Въпроси, свързани със съдбата и с волята

Под това ново заглавие ще се постараем да отговорим на въроси, които много често се задават във връзка със съд­­бата, макар и с риск да повторим под друг ъгъл на виж­дане някои от изяснените досега неща.

ВЪПРОС: Защо Аллах (да Му се слави името) ме е пос­тавил в положение на осъден от съдбата, като ме е съз­дал, без да ме пита и без да се съветва с волята ми, преди да пристъпи към тази работа? И защо съдбата ми не е на богаташ, а е изпълнена с беди и нещастия?

ОТГОВОР: Съдбата не е насилствена, поробителна и най-вече лоша. Както изяснихме в изложеното дотук, няма случай, в който да се е постъпило, без да се вземе под вни­мание волята на човека. Аллах (да Му се слави името) ви­наги е предупреждавал хората чрез изпращаните от НЕГО пророци и книги.

Не е възможно човек да извърши някой грях или нещо ло­шо без участието на волята си. Под въздействието на плътта си човек може да насили волята си, да покани зли­ните и да стане причина за отваряне похлупака на бездната, в която ще падне. Например слънцето, което е сътворено от са­мата светлина, е извор на тъй необходимата за живота свет­лина и топлина и на различните цветове, с които са окичени цветята. Но ако човек, който стои под слънцето с часове, не вземе необходимите предпазни мерки, може да се раз­более и дори впоследствие да загуби живота си.

Виновно ли е слънцето при това положение на нещата? Има ли право пострадалият поради собствената си неб­режност да каже: “По-добре да няма слънце. Защо ли е съз­дадено то?” Можем ли да считаме за злина създаването и съществуването на слънцето поради причини от рода на тези: “Стояхме на слънце и се разболяхме”, “Хранителните продукти ни се раз­валиха от слънцето”?

Греховете, загубите и безобразията, които се прехвърлят върху съдбата, всъщност се дължат на злоупотреби с волята. Ако ние прехвърляме някои злини и грозни неща на съдбата, без да се съобразяваме със собствената си воля, ще прех­вър­лим собствената си вина върху други фактори и ще проя­вим нахалство към съдбата.

Така например на човека му са дадени плътски желания, които му дос­тавят удоволствие и допринасят за размножаване на по­колението. Ако той хаби волята си за задоволяване на тази потребност, като прибягва към вредни начини от рода на прос­титуирането, прелюбодеянието които са забранени от шериата и са обявени за грях, къде трябва да се търси вината? В съдбата или в чо­­века? В тази област човек превръща в грях една дадена му възможност да допринася обща полза, за осъществя­ва­нето на която са взети всички необходими мерки и по този начин вреди на самия себе си. Можем да сравним с горе­казаното и извършените от човека други прегрешения... С тази разлика, че налице излизат препятствия и беди, в които човек може да попадне, но ние не знаем какви мъдрости и ползи се крият зад това. Ние спо­ме­нахме техните страни и ще про­дължаваме да се спираме върху тях.

Съдбата обръща внимание и на причините редом с ре­зултатите, а човек, поради своята при­рода и поради това, че не разбира съдбата в пълния смисъл на думата, обръща внимание само на външните видими неща, стига до грешни съждения и постъпва несправедливо. Така например, когато забележите, че някой възрастен човек дърпа ухото на дете, стигате до мисълта, че той причинява бол­ка и мъка на това дете. Но дърпащият ухото му човек мо­же да му е баща и да постъпва така, както вие бихте пос­тъпили при необходимост към вашето дете. Той може би прави това, за да не съжалява, когато стане късно, да не да­­де възможност на детето да счупи стомната. Но вие изпа­дате в грешно съждание, като гледате повърхностно на случая и обвинявате този баща и поради това вредите на себе си. Но съдбата гледа на причините в тяхната цялост и вниква в причини, които не се забелязват. Поради това стига до вярно и справедливо съждение.

Виждате един ловджия, който стреля по един лъв и го уби­ва. Съжалявате този лъв, но не знаете, че той е изял май­ката на малки газели, поради което съдбата му отмъщава. След време този ловец си счупва крака и плаща греха, който спечелил с убиването на лъва. Един намушва с нож и ранява другия. Той не е съден за това си деяние и сучаят е забравен. Един божи ден този човек е изправен пред съда за прелю­бодеяние... Приписаното му деяние не подлежи на нака­зание, но съдията го осъжда, като има в предвид привидни про­винения. Сега вие ще речете, че този съдия е постъпил несправедливо и жестоко, но съдбата знае, че съществува при­чина, поради която този човек трябва да бъде осъден и подсъдимият си плаща вината, извършена с нараняването, което е причинил в миналото. Ето колко е красива съдбата, и същевременно колко е лош нашия мироглед. Да, всяко съж­дение на съдбата е хубаво или само по себе си, или от гледна точка на справедливостта.

Тук му е мястото да спомена едно събитие, свързано с Му­са Алейхисселям.

Муса Алейхисселям се помолил на Аллах: “Господи, рекъл, покажи ми справедливостта си.

- Почакай при еди-коя си чешма и наблюдавай какво ще се случи - обещал Аллах (да Му се слави името).

При чешмата дошъл конник, напоил коня си и тръгнал, но от него паднала една кесия, пълна със злато. След малко се появило едно момче, което намерило кесията със злато, граб­нало я, скрило я в джоба си и заминало. След него дошъл един сляп човек. Малко след това се върнал конникът и поискал кесията си от слепия човек. Той му отвърнал, че не е намерил кесията, конникът не повярвал и го убил.

Хазрети Муса запитал Аллах къде е правдата в тези слу­чаи, всеки един от които изглежда като несправедливост, и получил следния отговор:

- Едно време този конник открадна една кесия злато от бащата на момчето. По този начин ние върнахме кесията със злато на собственика й. Слепецът преди време уби ба­ща­та на конника. Ние дадохме възмездие на убиеца, като накарахме конника да го убие. Да, тези наблюдавани от­страни събития до едно изглеждат несправедливи, но когато се знае истината за тях, става явно, че са справедливи. Такава е присъдата на съдбата. Тя не допуска най-малката неправда и най-малкото зло. Всяка нейна присъда притежава изк­лючителна справедливост и красота.

Когато човек наблюдава външния свят, вижда доста ло­ши неща, но Аллах е сътворил в тях много мъдрости. Нещата, за които човек смята че са хубави за него, могат понякога да му навредят. (2/216). Така нап­ример вземането на абдест, особено в студено време, не е при­ятно. Но както абдестът, така и последстивята му са мно­го благоприятни. Войната за вярата, която мюслю­ма­ните наричат Джихад, както е отбелязано в съответния айет, мо­же да тежи и да предизвика отвращение, но резултатите от нея са много благоприятни. Случва се така, че Аллах (да Му се слави името) поставя някой свой любимец в поло­же­ние на фалит. Но този човек не знае, че стоката, която при­те­жава, иначе ще го отклони от най-добрия път - пътя на Исляма. Рабът на Аллах се моли и губи надежда, ако не по­лучи онова, което е замислил да осъществи. В действи­тел­ност искането му не е в негов интерес. Впоследствие той или ще бъде по-добре възнаграден, или на онзи свят ще бъде посрещнат по подобаващ начин.

Така че в мислите и съображенията си Аллах предвижда за нас много по-полезни и по-мъдри неща. Аллах (да Му се слави името) не е длъжен да вижда в основата на нещата обезателно ползата за рабите си... Той е толкова Мъдър, колкото е Велик и Всезнаещ и не върши напразни неща. Само че в много случаи ние не сме в състояние да вникнем в за­­ми­съла на неговите дела. Ето защо на нас не ни се полага нищо друго освен да бъдем доволни от съдбата си и да се доверяваме на Аллах, да проявяваме внимание и любов към него, да признаваме, че сме доволни и от добрините, и от строгостта му. С това разбиране и с тази вяра да свеждаме гла­­ви и да не бъдем благодарни.

ВЪПРОС: Как да разбираме факта, че срещу една съв­сем обикновена, незначителна и слаба воля е възможно да се спечели за цяла вечност Дженнета (Рая) или Дже­хеннема (Ада)?

ОТГОВОР: На този въпрос се спряхме в предишните стра­ници и изяснихме, че преди всичко сме длъжни да мис­лим за благоволението на Аллах не във връзка с изпра­ща­нето в Дженнета, а във връзка с изплащането на благата, ко­ито валят като пороен дъжд над главите ни. Заплащането на предварително безвъзмездно дадените блага не е никак достатъчно за покорните и предани раби. През живота си ние работим цял ден, за да живеем един ден, шест месеца, за да живеем шест месеца и си казваме: “По-добре е да ра­­ботим шест месеца, да живеем една година” и от все сърце сме съгласни да работим един ден, за да живеем два дни. Такава е истината. Как можем да заслужим отиването си в Дженнета (Рая), с чието великолепие не може да се сравни дори най-пищното великолепие на земята в нашия кратък живот, осо­бено ако нещата се състоят в натискане и сочене с пръст? А как е възможно един отрупан с толкова труд на този свят да бъде изпратен в Джехеннема (Ада)? Да се постараем да поясним въпроса от няколко гл.точки:

а) От гледна точка на намерението.

Вечен Дженнет, вечни блага и ведролик Аллах... Всичко това не може да бъде заслужено с нашия преходен кратък живот, в който преобладава борбата за по-добро мате­риал­но състояние. Вечност може да ни дари единствено стре­ме­жът ни за вечен живот. Да благодарим на вярата ни в Аллах. Ние сме решени да бъдем непоколебими в това отношение и в предаността си към Аллах. Ако живеем 70 години ще устремим волята си към на­тискане на копчето в това направление и със същата воля ще продължаваме да съхраняваме тази вечна вяра в про­дъл­жение на тези седемдесет години. Ако Аллах ни даде не седемдесет, а хиляда и седемдесет години живот, ние няма да се отречем от вярата си, ще проддължим да се придър­жаме към нея с вярност и постоянство. Дори да е възможно да останем вечно на този свят, през целия си живот няма да се откажем от вярата си, вечно ще вярваме в Аллах (да Му се слави името). Така че най-важният фактор, от който зависи дали ще идем в Дженнета (Рая) или в Джехеннема (Ада), е имен­но това намерение. Както е казал Пратеникът на Аллах: “Делата са според намеренията на хората.” Всеки ще получи онова, което е възнамерил. Ако нашето на­ме­рение е да следваме докрай начертания от вярата вечен път, ще бъдем възнаградени според заслугите си. Нака­за­нието и наградата се дават в зависимост от делата! Тези, ко­­ито са приели вечната вяра и изпълняват намерението си да я следват, се награждават с вечен рай. А на вечните ру­гатни и на намерението да се придържаме към тях се по­лага вечен Джехеннем. Аллах (да Му се слави името) съди за нас не по външността, по физиономията и по продължи­тел­ността на живота ни в този преходен свят, а по нашето намерение и по нашата цел, по вярата, скътана в нашите сър­ца, по постоянството ни в тази вяра, по намерението ни, по мислите, които таим към нея.

Да, дори намерението ни в този кратък живот да не бъде реализирано, мисълта за вярност и постоянство го правят все едно е реализирано и го правят един лъч, който ще свети през цялото време, чак до веч­ността. В противовес на това вечният живот на безверника, намерението на когото е тъмно, който вижда всяко нещо чер­­но като Джехенема, проявява упоритост, не пали свет­лината на вярата, или по-точно казано, не дава на волята си да завърти ключа и да запали полюлеите на вечната вяра в сърдечния дворец на Аллах (да Му се слави името) и тази му упоритост и настойчивост ще продължи, ако ще да живее милиони години, нито веднъж няма да позволи да се завърти ключът на светлината и така ще остане жертва на тъмния свят, който скверни сърцето му, света му и вечния му живот. Нека вашите намерения да продължат цяла вечност, вечността да ви прегърне, всяка ваша секунда, прекарана със свято намерение, да се умножи хиляди пъти...

б) Определянето на наказанието зависи от тежестта на деянието и от намерението на извършителя, а не от про­­дължителността на времето, за което е извършено.

ОТГОВОР: Убийството на един човек, извършено само за пет минути, се наказва с 25 години затвор, което е 13 милиона минути или доживотен затвор. Времетраенето на убийството никога не се взема под вни­ма­ние, гледа се тежестта на вината, умисъла и целта, с която е извършено деянието. Извършените злодеяния и отричането на Всевишния са много по-тежки престъпления от убийството. Съществуването на сът­ворилия този свят Аллах (да Му се слави името) се доказва от атомите, молекулите, клетките, ангелите, дъждовните капки, накратко казано - от безбройни свидетели, и отрича­нето на тези доказателства е кощунство, богохулство, на­на­сяне на обида, оскърбление на Великия художник, по­диг­равка с изложените Му творби във всеки кът на природата, отричане на безбройните доказателства, които са налице. Това голямо престъпление, което се измерва с броя на хи­лядите пророци, милиардите светци и милиардите мюсюл­ма­ни, то е отричане и лъжа. Наказанието на подобно прес­тъпление трябва да отговаря по необходимост на същността му, извършителите да бъдат изпратени във вечния Дже­хенем (Ад).

в) Частичната воля е действително мъничка, но ре­зултатите, които дава са големи и Аллах (да Му се слави името) определя наказанията според резултатите.

С натискане на едно копче мигновено можете да о­га­сите милиони лампи и да оставите на тъмно един много го­лям град. Или с един нанесен удар, както е станало през Пър­вата световна война, можете да срутите милиони жи­ли­ща, да причините смъртта на милиони хора, да сринете цели градове, да хвърлите във въздуха издигнати с огромен труд в продължение на векове строежи и да причините го­леми промени в света. Също така можете да запалите с киб­рит и да изгорите една цяла гора или с помръдването на ед­на тухла да сринете цял дворец. Ругателството значи опус­тошение, а опустошението е нещо, което се осъществява лес­но и оставя големи, незаличими последствия, поради ко­ето не заслужава нищо друго освен вечния Джехеннем. А мюслюманинът завъртва ключа на волята си за положител­на дейност, с която осветлява и собствения си, и отвъдния живот.

г) Този, който обръща гръб на Твореца на неограни­чени­те блага, не заслужава нищо друго освен наказание.

Един човек, който обръне гръб на Аллах, на Притежа­те­ля на безгранични възможности, доказващи безкрайното Му ве­личие и могъщество, и след това този човек убива разума си, душата и съвестта си, тази безгласна свидетелка на Всевишния (да Му се слави името), един човек, който използва като оръдие съвсем слабата си воля, един човек, който предпочита да си служи с въображаеми и номинални неща, лишени от всякаква тежест, и се поддава на съблазните на плътта и на дя­­вола, не може да не заслужи най-тежките в света наказания.

д) За злоуотреба с дадена за пазене вещ се плаща обез­ще­тение в правопропорционален размер на стойността на тази вещ.

Възмездието, което се плаща за счупено стъкло на про­зорец от едно дете , и възмездието, което се плаща от един зло­употребил слуга на султана с поверената му крис­тал­на корона, не са еднакви. Също така, ако на един войник и на един командващ армия офицер се поверят еднакви суми и ако двамата ги похарчат неправомерно, явно е, че командващият армия офицер ще бъде осъден от военен съд и ще му се наложи да­леч по-голямо наказание в сравнение с войника. Също така, ако на един овчар, който е прекарал живота си с тичане по­дир овцете по планини и полета, и един учен, който е пос­ветил живота си на крупни научни открития, бъдат по­верени суми, съответстващи на тяхното положение, и ако чо­векът на науката изхарчи поверената му сума за изхран­ване на овце по подобие на овчаря, той ще бъде наказан много по-строго в сравнение с овчаря.

На този свят животните използват, без да злоупот­ре­бяват, давания им пожизнен капитал, определен съобразно техните функции. Да, така е. Те покриват напълно разходите, които се правят за тях, като дават месо и мляко или като из­­пълняват други функции. Но човекът не е животно и капи­талът му се дава не така както на животните. Когато човек злоупотребява, без да си дава сметка, с дадените му капи­та­ли като ума, съвестта, съзнанието, логично е да му се на­­лага съответно наказание за злоупотреба с дадените му предимства. Особено сърцето, този свойствен извор на скъпоценности, е необходимо да се изпълни до краен предел с чу­де­сата, знанията и любовта на Аллах, да се залости за оста­на­лите. Ако това истинско гнездо на богатства бъде при­тис­нато от егоизъм и неверие, тогава притежателят му ще изпадне в по­ло­жение на гориво за Ада, в който изгарят камъни и хора. Ето защо е необходимо волята да е на мястото си, сърцето да принадлежи на своя господар и да се явява с открито че­­ло пред него.

ВЪПРОС: Как е възможно записването дали човек ще стане Саид (правоверен) или шаки (грешник) още в периода, в кой­то пребивава като зародиш в майчината утроба, или в света на душите?

ОТГОВОР: Макар че този въпрос е разяснен достатъч­но там, където е необходимо, ще се постараем да го обясним и тук с няколко реда.

Първо, Аллах (да Му се слави името) с неговата без­кра­й­на наука знае още в предвечността как ще постъпват рабите му по собствената си воля в бъдеще, за Дженнета ли или за Джехеннема ще бъдат достойни делата им и ги записва. Рабът бива достоен за Дженнета или за Джехеннема не защото Аллах го е записал така в главната книга. Напро­тив, Аллах е записал в книгата така, защото предварително е знаел как ще се реши въпросът.

Второ, Аллах (да Му се слави името) знае как рабите му ще използват волята си. На него му са ясни всички причини, от които зависят деянията им и ги е записал в книгата имен­но така. Знае как ще му въздейства семейството, какво въз­питание ще му даде, как ще му повлияе и каква насока ще му даде околната среда, кои доводи ще го насочат към вя­рата (доброто) и кои - към злото, как той ще реагира с во­ля­та си. Аллах (да Му се слави името) предварително знае и записва всичко това.

Ние не сме в състояние да преценим дали човек ще отиде в Дженнета или в Джехеннема, защото не ни е известна съд­бата му. В хадиса се обръща внимание само на видимите прояви и изказвания на човека, които биват преценявани от гледна точка на вярата. Ако има очебиещи грешки, изказ­вания и дела, в краен случай той бива наречен безверник, без да се споменава дали ще отиде в Джехеннема за постъп­ките си, защото е очевидно, че ние се принуждаваме да пос­тъп­им така поради обстоятелствата. Тъй като не разпо­ла­гаме с необходимите данни, ние не сме в състояние да ка­жем мнението си, предоставяме въпроса на компетент­ността на Аллах. Някое лице, което днес смятаме за атеист, след известно време се оказва един напълно предан на вя­рата безукорен мюслюманин.

Тук му е мястото да предам разказа за един от случаите, на които е станал свидетел наш приятел и ходжа в Германия. Джамиите там са отворени за всички. Правят се проповеди и опити за изясняване на някои въпроси. Един от младежите, които посещавали тези проповеди, казал: “Знаете ли, аз бях комунист.” Можете ли да твърдите, че мястото на този младеж е в Джехеннема (Ада)? Той се запознал с наши неопет­не­ни приятели, до които имал достъп. Един съботен ден съ­щият този младеж отишъл на вечерен намаз, и довел един свой приятел. Завел го, за да чуе нещата, които се разказват там...

Какво щяха да спечелят, ако на този младеж, който казал “Аз бях комунист!” бяха прикачили прякора “Ти си за Ада” и го бяха отритнали? Да съдим хората не е нито наша ра­бо­та, нито наше право.

Да чуем и следния, изразяващ положението на нашето поколение разказ за един друг младеж:

“Аз участвах в манифестация под червените знамена в Кьолн. Един ден отидох при моите приятели. Задаваха се въпроси и се даваха отговори. Не бях никак спокоен, тъй като сим­патиите ми клоняха към комунизма. Слушах изказванията с голямо внимание и си мислех: “Дали няма да нападнат мо­ите тотеми и да вдигнат лозунги против тях?” И чаках с вни­мание и тревога. Изказаха се по различни верски въп­ро­си, които не бях чувал никога. В противен случай нямаше да остана доволен и да се откажа от навика си да пия и да иг­рая хазарт.”

Да ви попитам: Как можете да го осъдите да отиде в Ада на тази възраст, в онова положение този младеж, който се­га се движи наляво-надясно с колата си, за да служи на Аллах?

Както е видно от примерите, които посочихме, Аллах (да Му се слави името), който познава всички посоки на чо­вешката воля, знае накъде да завърти нейния ключ и на коя степен човек ще предаде богу дух, записва в света на душите, в утробата на майката, какъв ще се роди: грешник или правоверен, в Дженнета (Рая) ли ще отиде, или в Джехеннема (Ада). Както е споменато в хадиса, “човек умира така, както е живял, и се съживява така, както е умрял”. На нас ни се полага да не се отчайваме, да не се обезна­деж­дяваме, да не виждаме в черни краски бъдещето на нашето поколение и да следваме търпеливо правия път на вярата.

ВЪПРОС: Какво значи същносттта на човека да е според Исляма? Какво е праведност и как се постига праведността?

ОТГОВОР: В един свещен хадис се повелява: “Всеки но­вороден по своята същност e с Ислямска нагласа. Впоследствие родителите му го насочват към християн­ската, израилтян­ската и тем подобни религии...”

а) Всеки човек се ражда без никакви петна, със съвсем чи­с­­та вяра и с най-подходяща за Исляма същност.

Всеки човек по своята същност се ражда неопетнен, съв­сем чист и податлив на Ислямската вяра. По същ­ността си човек се ражда съвсем чист като бяла хартия, вър­ху която може да се запише всичко, или като чиста маг­нетофонна лента, върху която не е правен никакъв запис, като поддаващ се на всяка форма пластилин, като изкопан от земните недра метал, който чака да бъде разтопен и излян в калъп, или като поддаваща се на оформяне фиданка. Съв­сем бистрата кладенчова вода се запазва все така здра­вос­ловна, полезна и се размътва само след като върху нея се нас­лои прах. Също като нея всяко новородено дете, по си­лата на природните закони се ражда със способността да от­рича размътването и тръгването по пътя на заблудата. Поради това, как­вото и да се разказва за Исляма на децата между пет и петнадесетгодишна възраст, те го запаметяват и съхраняват в сърцата си. Едно село например се нуждае от кмет, една игла за шиене - от майстор, а нашият необхватен свят не мо­же без Аллах. Той е Господар на света. Един безукорен радиоприемник притежава такава точна честота, която му дава възможност да хваща всички вълни и да ги предава без никакви паразити. Ние срещаме лица, които, щом съз­рем, веднага си казваме: “Ето един чистосърдечен, възпитан и благосклонен човек.”

б) Един непокварен характер може да се омър­ли и да затъне в лоши дела и грехове.

Един човек, който се е поддал на поквара и отрицания и е затворил очите си за очебиещи истини, възприети от целия свят, запушил си е ушите, загубил е съвестта и същноста си, лишил се е от всички източници на светлината и е по­тънал в пълен мрак, все едно, че е замазал своята същност с черни петна, които Аллах не обича. В противовес на това, отдалият се на делата и на вярата си човек запазва чистотата си и непокварената си същност. В такъв случай може да се каже, че вярата е основна и в същността на човека, а злото се придобива. Чистата по рождение същност на чо­века впоследствие може да се омърли. Ако първона­чал­ното състояние на човешката същност не се запази, ако не й се окаже помощ и не се вземат необходимите мерки, въз­можността този човек да стане или християнин, или израил­тянин, или езичник, или пък да се превърне в жертва на ня­кои от преследващите зли цели най-различни течения, които могат да минат през ума на човека.

в) Когато чистата същност на човека се поквари, той до­бива втора, порочна същност...

Едно излюпено от яйце птиче, което не може да лети, въпреки това си е птиче. То по рождение е създадено да лети. В про­цеса на развитието му ние наблюдаваме как тича, прех­връква, пада, повторно се мъчи да се издигне във въздуха и си казваме, че ще стане птица. Но ако се случи нещо нео­бик­новено и птичката се лиши от способността си да лети, в такъв случай пак ще си остане птица. Така стои въп­ро­сът с кощунството и богохулството. Или иначе казано, ко­щунството е нещо подобно на пречупването на крилата на една годна за летене, лишаването й от необ­хо­димите за целта пера, на които се дължи способността й да лети. Един човек, с чиято воля се злоупотребява и същ­ността му се похабява поради въздействието на външни причини и фактори, придобива втора същност - първата му здрава и чиста същност се замърсява. Както казваме за една птица, че е птица и може да лети, така казваме и за но­вороденото дете, че е мюслюманин или че ще стане мюс­люманин. Но с времето то бива сполетявано от противни, неб­лагоприятни ветрове, подобни на пустинния Самум, които го опустошават, и ако волята не му достигне да се бо­ри срещу тях, съхне като дърво, което е лишено от въз­мож­ността да използва светлината, топлината, влагата и престава да дава плодове.

г) По всички въпроси, които разгледахме, пред нас ви­наги излизат две обстоятелства, свързани със съдбата: външ­ните причини и волята.

Да, всеки новороден по своята същност е мюслюманин, но под влиянието на родителите си, на тяхното обкръжение, на обществото, на училището, неговата същност се развива или в положителна, или в отрицателна посока. Под влия­ни­ето на тези външни фактори се определя съдбата му - пи­ше му се: “Този или ще запази същността си и ще стане саид (почтен, блажен), или грешник.”

ХИДАЙЕТ: Хидайетът е сияние, светлина, която Аллах (да Му се слави името) запалва в душата на човека в за­висимост от умението, което проявява в използването на да­дената му минимална воля. Както отбелязахме в пре­дишните страници - и заблудата, и следването на пътя на правата вяра на Аллах (хидайета) са сътворени от Аллах. В един от свещените знамения се повелява да: “И ако твоят Господ пожелаеше, на земята щяха да повярват всички до един…” (10:99). А в друго знамение (16/35) се повелява: “Ако Аллах желаеше, нямаше да служим на нищо освен на Него.” Аллах е повелил на Последния Пратеник: “Ти не можеш да накараш мъртвите да чуят, нито глухите да чуят зова, щом обърнат гръб. И не можеш да изведеш слепите от заблудата им” (30/52-53). Ние, мюсюлманите, и без това на всеки рекят на намаза молим Аллах да ни насочва по правия път и чети­ридесет пъти на ден повтаряме “Ихдинес’сърател Мюста­ким” (“Води ни по правия път”).

“Не ти напътваш, когото обичаш, а Аллах напътва когото пожелае..” Знамението в Корана (28/56) е включен съ­що така в числото на онези, които е необходимо да се спо­менават и да се вземат под внимание във връзка с пос­тавения въпрос. Изпратеният от Аллах (да Му се слави име­то) Последен Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е за­явил: “Аз съм изпратен на тази земя, за да призовавам хората да приемат правата вяра на Аллах, да следват по­сочения от Него път. Аллах е този, който ги насочва по пътя на правата вяра и изпълва сърцата им с тази вяра. Шейтанът (Сатаната) украсява греховете и пробужда съмнение в сър­цата; но както отбелязахме по-горе, и заблудата, и хидайетът са сътворени от Аллах.

Насочване по пътя на правата вяра

В едно от знаменията на Корана е повелено: “Ти насочваш към правия път -” (42/52); а в друго знамение пише: “Ти ги зовеш към правия път.” (23/73). Докато в първото знамение става дума за отправяне по пътя на правата вяра, във второто е казано: “Зовеш към правия път”. От знаменията става ясно, че нашият учител и Пророк (Ал­лах да го благослови и с мир да го дари) е само повод за насочване към правата вяра, шейтанът (дяволът) е повод за заблуда и грях. Но както изяснихме по-горе, Аллах (да Му се слави името) е сътворил и заблудата, и хидайета.

Аллах (да Му се слави името) е създал воглаве с про­ро­ците различни поводи за насочване по правия път на вярата. Ако рабите му не възприемат тези доводи и не използват во­лята си да тръгнат по пътя на правата вяра, Аллах не сът­ворява хидайета за тях, по-скоро сътворява доводите, но не и резултатите. Така например в Корана по този въп­рос се повелява: “И самудяните напътихме, но те предпочетоха слепотата пред напътствието.” (41/17). Излиза така, че от една страна въп­росът зависи от човека, от неговото желание, а от друга стра­на - от Аллах (да Му се слави името), който е сътворил и хидайета (правия път), и заблудата.

Необходимо е да се търсят доводи, които водят по пътя на правата вяра.

Коранът, от една страна, укорява по­водите и причините, които водят към злото и създават преч­ки по пътя към правата вяра, а от друга страна, по­ощ­рява доводите, които водят към правдата и справедливост­та. С други думи, Коранът, от една страна, учи да се стои далеч от високомерието, гордостта, пренебрежението към другите, а от друга страна, насърчава просвещаването, ми­сълта, опознаването на света, вземането на поуки от дру­ги­те, вслушването в изказванията на защитаващите прав­дата, вземането на пример от тях, следването на техния светъл път.

На две места в Свещения Коран се употребява думата повод. Едното от тези две места е 35-о знамение на сура “Трапезата”, където е казано с намекване: “О, вярващи, бойте се от Аллах и търсете приближаване към Него, и се борете по Неговия път, за да сполучите!.” А в други знамения е казано: “А които се борят в Наше име, непременно ще ги водим по Нашите пътища. Аллах е с благодетелните.” (29/69); “…За онзи, който се бои от Аллах, Той ще стори изход.” (65/2).

От знаменията в Корана се разбира, че Аллах няма никога да допусне да се объркат онези, които пътуват към дълбо­чините на сърцето и и откриват в него Аллах (да Му се слави името). Всички войни на тасаввуфа и достигналите до Аллах са преминали през най-различни пътища и перипетии, като са ги преодолявали с прекомерни усилия. По тези пътища на правата вяра Аллах е бил тяхно виждащо око, чуващо ухо и тяхна мощна десница. С други думи, те са виждали в името на Аллах, предусещали са в името на Аллах, вървели са в името на Аллах; и Аллах от своя страна не ги е насочил по други пътища, не ги е изкушил да тръгнат по тях. Ние вярваме, че Аллах (да Му се слави името) ще помага на онези, които в наши дни служат на истината, крепят правата вяра, славят името на Аллах и на Неговия про­рок, иншаллах няма да ги вкара в изкушения и няма да ги откло­нява от пътя, по който вървят, няма да допусне изчезването на изнемогващите вече в нашето съвремие мюсюлмански общества и ще им помага да постигат целта си.

Пророкът на Световете (Аллах да го благослови и с мир да го дари), за когото не може да кажем, че е починал, до последния дъх на възвишения си живот непрекъснато е изпълнявал възложената му задача да служи за връзка меж­ду Аллах и рабите му. Аллах (да Му се слави името) е съвет­вал любимия си Пророк: “Предупреди най-близките си роднини” (26/214); “И напомняй! Ти си само за да напомняш.” (88/21); “Извести онова, което ти бе повелено, и се отдръпни от съдружаващите!” (15/94). С тези наставления Пророкът упорито, активно, безспирно убеж­давал и подканвал да приемат правата вяра и понасял всич­ки неприятности, огорчения, оскърбления, нападки, мъче­ния и въпреки всички тези неприятности е отказал да приеме предложенията за охолен живот на този свят и, както е ка­зано в Корана, не престанал да тича безспирно със страст и желание, достигащи до степен на самоунищожение, и напуснал дори Дженнета, в който се разхождал и му се лю­бу­вал, за да се върне сред юммета си (общността си) с мисълта да спаси мюс­юлманите, да ги вземе със себе си и да ги заведе в Джен­нета (Рая).

Въпреки сипещите се като дъжд камъни по благосло­ве­ните му крака и потъналото му в кърви тяло е влязъл в Та­иф, за да предаде словото на Аллах на жителите му. На­шият Пророк прощавал причинените му злини. Ярко пот­върждение на това е постъпката му след спечелената победа в Мека, обръщението му към жителите на града с думите: “Идете си, свободни сте!” Съветът му към участвалите в бо­евете мюсюлмани, които са вдигнали сабите си, за да от­секат главите на противниците, които са им причинили най-различни злини, е бил първо да им направят предложе­ние да приемат Исляма. Той се обърнал към Хз. Али с думите: “Слушай, Али, отправянето на един-единствен човек от твоя страна по пътя на правата вяра струва повече отколкото всичко живо на тази земя, над която изгрява слънцето.” (Според едно предание: “Струва колкото всички овце и камили в долината.”) Много други негови изказвания, подобни на това, насочващи към пътя на правата вяра, на­мерили място в хадисите, доказват колко голямо значение имат доводите му за насочването към хидайета (правия път).

Този, който стане причина за добро, все едно сам го е извършил. Султанът на словото е казал следното по този въпрос: “Който съумее да проправи удобна пътека и да стане повод за едно богоугодно дело, на него му се пишат до един благодеянията (севаб) всички онези, които ще минат по тази пътека; а на онзи, който е проправил греховна пътека, се пишат всички грехове до един на преминалите през нея.” Ако сте съградили един месджид, ако сте дарили средства за построяването на една джамия, във вашата книга се впис­ват до един благодеянията (наградите) на молещите се в тях. Също така, ако вие сте се погрижили да помогнете за обучението на поколенията, които ще изпълват този месджит или тази джамия, ако сте създали институции за тази цел, ако сте оси­гурили стипендии, ако сте подарили книги и тетрадки, ако сте участвали във войни за правата вяра, вие ще полу­чи­те награда, равен на благодеянията (севаб), които са заслужени от тези, на които сте помогнали, и книгата за впис­ване на извършените от вас дела няма да се затвори. Всяка крачка, направена от вас с цел да помогнете за израст­ването на хора, чиито сърца са изпълнени с вяра, а мислите им - със светлина, които ще почитат родителите си, които ще служат на отечеството и на народа си, всяко дело, из­вършено с цел да се служи на Аллах, ще бъде принос за он­зи свят и повод за вашето щастие.

Трябва много добре да се знае и никога да не се забравя, че поводът си е повод и че той се сътворява от Аллах и по во­лята на Аллах. Ние можем да бъдем повод за спасението, за затвърдяването на вярата ни и за свикването ни да се молим на Аллах. Ето защо този, който е станал повод за хи­дайета, не бива никога да мисли по следния начин: “Ако аз не бях станал причина, ти нямаше да бъдеш спасен, ако аз не бях ти по­мог­нал, ти никога нямаше да извършиш намаз. Както спа­сих вярата ти, така ти помогнах и да извършиш намаз.” Ще бъде не по-малко прекалено от наша страна да мислим по следния начин: “Ако не беше ти, аз щях да плувам в грехове, нямаше да зная как да се моля на Аллах. Всеки един, който е станал причина някой да се отправи по пътя на правата вяра, би трябвало да мисли по следния начин: “Благодаря на Аллах (да Му се слави името), че ще ощастливи един не­о­питен, неспособен, нуждаещ се, какъвто съм аз, да стана причина за такава красива постъпка. Аз съм нещо подобно на една окършена, суха, лозова пръчка, но Аллах сътвори у мен гроздов сок, който да бъде полезен. А един, който е стигнал до положение да бъ­де отправен по пътя на правата вяра по причина, зависеща от друг, би следвало да каже следното: “Ако моят Султан, който е видял немощта, неспособността ми и необходи­мост­та да ми се помогне и ми е изпратил по своя ангел и прислужник елмазени подаръци, аз бих злоупотребил с добрината на Султана, ако бих застанал с почит пред прислугата и бих стиснал ръцете му с благодарност, без да помис­ля за Султана. Подобна постъпка би била неприлична от гледна точка на нравствеността, учтивостта, скромността, приличето и възпитанието. Възхвала заслужава Султанът, т.е. Аллах.”

Тук смятаме, че е полезно да отбележим и следната осо­беност: изказването на благодарност и възхвала на Султана с мисълта, че хидайетът се дължи изключително на Него, не е пречка да изразим своето уважение и благодарност към този, който е станал причина за откриване от наша страна на Правия път. Както по всеки друг въпрос, така и по този трябва да се ограничаваме в рамките, по­со­чени от учителя и Пророка на света, и е необходимо в ника­къв случай да не нарушим равновесието. Така например ние не трябва да постъпваме като евреите и християните, които издигат сво­ите пророци върху пиедестала на божество, и не бива да издигаме нашия Пророк, който е най-необоримото дока­зателство на хидайета. В замяна на това, когато изричаме “Абдюху ве ресулюху” (“Раб и Пророк на Аллах), да не забравяме, че цял свят му е признателен, да се обърнем към Аллах с молбата: “Цялото човечество му е признателно. О Аллах, ние се молим в деня на Второто пришествие да ни събереш с него.” Не бива да сме далеч от неговата вяра и от молитвите му, защото един живот, преминал без лю­бовта му, не е пълноценен живот, а сякаш е смърт. Както е изразено в Корана за онези, които не са го носили с пълна вяра в сърцето си, ко­ито не са вземали пример от неговия живот и не са при­лагали в собствения си живот неговите примери, може да се гледа като мървец.

Да, обстоятелството, че своевременно е записано дали съдбата ще запази непокътната същността на човека и па­ралелно с това как ще реагира волята му срещу поводите и причините, които ще срещне в живота си, не се различава с ни­що от истината, че Аллах сътворява доброто и злото. Във всеки случай, в който човек прави нещо по собствената си во­ля, Аллах сътворява и доброто, и злото. Ако например в даден случай се намеси законът Ата, Аллах отменя, не сътворява предвиденото в съдбата зло, защото Той не оби­ча злото. Въпреки това, ако рабът се стреми упорито към из­вършване на злини, въпреки нежеланието си, Аллах твори злото. Светът по своята същност е един вид изпит, една аре­на за състезание, за изпитание на рабите... Всъщност зло­то не е неговото сътворяване, а извършването му, създаде­ният у човека навик за извършване на злини.

Ние отбе­ля­захме в предишните страници, че много случаи, които пре­ценяваме като злини, имат и своите положителни страни и че по своята същност не всяко сътворено зло може да се на­рече зло.

Pin It
  • Създадено на .
© © 2020 Уеб сайт на Фетхуллах Гюлен. Всички права запазени.
fgulen.com е официалният източник на Фетхуллах Гюлен, известният турски учен и интелектуална.