” и състрадателни и благодушни, продължете по своя път.


[1] Buhari, Fezailü Ashabi’n-Nebi, 5; Tefsir, A’raf, 3.

Pin It
  • Създадено на .
© © 2020 Уеб сайт на Фетхуллах Гюлен. Всички права запазени.
fgulen.com е официалният източник на Фетхуллах Гюлен, известният турски учен и интелектуална.