Непорочността (исмет) на Пророците
Преди да преминем към същинската тема искам да обърна внимание на следните няколко положения.
1. Въпросът за грешките (зелле)
Първо, ако пророците са имали възможност да изберат най-доброто, но са предпочели само доброто, за тях това може и да е грешка. Но от гледна точка на общочовешките критерии това не може да се смята за грешка. Защото изборът е добър. Разбира се, може да се каже, че след като е имал избор - ние не можем да го кажем - пророкът е трябвало да избере най-доброто, защото е приближен до Всевишния, но никой не може да окачестви подобен избор като грешка.
Сега нека да поясним това положение с пример. Представете си човек, който иска да прочете Корана. За колко дни трябва да го прочете? Пред него има две алтернативи: първата - да го прочете за десет дни внимателно, размишлявайки над смисъла му, което ще му даде по-пълна и задълбочена представа за него. Втората е да го прочете за седем дни. Това е израз на любов към Божието слово. И накрая решава да го прочете за десет дни.
Нека да допуснем, че този човек ще спечели благоволението на Всевишния, ако прочете Корана за седем дни. Ала той по собствена воля решава да го прочете за десет. Благоволението на Аллах е в най-доброто. Но този човек избира доброто. Следователно няма извършен грях, за да се твърди, че човекът е прегрешил. Може единствено да се каже, че човекът е избрал само доброто, въпреки възможността да избере най-доброто. Що се отнася до приписването на грях в случая това категорично е неправилно.
Ето, същността и състоянието на делата, извършени от пророците по собствената им воля, наподобява този пример. Следователно как е възможно да им се приписват грехове заради постъпките им? По-нататък отново ще се върнем на тази тема.
Второ, преди всичко пророците са най-великите муджтахиди. По темите, които не получавали откровения от Всевишния, независимо дали по правни, индивидуални или социални въпроси, те тълкували проблема и изразявали становище. Някои от предписанията им може да са съответствали изцяло на волята на Всевишния, а някои - не напълно. Но всичките им наставления са били съобразени с волята на Всевишния. И ако наставленията им не са съвпаднали напълно с Божието благоволение, въпреки че пред погледа им няма преграда, чуват ехото на калема на съдбата и са избраници в царството на Всевишния, не може да се каже, че са съгрешили. Защото на тях се пада задачата да открият най-правилното решение, съобразено с волята на Всевишния. Но грешките в предписанията им категорично не са грехове и не накърняват непорочността им, та да бъдат съдени за това. Но дори и да предположим, че подобно нещо е възможно, то най-малкото това не е работа на некомпетентни хора.
Трето, грешките, които пророците допуснали, предхождат пророческото им дело. Тук определяме тези действия като грешки. Но допускането на грешки не означава пълно падение. Онези, които непрекъснато падат ничком, не може да пропаднат. Дори грешката да води до загуба на ориентация, това в никакъв случай не е падение и не може да се окачестви като грях.
Сега нека да подкрепим казаното дотук с конкретни примери. Първо искам да започна с пророка Адам, мир нему, който е бащата на човешкия род.
а) Адам, мир нему
В Свещения Коран се казва следното за Адам, мир нему: "Но сатаната му подшушна, рече: "О, Адам, да ти покажа ли дървото на вечността и едно непреходно царство?"
И когато ядоха от него двамата, пред тях се разкриха срамотиите им, и започнаха да се покриват с листа от Рая. И така Адам не се вслуша в своя Господ, и се заблуди." (20: 121-122).
В кораничното знамение е използвана думата иджтиба (избор). Иджтиба е акт на избавление от падение и покруса. Всевишния оповестява, че е спасил Адам от падение. По-нататък ще се спрем на израза, преведен като "не се вслуша в своя Господ" и ще докажем, че това деяние не може да се окачестви като възпротивяване срещу Всевишния. Сега отново ще проследим разказа за Адам, мир нему, в Корана.
На покорство трябва да се учим от Адам, мир нему. След като сгрешил, Адам, мир нему, веднага се обърнал към Всевишния, който го предпазил от падение и рекъл: "Рекоха: "Господи наш, угнетихме себе си и ако Ти не ни опростиш, и не ни помилваш, ще сме от губещите." (7: 23).
Това е грешка. Но веднага след тази грешка Аллах, да е славно името Му, го напътил. Тоест грешната постъпка на достопочтения Адам, мир нему, е извършена преди да е бил напътен. През този период Адам, мир нему, бил леко покрусен, но в никакъв случай не паднал напълно. Може би той се е превил като житно стъбло пред буря и се изправил отново, след като тя отминала. После се слял с чистия дух вътре в себе си. Впрочем Пратеника на Аллах сравнява вярващия с житното стъбло. Според него неверникът е като явора. Отначало изглежда непоклатим, но падне ли веднъж, повече не може да се изправи.[1] Ако приемем това сравнение, грешката на Адам, мир нему, предхожда пророческото му дело. Останалите случаи също са подобни на този.
Постъпката на Адам, мир нему, е резултат от естествено човешко състояние, каквото е забравянето. Всевишния потвърждава това състояние на Адам, мир нему, в Корана: "И вече повелихме на Адам преди, а той забрави. И не открихме у него решимост." (20: 115). Тук се подчертава именно този факт.
В друго коранично знамение се казва: "И рекохме: "О, Адам, пребивавай с жена си в Рая и яжте оттам в доволство, откъдето пожелаете, но не приближавайте до онова дърво, та да не станете угнетители!" (2: 35; 7: 19). Но той забравил. Впрочем забравянето е вродена човешка черта . Когато обяснява този въпрос, нашият Пророк казва: "Адам забрави, чедата му - също." Пратеника на Аллах, който най-добре е разбирал човешката природа, подчертал този факт с горните думи. Човек забравя. А Адам, мир нему, също е човек. Той също е забравил. В думите на Пратеника на Аллах се поставя и въпросът за предаването на човешките черти по наследствен път. Това също трябва да дава насока на специалистите в тази област. Става ясно, че забравянето е наша наследствена черта от първоначалния ни баща. Аллах е заложил това качество в природата и в хромозомите на Адам, мир нему. Ние не можем да заличим това от природата си. С думите "а той забрави" Всевишния пресича пътя на лошите помисли относно Адам, мир нему, и продължава: "И не открихме у него решимост." (20: 115). Решимост за вършене на други грехове. Случило се така, че пътят го отвел към грешката, но той действал, забравяйки, а не решително и целенасочено.
Но какъв е бил този забранен плод? Има толкова мнения по този въпрос, че ако почнем да ги изброяваме, страницата ще се превърне в каталог за растения. Ечемик, жито, ориз, фурма, грозде... Впрочем избирането на този или онзи плод не променя крайния резултат. Важно е следствието и проблемът, който произтича от посягането към забранения плод. Освен това нашето лично убеждение се различава от изречените досега твърдения.
Забраненият плод е човешко желание, на което е било невъзможно достопочтеният Адам, мир нему, да устои. Благодарение на това желание човешкият род се размножил и продължил съществуването си. Същото желание е изпитвала и нашата майка, достопочтената Хавва. Докосването до родословното дърво означава извършване на акт, чрез който ще продължи поколението. Аллах знае най-добре.
С това не твърдим, че нашата концепция е най-правилната. Но сме убедени, че разглеждането и на тази хипотеза сред всички изброени досега също ще бъде от полза. Ако разсъждението ни е вярно, това се дължи на благодатта на нашия Създател, а ако е невярно, тогава се уповаваме на безкрайното Му милосърдие.
Преди да премина към забравянето като естествено състояние и към въпроса за грешките от гледна точка на религията, искам да припомня още едно положение. Притчите, разказани в Свещения Коран, са различни събития, съчетани в един разказ. В случая положението е същото. В определен период на достопочтения Адам и Хавва им е забранено да се доближават до забранения плод. Но колко време е минало след тази забрана не е известно. Ясно е само, че този период е бил достатъчно дълъг, за да забрави Адам, мир нему, повелята. И съприкосновението със забранения плод е било в резултат на това забравяне.
Състоянието на забравяне е моментът, в който калемът не отчита греховете. Във връзка с това положение Пратеника на Аллах казва: "В следните три случая калемът се вдига: в състояние на забравяне, съгрешаване и изнемощялост."[2] Впрочем Коранът също не ни ли учи да искаме опрощение в подобни случаи? В едно коранично знамение се казва: "...Господи наш, не ни наказвай, ако сме забравили или съгрешили!..." (2: 286). Не четем ли тази молитва всяка вечер преди лягане?
Достопочтеният Адам, мир нему, е забравил и посегнал към забранения плод, а настойчивостта на съпругата му го тласнала още повече към това. Имайки предвид гореспоменатия хадис, ако това се е случило в състояние на забрава - а то е така, - когато калемът е вдигнат, на какво основание можем да заключим, че пророка Адам, мир нему, е допуснал грях?
Когато дори и обикновените хора се стремят да стоят далеч от онова, което Всевишния е окачествил като угнетяване и възпротивяване, е немислимо това да не са сторили пророците, които са избраници на Аллах, да е славно името Му. Да се твърди обратното е дълбока заблуда. Дори ислямските богослови не са намирали за уместно горното коранично знамение да се чете с подобна мисъл. Човек може да прочете кораничното знамение: "...И така Адам не се вслуша в своя Господ, и се заблуди..." (20: 121), с цел да го тълкува. Но е рисковано да го повтаря безцелно и по начин, по който ще се изопачи значението му. Защото достопочтеният Адам, мир нему, е пророк. Впрочем не е редно, когато се разказва за пророците, да се говори за тях, сякаш са били обикновени хора.
Освен това в кораничните знамения, свързани с пророците не се акцентира върху поведението им, а на близостта им с Аллах. Предходниците ни са казвали: "Добрините на благодетелните са неодобрявани деяния от гледна точка на приближените до Всевишния."[3]
Да, и според човешките закони, ако държавният служител извърши престъпление, наказанието е по-строго. Ако провинилият се е съдия, прокурор или адвокат, т.е. човек на закона, наказанието е още по-голямо.
Пророците са служители на Всевишния и най-добре от всички знаят последствията от грехопадението. Разбира се, че грехът, който ще извърши човек в такова положение, ще бъде по-страшен.
Освен това не се ли приема за по-страшен грехът, извършен в Кааба, от грехове, извършени на друго място? (22: 25). Не съобщава ли Коранът на пророческите съпруги, че мъчението им ще бъде удвоено, ако допуснат грях? (33: 30). Защото Кааба е символ на близостта с Аллах. Там човек е гост на Всевишния. Положението на пророческа съпруга също е свидетелство за близост с Всевишния. Защото в домовете на пророците непрекъснато се усеща полъхът на откровението, в тях постоянно влиза и излиза Джибрил. Разбира се, че наказанието за грехове, извършени в такъв дом, ще бъде по-страшно и удвоено. Това се налага и от принципа, че благодатта се умножава или намалява съобразно степента на трудност на изпитанията. Колкото повече е благодатта, толкова по-трудни ще са и изпитанията.
Положението на пророците е същото. Те са избраници, удостоени с щастие. Ангелът на откровението непрекъснато се е срещал с тях и сърцата им винаги били открити за вдъхновението. При това положение, разбира се, че дори и грешките, които те са допускали, ще се окачествяват като грехове. Защото това се налага от положението, в което се намирали. Но отново трябва да повторя, че тези грехове и възмездието им не са греховете и наказанията, за които ние или святите личности знаем. Това са грешки, окачествени като грехове от гледна точка на положението на пророците. Следователно не е редно те да се окачествяват като грехове.
Освен това, да предположим, че Аллах е повелил на Адам, мир нему, да се въздържа от близост с достопочтената Хавва. И Адам е знаел какво ще му се случи, защото Всевишния го научил на имената на всички неща. Да, той е осъзнавал, че рано или късно съдбата ще го отведе до предопределения миг, причина за което ще е едно естествено желание. И той посрещнал този миг, в който човешкото желание и Божията воля тайно се пресекли, ако не в състояние на забрава - а Коранът казва, че е забравил, - поне с нерешимост за подобно деяние. Тогава как може постъпката му де се окачествява като грях? Тук искам да спомена следния случай, предаден от Бухари и Муслим.
Нашият Пророк разказва: "Достопочтеният Адам и достопочтеният Муса се срещнаха на небето. Муса, мир нему, рече: "Ти си баща на човешкия род. Ала изкара всички ни от Рая и ни прати на земята." Адам, мир нему, отвърнал: "А ти си Келимуллах - рабът, на когото Аллах проговори. Не видя ли как в Тората се разказва, че четирийсет години преди Адам да вкуси от забранения плод, това е записано в книгата на делата му." След като нашият Пророк е разказал за тази среща на небесата три пъти повторил израза: "Адам, мир нему, накара Муса, мир нему, да замълчи."[4] В известен смисъл с това се доказва правотата на пророка Адам, мир нему. А това означава, че постъпката на пророка Адам не е грях.
Адам, мир нему, е научен на всички имена. Той прекарал като омагьосан живота си в тайнствения свят на имената. Да се допуска, че такава личност съзнателно и по собствена воля може да извърши грях, е неуместно и несериозно предположение. Освен това, най-вероятно забраненият плод е бил временно забранен и Адам, мир нему, е знаел това. Той проявил търпение, но посегнал по-рано към него и нарушил своя обет. Да, този акт[5], който днес се окачествява като благодеяние, - ако се осъществява в рамките на позволеното - тогава е бил забранено деяние, макар и временно, за Адам, мир нему. Може би забраната е била в съотношение с близостта на Адам, мир нему, до Аллах. Затова постъпката му е смятана за отклонение от правия път и за грешка.
Критерият, с който оценихме пророка Адам, мир нему, ще ни помогне да разберем състоянието и на останалите пророци. Да, пророците са непорочни. Грешките и простъпките, които им се приписват, не са такива грехове, каквито съществуват в представите ни.
б) Нух (Ной), мир нему
Достопочтеният Нух, мир нему, се помолил на Всевишния за спасението на сина си, но получил предупреждение. На пръв поглед това също изглежда като грешка на пророка. Тук ще обърнем внимание на положението на пророка Нух, мир нему, и ще се опитаме да опознаем тази велика личност в рамките на конкретния случай и в светлината на Корана.
В Корана се разказва как Нух, мир нему, се помолил на своя Господ и в отговор получил предупреждение: "И позова Нух своя Господ, и рече: "Господи, синът ми е от моето семейство. Твоето обещание винаги е истина. Ти си Най-мъдрият Съдник." (11: 45).
Достопочтеният Нух, мир нему, изпитвал вълнение и душевно безпокойство от очакваното събитие. Той особено бил обезпокоен за съдбата на собствения си син, което безпокойство било достатъчно силно, за да разтърси душевния мир на един човек. Дали е бил неспокоен, защото синът му ще се удави или ще умре като неверник? По най-голяма вероятност Нух, мир нему, който видял отвъдния свят, вечното щастие, вечното мъчение, яростта и милостта на Аллах, не бил разтревожен за тялото, плътта и земния живот на сина си. При все това, кой баща не би настръхнал, ако синът му бъде погубен по такъв страшен начин? "Всевишни, ти ми обеща, че няма да погубиш семейството ми. Но който не се качи на този кораб, ще бъде погубен и синът ми е един от тях." Ето това е изрекъл пророка Нух, мир нему.
В отговор на дълбокото му терзание Всевишния е разкрил истината на Нух, мир нему, и така внесъл успокоение в душата му: "Рече [Аллах]: "О, Нух, той [вече] не е от твоето семейство. Неговото деяние не е праведно. И не Ме питай за това, за което нямаш знание! Поучавам те да не бъдеш от невежите." (11: 46).
Той не е от твоето семейство. Да, той идва от твоето поколение и е роден от твоята съпруга. Пораснал е под вашите грижи. Но твоето семейство следва твоя път. Защото той извърши неправедно деяние и попадна в порочен кръг. Опълчи се против теб и влезе в средите на неверниците. Те го тласнаха към удавяне, което ще го отведе към вечно мъчение. Не пожелавай от Мен онова, което не знаеш! Поучавам те да не бъдеш от невежите. Ти си човек на мъдростта, знанието и обичта. Ти знаеш и признаваш Аллах. Тази молитва не подобава на личност, приближена до Мен.
Ето това е грешката, приписвана на пророка Нух, мир нему, през целия му деветстотин и петдесетгодишен живот. Когато синът му се давел, пророка Нух отправил молитва към Всевишния за спасението му. Но защо достопочтеният Нух, мир нему, е отправил тази молитва?
Първо, както се разказва и в Корана, Всевишния му повелил да качи на кораба семейството си и вярващите: "Когато дойде Нашата повеля и кипна пещта, рекохме: "Натовари в него от всичко по чифт, и своето семейство, освен онези, за които имаше слово отпреди, и всеки, който е вярвал." А вярваха заедно с него само малцина." (11: 40).
Това е обещанието, което пророка Нух получил от Всевишния. И той Му се помолил, разчитайки на това обещание. Дотогава пророка Нух не знаел, че вече е отсъдено за сина му. Следователно той не пожелал нищо друго освен онова, което Всевишния му обещал.
Нух, мир нему, е построил кораба, вдъхновен от Всевишния и призовал хората да се качат в него пак по Неговата повеля. Сред призованите били и членовете на семейството му. Всъщност Аллах му повелил да качи на кораба и семейството си. Но ето че синът му се борел с вълните пред очите му. В този страшен миг, когато всички пътища към спасението били затворени, той се помолил на Личността, която единствено имала власт да реши всички проблеми и поискал спасението на сина си. Вече нямал какво друго да стори, не останал друг клон, за който да се хване освен молитвата.
Когато узнал, че синът му не принадлежи към семейството му, Нух, мир нему, бил дълбоко потресен. Защото не знаел това и приемал сина си като част от своето семейство. Но не било така и Нух, мир нему, мигом се обърнал към своя Господ и се покаял: "Рече: "Господи, моля Те, опази ме да не Те питам за нещо, за което нямам знание! И ако не ме опростиш, и не ме помилваш, ще съм от губещите." (11: 47).
Очевидно когато се молел достопочтеният Нух, мир нему, не знаел. И след като узнал, се отрекъл от молбата си и се покаял. Възможно ли е да се окачестви като грешка тази постъпка, пред която човешката съвест би изпитала дълбоко възхищение?
Второ, за какво се помолил Нух, мир нему? Ако е искал напътването на сина си, какво по-естествено от това за един баща? А освен баща достопочтеният Нух, мир нему, бил и пророк и искал спасението на всички хора. Не е ли напълно естествена и добродетелна постъпка човек с безбрежна състрадателност да бъде състрадателен и към собственото си дете и да се моли за спасението му във вечния живот?
Да, в конкретния случай сме свидетели на пророческа състрадателност. Ако състрадателността на пророците не надхвърляше представите ни за състрадание и не бе по-възвишена, нямаше да е възможно те да поемат на плещите си пророческата мисия. Вземете например една майка. Тя е изпълнена с толкова огромна състрадателност, че е готова да изпълни всички желания на детето си. А ако това е пророк, отворил обятията си за всички хора, който се стреми да изпълни всички техни позволени желания, свързани с този и отвъдния свят... И още повече, ако този пророк е един от големите пророци...
Ето как Свещеният Коран тълкува душевното състояние на Пророка Мухаммед пред неверниците: "Не погубвай себе си от скръб по тях [о, Мухаммад], ако не повярват в това послание." (18: 6).
Като разказва за себе си, Пратеника на Аллах прави следното сравнение: "Аз и моята умма сме като човек, който кладе огън. Виждайки огъня, вие се събирате около него подобно на насекомите и нощните пеперуди. Да, аз се опитвам да ви отдалеча от огъня, а вие се стремите към него."[6]
Ако това е пророческата състрадателност, то достопочтеният Нух, мир нему, също е бил пророк и също е бил изпълнен с безкрайно състрадание.
Но когато чул предупреждението, той незабавно осъзнал грешката си, отказал се от молитвата и се покаял пред своя Господ.
Сега нека се опитаме да видим приликата между молитвите на пророка Нух, мир нему, и на пророка Адам, мир нему. След като осъзнали грешките си, и двамата се обърнали към Всевишния и се помолили по един същ и начин в една и съща атмосфера. Защото и двамата притежавали една и съща природа и характер. Те били възпитани в една и съща школа и от един и същ Учител. Затова по сходен начин се отказали от грешките си. Свещеният Коран с еднакъв стил, макар и с различни думи, предава как тези две велики личности се отказали от грешките си.
Трето, в религията съществува един принцип: "За човека се съди по делата му." Макар и да знаел, че Абдуллах ибн Убей ибн Селул е лицемер, Пратеника на Аллах присъствал на погребението му, както и на това на други лицемери, проявявайки уважение именно поради този принцип.[7] Защото привидно те отслужвали намаз, говеели и изпълнявали религиозните си задължения.
Вероятно положението на сина на пророка Нух, мир нему, е било същото. Може би той се е показвал като вярващ, ала всъщност е бил лицемер. Или това качество се е проявило изведнъж в онзи миг. А да се съди по делата в никакъв случай не е грях. При това положение достопочтеният Нух, мир нему, не е извършил грях. Той само е изпълнил дълга си. Представете си само, този велик пророк е полагал усилия в продължение на деветстотин и петдесет години, но никога не се огънал, въпреки че му се подигравали и го наричали луд. В самия Коран се съобщава колко малък е бил броят на повярвалите в него: "...А вярваха заедно с него само малцина..." (11: 40).
Който иска да разбере достопочтения Нух, мир нему, нека да проследи личността му в Сура Нух от Корана. Тогава ще разбере, че този славен пророк е пречистен и далеч от греха, както небето от земята. Нека Всевишния Аллах да ни дари със застъпничеството на нашия Пророк. Амин!
в) Пророка Ибрахим (Авраам), мир нему
И бащата на всички пророци, достопочтеният Ибрахим Халилуллах (Приближен до Аллах), не знаел що е страх и не се боял от нищо. Този велик дух, който открил духовно щастие дори и в огъня. Първият сред избраниците, който носел рая в душата си и превръщал всяко място в райски кът, дори и то да напомняло за ада. Когато всички изразявали радостта си от факта, че са последователи на Пратеника на Аллах, той се гордеел, че прилича на достопочтения Ибрахим, изричайки: "Аз приличам на своя праотец Ибрахим."[8]
в. 1 - Звездите, Луната и Слънцето
В никой период от живота си достопочтеният Ибрахим, мир нему, не е бил езичник и не е обожествявал звездите. Фактът, че той изричал рабби (Господи), поглеждайки към звезда, към луната и слънцето, няма никаква връзка със съдружаването и почитането им като божества. Сега нека проследим какво се разказва по темата в знаменията на Корана: "И когато го покри нощта, той видя звезда. Рече: "Това е моят Господ." А когато залезе, рече: "Не обичам залязващите." И когато видя луната да изгрява, рече: "Това е моят Господ." А когато залезе, рече: "Ако не ме напъти моят Господ, ще бъда от заблудените хора."И когато видя слънцето да изгрява, рече: "Това е моят Господ. То е най-голямото." А когато залезе, рече: "О, народе мой, невинен съм за това, което съдружавате!" (6: 76-78).
Пророка Ибрахим, мир нему, се родил с вяра в Единия Бог. Немислимо е той да се е обърнал в истинския смисъл на думата към звезда, към луната и слънцето, споменати в кораничното знамение с "Господи мой!". Да се твърди подобно нещо означава да се игнорира следното знамение, предхождащо останалите, което гласи: "И каза Ибрахим на баща си Азар: "Нима смяташ изваянията за богове? Виждам, че ти и твоят народ сте в явна заблуда." (6: 74).
В следващото знамение се казва: "И така показваме на Ибрахим владението на небесата и на земята, за да е от убедените." (6: 75).
Невъзможно е пророк, открит за подобни чувства, мисли и метафизика, да се обръща - дори и в отделни случаи - към звездите с "Господи мой!". Каквото и да пише в книгите, съдържащи легенди и предания, това е нашето убеждение. Освен това на пророка Ибрахим, мир нему, е било показано владението на земята и небесата, тоест какво се крие зад завесата на битието. Благодарение на това той достигнал до най-висшата степен на знанието. Той кръжал около истинското знание. Следователно в първите две знамения се разказва как Ибрахим, мир нему, се е слял с Върховната Истина и как е бил отворен към знанието. Очевидно в случая, за който се споменава в знаменията, Ибрахим, мир нему, е искал да разкаже определени неща на народа си. В такъв случай се налага да разгледаме темата отначало и да я тълкуваме наново.
Първо, народът на достопочтения Ибрахим почитал звездите като божества. Впрочем в определен период от Безпросветната епоха хората също се кланяли на звездата Сириус. Тя била почитана като божество, понеже била смятана за най-ярката и най-голямата звезда според знанията по астрономия на човека от онова време. Пророкът Ибрахим, мир нему, първо погледнал тази звезда, която отдалеч изглеждала малка. Привлякъл вниманието на останалите върху нея. Той отправил предупреждение към народа си, което било разумно и съобразено с действителността. Ибрахим, мир нему, говорел истината и не си служел с лъжливи средства. Дори всеки път, когато привеждал доводи срещу езичниците, той оборвал или небесното божество, в което вярвали, или земните им кумири. Да, пророка Ибрахим, мир нему, оборвал един по един идолите им от гледна точка на разума и логиката, защото той бил изпратен да ги премахне.
Някои тълкуватели смятат, че в началото на изречението "Това е моят Господ." стои частицата ли[9], при наличието на която знамението придобива следната форма: "Това ли е моят Господ?". Отговорът е: "Не, не е." Това е едно от тълкуванията, свързани с конкретната тема. Ние искаме да обърнем внимание на следния начин на тълкуване на знамението.
С изразните средства, които пророка Ибрахим използвал, той сякаш се престорил, че отдава значение на кумирите на езичниците и така привлякъл вниманието им към собствената си гледна точка. По друг начин не било възможно да пренесе полемиката в своя територия. Езичниците го послушали с мисълта, че говори за божествата им. Полемиката започнала без те да я усетят и завършила с последните думи на пророка Ибрахим, мир нему. Това е била победа на вярата над неверието.
Да, отначало той насочил вниманието им към звездата, луната и слънцето и ги предупредил, че те имат край. Те изгряват, издигат се и накрая залязват. Следователно телата, които изгряват и залязват под въздействието на определени природни закони и изчезват след появата си, не може да властват над Вселената. Възможно ли е онези, които се появяват и залязват, да решават съдбите на тези, които също идват и си отиват?
Неодобрението в първото изречение: "Не обичам залязващите", изразено след залязването на звездата, е първото предупреждение. Залязващите не трябва да заемат място в сърцето. Те по никакъв начин не са достойни да бъдат почитани. Защото имат край. На мен ми трябва възлюбен, който никога да не залязва. Той трябва да е по-близък до мен от собствената ми душа и да знае всички желания на сърцето ми. И да има сила, с която да ги осъществява.
После прави още една стъпка. Показва луната. Ала след известно време тя също залязва. В този момент, без да се обръща към езичниците, Ибрахим, мир нему, ги критикува, че са в заблуда, изричайки:"Ако не ме напъти моят Господ, ще бъда от заблудените хора."
И накрая обръща поглед към слънцето. Впрочем езичниците вярвали, че то е най-голямото божество. Първо започва от най-малкото и оборва първите две божества. После идва ред на най-голямото. След като и то залязва, Ибрахим, мир нему, отправя посланието си към съвестта на езичниците с думите: "Аз обърнах правоверен своето лице към Онзи, Който е сътворил небесата и земята. Аз не съм от съдружаващите." (6: 79).
Ако още в началото бил казал това последно изречение, никой нямало да изслуша пророка Ибрахим. Първо той слязъл на равнището на разбиране на езичниците. И те го изслушали. Ако не бил навлязъл в темата стъпка по стъпка, със сигурност думите му нямало да окажат същото въздействие.
Пророкът Ибрахим, мир нему, следвал пътя на висшия си разум, за да внуши в сърцата истината, че Бог е един. Този метод на Ибрахим, мир нему, напълно съответства и на логиката на Корана. И как да не е така, след като и той извирал от същия източник на вдъхновение и проповядвал същата истина.
Тук ще обърна внимание на още един момент. Ако се погледне внимателно, достопочтеният Ибрахим, мир нему, казва: "Аз не съм от съдружаващите." На арабски това изречение включва в състава си именно сказуемо. Тези изречения служат за изразяване на стабилност и постоянство. Изречението има следния смисъл: както в началото, така и сега аз ви давам пример с поведението си, че съм далеч от вашите идоли. В такъв случай пророкът Ибрахим никога не е изричал думи, които да се тълкуват като съдружаване, нито е демонстрирал подобно поведение. Както споменахме и по-горе, думите му са били плод на висшия му разум. Да, те с нищо не поставят под съмнение непорочността му.
в. 2 - Съживяването на мъртвите
Вторият случай, в който се приписва грешка на достопочтения Ибрахим, мир нему, е молбата му към Всевишния да съживява мъртвите. В Свещения Коран се казва следното във връзка с този случай: "И когато Ибрахим рече: "Господи мой, покажи ми как съживяваш мъртвите!" Рече: "А нима не си повярвал?" Рече: "Да, повярвах! Но за да се успокои сърцето ми..." (2: 260).
Достопочтеният Ибрахим, мир нему, вечно бил жаден за знанието на Твореца. Да, този велик пророк, чието сърце винаги било отворено за знанието, искал да увеличи своите познания и да се извиси до други измерения, наблюдавайки как Всевишния съживява мъртвите. "Няма ли още?" изричал той.
Нима пророкът Ибрахим, мир нему, изпитвал съмнения относно възкресението? Не, никога! Впрочем той се помолил на Всевишния да го посвети в истината за възкресението. Ибрахим, мир нему, не търсел отговор на въпроса "Дали Бог е способен да възкреси мъртвите?", породен от колебанията и съмненията.
Всевишния изпълнил желанието му. Според кораничния разказ Аллах повелил на Ибрахим да вземе четири птици и да ги накара да го обикнат. После да ги раздели на късове и да положи по къс от тях върху всяка планина, след което да ги позове и те ще политнат към него с устрем (2: 260).
Тук Всевишния е показал само един пример за чудото на възкресението измежду хилядите чудеса, които показва всяка пролет. Той специално поднесъл на възвишения Си пророк чашата на успокоението. Впрочем желанието на Ибрахим било да пие до насита от чашата на познанието. Достопочтеният Ибрахим, мир нему, казвал: "Жаждата ми все нараства, дай ми да пия.", непрестанно отпивал от тази чаша, но пак не се насищал. Така че достопочтеният Ибрахим, мир нему, който е образец за праведен живот, далеч от съмненията, подозренията и колебанията, се интересувал от тайната на възкресението. Смисълът на въпроса му не бил "Покажи ми дали имаш сила да съживиш мъртвите или не?" Той не изпитвал съмнения и колебания в способността на Всевишния. За сравнение може да се приведе следният пример. Човек може да помоли някой художник, чиито творби много му харесват, да нарисува една картина пред него, или да помоли някой калиграф да демонстрира пред него своето майсторство. В тези случаи не се подлага на съмнение талантът нито на художника, нито на калиграфа. Напротив, признава се необикновеният талант, който притежават хората на изкуството. Защото тук изпъква желанието с възхищение да се наблюдават етапите, през които минава едно произведение на изкуството. Да, тук въпросът се отнася до същността на възкресението, а не дали то ще се състои или не.
Второ, пророкът Ибрахим, мир нему, когото Всевишния представя с качествата кротък, безгрешен, покайващ се и богобоязлив, е искал дълбоко да заплаче от възхищение (както твърди Сеййид Кутуб[10]), наблюдавайки творението на Великия Творец.[11] Сякаш приятелският глас на Ибрахим е молел Всевишния за следното: "Всевишни, възкреси пред мен мъртвите, както съживяваш природата през пролетта, за да видя тайната на Твоето творение и изкуство и още веднъж да намеря душевно спокойствие."
Освен това достопочтеният Ибрахим, мир нему, искал да задоволи желанията на сърцето си от позицията, в която се намирал. Когато неграмотният човек стигне до предела на собственото си знание, той си мисли, че това е крайната граница, до която е възможно да се стигне, че това е краят на пътя. В момент на духовно опиянение Мухиддин ибн Араби кара последния пророк да си вземе поука от последния блажен. Защо? Защото когато е стигнал предела на своето познание, той прекрачил границата и открил нова врата. Но се оказало, че тя води не към великолепния дворец на неведомото, а към една тясна стая. А вратата, през която е влязъл достопочтеният Ибрахим, мир нему, била врата на крепост. Неговият предел са били небесата, където той наблюдавал луната, слънцето и звездите. Всевишния така е издигнал небосклона на неговото познание, че дори и знанията на най-големите свещени личности са като тлеещ лъч в сравнение с него. Тоест ако ние утоляваме жаждата си за знание с една чаша от него, желанието на Ибрахим, мир нему, в това отношение било безбрежно и ненаситно. Тази възвишена личност наблюдавала Божиите творения и проливала сълзи като дете, изпадайки в захлас.
Мухиддин ибн Араби попитал Мевляна Джеляледин Руми: "Кой е бил по-велик? Пророка Мухаммед, мир нему, който е казал: "Не успяхме да те познаем, о, Аллах!" или Баязид Бистами[12], който е твърдял: "Аз съм славен, колко огромна е моята слава!" Отговорът на Мевляна бил мъдър: "Дори и тези две изречения показват, че Пророка Мухаммед е превъзхождал по величие Баязид. Душата и познанието на Пратеника на Аллах били огромни като океаните. Както океаните не се пълнят и поемат всичко, така и неговата душа била отворена за знанието. Ала душата на Баязид била като стомна и бързо се напълнила."[13] Когато давал отговор на този въпрос, Мевляна все още бил невръстен. Още тогава Ибн Араби разбрал до какви дълбини достига разумът му.
Достопочтеният Ибрахим, мир нему, също бил жаден за знания. Следователно молбата му не произтичала от съмнение, колебание или подозрение. Той желаел да умножи знанието си и изричал: "Няма ли още? Всевишни, дай ми цялото знание." В хадис, предаден от Бухари и Муслим, Пратеника на Аллах казва: "Ако молбата на Ибрахим, мир нему, е съмнение, ние имаме право на него повече от Ибрахим." Тоест ако ние нямаме съмнение, че мъртвите ще възкръснат - а ние не се съмняваме в това - достопочтеният Ибрахим, мир нему, категорично не се съмнявал.
в. 3 - Иносказателните думи на Ибрахим, мир нему
Разказвайки за непорочността на достопочтения Ибрахим, мир нему, ще бъде уместно да споменем и трите лъжи, които му се приписват, или по-точно трите иносказателни отговора, които е изрекъл. Защото темата ни изцяло обхваща безгрешността на пророците. Ала лъжата е голям грях. Следователно изричането на лъжа е в противоречие с непорочността и честността на един пророк. Да, "лъжата е богоотрицание" и не може да заема място в сърцата, изпълнени с вяра.
Пратеника на Аллах казва: "През целия си живот Ибрахим три пъти изрече казаб (лъжа)."[14] Но в случая думата казаб не е използвана в смисъл на лъжа, а в смисъл на та'риз (иносказание). Да, това тълкуване може и да звучи пресилено от гледна точка на речниковото значение на думата. Но в крайна сметка именно този е смисълът, който тя носи в това изречение. Впрочем това ще стане ясно и при тълкуването на темата.
Необходимо е да се обърне голямо внимание на тази дума. Изключено е да се твърди, че пророкът Ибрахим е "изрекъл лъжа", както и да бъде наречен лъжец. Макар и на пръв поглед тези понятия да изглеждат като противоречащи на истината, при по-внимателен прочит става ясно, че това са правдоподобни изрази, които ние определяме като иносказателни.
Нашият Пророк също се шегувал. Но и в такива случаи той говорел истината. Например веднъж той се обърнал към достопочтения Енес с думите: "Ти, който си с две уши!"[15] Разбира се, че Енес, Аллах да е доволен от него, имал две уши. В друг случай Пророка казал на някаква жена: "Ти, чийто съпруг има бяло на окото." Жената отвърнала с думите: "Моят съпруг няма бяло на окото си, Пратенико на Аллах", а Пророка й рекъл: "Всеки човек има бяло на очите си." и така потвърдил, че казва истината. Веднъж при Пророка дошла възрастна жена и рекла: "Пратенико на Аллах, моли се за мен да вляза в Рая." А Пророка й отвърнал: "Възрастните няма да влязат в Рая." Жената не схванала смисъла в думите на Пророка и се натъжила. И тъкмо щяла да заплаче, когато Пратеника на Аллах разкрил истинското значение на думите си и допълнил: "Старите хора няма да влязат в Рая като възрастни, а като млади."[16], след което жената се зарадвала.
Дори когато се шегувал, Пророка внимавал какво говори. Да, положението, в което се намирали пророците, не им позволявало да изричат лъжа, дори на шега. Те били пътеводители на всички хора, а действията им били пример за тях. Изричането на думи, които не отговарят на истината, дори на шега, от страна на пророците би окуражило обикновените хора в действителност да говорят лъжи. Изключено е обаче един пророк да е дал такъв лош пример.
Пророкът Ибрахим, мир нему, по рождение е вярвал в Единия Бог и бил враг на идолите. Той се борел с идолите и идолопоклонничеството още преди да бъде натоварен с пророческа мисия. Дори веднъж самостоятелно взел решение да унищожи всички идоли и ги повалил на земята.
Съобразно своите вярвания в онази епоха хората съдели по звездите за случващите се събития и стигали до разни заключения в зависимост от разположението им. Защото според тогавашните вярвания боговете били на небето сред звездите. Пак според това убеждение звездите властвали над човешките съдби. Достопочтеният Ибрахим, мир нему, обърнал поглед към звездите, вземайки под внимание убежденията на своите съвременници. Но с този ход той целял да ги разубеди и да им внуши основната си идея. С други думи Ибрахим, мир нему, категорично не споделял вярванията на племето и народа си.
След като погледнал звездите, той рекъл: "Аз съм болен." (37: 89). Това е първият му случай на иносказателно изразяване. Но ще поясним защо и по каква причина. Вторият случай е следният: Ибрахим, мир нему, потрошил всички идоли с изключение на най-големия, върху който закачил секирата. Когато бил запитан: "Ти ли стори това с нашите божества, о, Ибрахим?", той посочил голямата статуя и рекъл: "Не, направи го това, най-голямото от тях. Попитайте ги, ако могат да говорят!" (21: 62, 63). Третият случай не е споменат в Корана. Веднъж достопочтеният Ибрахим, мир нему, рекъл на съпругата си: "Когато те попитат коя си, кажи, че си моя сестра."[17] Това е третият път, когато пророка Ибрахим, мир нему, се изразил иносказателно. Сега нека да разгледаме по-подробно въпросните случаи, за да открием неговата непорочност и в тях.
"Аз съм болен."
Първият случай е описан по следния начин в Свещения Коран: "И сред неговите [Нух] последователи бе Ибрахим. Как се яви пред своя Господ с чисто сърце. Рече той на своя баща и на своя народ: "На какво служите? Нима искате лъжливи богове вместо Аллах? И какво мислите за Господа на световете?"
(Сънародниците на пророка Ибрахим гадаели по звездите. Един празничен ден те му казали да дойде заедно с тях на мястото на тържеството.) И отправи поглед към звездите. И рече: "Аз съм болен." А те му обърнаха гръб и си отидоха." (37: 83-90).
С изречението "Аз съм болен" пророка Ибрахим, мир нему, изтъквал истинското си безпокойство, причина за което били самите идоли. Още от самото си раждане той се дразнел от езическите божества. И безпокойството му нямало да отмине, докато не ги унищожи. Той споделил, че е "болен", а сънародниците му възприели думите му в буквалния им смисъл, помислили, че изпитва физическа болка и си тръгнали. Ала те упорито искали да го заведат на мястото на тържеството. Впрочем, захващайки се с разрушаването на идолите незабавно след заминаването на езичниците, пророка Ибрахим, мир нему, е показал от какво точно изпитвал безпокойство. Ала се изразил иносказателно, което подтикнало останалите към различно заключение. Но думите му в никакъв случай не били лъжа. Единствено онези, които не разбирали целта на Ибрахим, мир нему, го разбрали погрешно. Всъщност, ако не били толкова примитивни, щели да чуят и гласа на Истината и да разберат правилно пророка. Да, тези хора цял живот упорствали в заблудата и нито веднъж не се доближили до истината и истинността. Ето това била истинската причина за погрешното разбиране.
Думите на пророка Ибрахим, мир нему, били иносказание, но той до такава степен бил праведен, че щял да изпитва угризения на съвестта дори и в Сетния ден. Когато в този ден при него дойдат хора с молба да се застъпи за тях, той ще им отговори: "Аз излъгах три пъти в живота си. Затова не съм достоен да бъда застъпник."[18]
Смятам, че ще се разбере по-ясно колко непорочен е бил пророка Ибрахим, мир нему, който само веднъж в живота си е казал "болен съм" в преносен смисъл, ако го сравним с днешните вярващи (няма нужда да посочвам други), отдали се на служението, които няколко пъти на ден се изразяват иносказателно, независимо дали го правят по незнание или по необходимост. Ала днес трябва да се внимава много, дори когато се говори иносказателно (не става въпрос за лъжа), понеже често се преминава от истината към лъжата и обратно. Защото лъжата и истината се преплитат. Във връзка с това тук искам да подчертая, че трябва да бъдем внимателни и в трите случая, в които нашият Пророк е позволил да се лъже.[19] Защото в Епохата на щастието съществувала огромна пропаст между лъжата и истината. Сподвижниците олицетворявали истината, а Мусейлеме[20] и съратниците му - лъжата. Ето такова е било разстоянието между лъжата и истината. Ала сега положението е съвсем различно.
Да, хората, които олицетворяват истината, не трябва да допускат лъжи както в обществения, така и в личния си живот. Това е първото условие на честността. Ние трябва да стоим колкото е възможно по-далеч от лъжата. И ако ние се отнасяме с такава сериозност към въпроса за лъжата, представете си колко чувствителни са били на тази тема пророците, от които се учим на честност. И особено ако този пророк е праотецът на най-честния сред честните - Пророка Мухаммед, мир нему - достопочтеният Ибрахим, мир нему.
"Той го направи"
Ето какво се разказва за втория случай в Свещения Коран: "И още отрано насочихме Ибрахим по правия път. Познавахме го Ние. Рече на своя баща и на своя народ: "Какви са тези изваяния, пред които се кланяте?" Рекоха: "Заварихме предците си на тях да служат." Рече: "Вие и предците ви сте в явна заблуда." Рекоха: "Нима ти ни носиш истината, или се шегуваш?" Рече: "Не, вашият Господ е Господът на небесата и на земята, Който ги е сътворил, и аз свидетелствам за това. Кълна се в Аллах, ще се разправя с вашите идоли, след като си идете." И ги стори на отломки, освен най-големия от тях, за да се обърнат към него. Рекоха: "Кой стори това с нашите божества? Той е угнетител." Рекоха: "Чухме един младеж да приказва за тях. Викат му Ибрахим." Рекоха: "Доведете го пред хората да засвидетелстват!" Рекоха: "Ти ли стори това с нашите божества, о, Ибрахим?" Рече: "Не, направи го това най-голямото от тях. Попитайте ги, ако могат да говорят!" (21: 51-63).
Питат достопочтения Ибрахим, мир нему: "Ти ли стори това на нашите божества, о, Ибрахим?" А той отвръща: "Не, направи го той" и тук прави пауза. Впрочем в Корана на това място е поставен акцент. Тук изречението трябва да се прекъсне.
С местоимението той достопочтеният Ибрахим, мир нему, визирал себе си, понеже вместо Ибрахим езичниците го наричали той. Но демонстрирайки словесно майсторство той насочва вниманието им към най-големия идол. Всъщност тук са налице две отделни изречения, но в момента на изказване те били възпроизведени като едно. Поради тази причина събеседниците на Ибрахим, мир нему, не уловили смисъла в думите му. Първото изречение е: "Направи го той.", а второто - "Най-голямото от тях." Когато двете изречения образуват цяло изречение, то се подразбира по следния начин: "Това най-голямото, той го направи." Това е иносказание. От друга страна, с отговора си Ибрахим, мир нему, се надсмял над неверието и езичеството. Изричайки "най-голямото от тях", достопочтеният Ибрахим взел на присмех примитивните разбирания на езичниците. Ала умовете им били помрачени от езичеството и те не били в състояние да проумеят това. Нали Ибрахим, мир нему, определил техния идол като "голям", останалото не ги интересувало.
Горко на езичеството! Горко на заблудата! Горко на пресъхналите умове и затворените за Аллах сърца!
"Тя е моя сестра"
В третия случай въобще не може да става дума за лъжа. Тук дори не става въпрос за иносказателни думи. Ако бъде запитана от Немрот[21] или хората му коя е, нашата майка Сара трябвало да каже: "Аз съм негова сестра.", а ако пророкът Ибрахим, мир нему, бъде запитан коя е Сара, той също трябвало да отговори, че тя му е сестра. Защото съществувала реална опасност да сторят зло на нашата майка Сара, ако достопочтеният Ибрахим, мир нему, разкриел, че тя е негова съпруга. Имало риск Ибрахим, мир нему, и съпругата му да изпаднат в тежко положение и да бъдат принудени да напуснат земите, в които живеели. Но и в този случай думите на достопочтения Ибрахим, мир нему, не противоречали на истината. Защото Всевишния Аллах повелява, че всички вярващи са братя: "Вярващите са братя..." (49: 10). Първото нещо, което обединява вярващите, е вярата. Хората, които не са свързани помежду си чрез вярата, не се смятат за братя, дори да имат общи родители. Ала разстоянието във времето и пространството не е пречка хората да се смятат за братя по вяра. Вярващите са братя и в това отношение няма разделение между мъже и жени. Всяка друга близост идва след тази. Ако мъжът се разведе с жена си, брачната им връзка се прекратява, но те продължават да са братя по вяра. Ето тази близост имал предвид достопочтеният Ибрахим, мир нему, наричайки нашата майка Сара "моя сестра". Тези думи са самата истина. Тук няма дори иносказание. Но хората, чийто поглед е замъглен и чиито уши са затворени за подобни тънкости, никога няма да проумеят този факт. Посланието, което се отправя към нас в конкретния случай, е следното: първо, пророкът Ибрахим, мир нему, никога не е лъгал, и второ, хората, които следват пътя на пророците, трябва да стоят далеч от лъжата. Впрочем истинският вярващ страда цял живот и пролива сълзи, ако веднъж е погледнал към забраненото или е изрекъл лъжа. Независимо на какво равнище се намират, на всички пътеводители подобава да изживеят живота си като духовно извисени личности.
в. 4 - Молитвата на пророка Ибрахим за баща му
Накрая ще обърнем внимание и на грешката на пророка Ибрахим, мир нему, свързана с молитвата, която отправил за баща си.
Защо пророкът Ибрахим се молил на Всевишния за опрощението на баща си езичник? Не трябвало ли пророк като него да се отдаде единствено на последователите си? Защо толкова упорито е следвал баща си и упорито се молел на Всевишния за опрощението му? Дали това е била грешна постъпка? Ако е така, как тя може да се обясни с положението на пророка, който бил затворен за греха? Откъде може да сме сигурни, че пророците не са допускали и други грешки? Знаейки това, може ли да ги следваме със спокойно сърце? Ето тези били основните въпроси, задавани от вчерашните безбожници, съвременните атеисти и съмняващите се хора.
Пророкът Ибрахим, мир нему, отправил следната молитва: "И опрости баща ми! Той наистина е от заблудените." (26: 86). В Свещения Коран се изтъква и причината, която тласнала достопочтения Ибрахим, мир нему, към тази молитва: "Молбата на Ибрахим за опрощение на баща му бе само обещание, което той му бе дал. А когато му се изясни, че е враг на Аллах, той се отрече от него. Ибрахим бе умоляващ, благ." (9: 114).
Ето какво обещание е дал достопочтеният Ибрахим на баща си: "Хубав пример за вас са Ибрахим и онези, които бяха заедно с него, когато казаха на своя народ: "Непричастни сме към вас за онова, на което служите вместо на Аллах! Ние ви отхвърляме и ще се прояви вражда и омраза помежду ни, докато не повярвате единствено в Аллах." Освен думите на Ибрахим към баща му: "Ще моля за твоето опрощение, но нямам власт да се застъпя за теб пред Аллах. Господи наш, на Теб се уповаваме и пред Теб се покайваме, и към Теб е завръщането." (60: 4).
В горното коранично знамение съществува ясен довод относно това, че враждата между вярата и неверието е вечна. Загатва се, че в същността на неверието е заложена омраза срещу вярата, че ненавистта съществува в природата на безбожието. Затова причината неверникът да не обича мюсюлманина трябва да се търси в тази точка.
Свещеният Коран посочва, че бащата на достопочтения Ибрахим е в заблуда. Фактът, че баща му е езичник, обаче, не е недостатък на Ибрахим, мир нему. Може да се каже, че и в рода на нашия Пророк е имало такива, които не приели напълно идеята за еднобожието. Не знам каква е била представата на Абдулмутталиб, Хашим и Люей, но понеже живели в преходна епоха, когато нямало пророци и небесни книги, можем да кажем, че отношението към тях ще бъде както към всички хора от онази епоха. Но техните недостатъци не били пречка нашият Пророк да бъде натоварен с пророческа мисия.
Да, първо трябва да се знае, че, щом Азер е баща на достопочтения Ибрахим и Ибрахим, мир нему, му разкрива, че е в заблуда, това в никакъв случай не е в ущърб на пророческата му мисия. Понякога по волята на Всевишния от бащи като Азер се раждат пророци като Ибрахим, мир нему, а в други случаи от бащи като пречистия Нух, мир нему, се раждат синове като Кенан. Понякога добрите родители имат лоши деца, а понякога от лошите семейства произлизат добродетелни личности. Да, има случаи, когато демони раждат ангели, а ангели раждат изчадия. Аллах, да е славно името Му, изважда живото от мъртвото и мъртвото от живото. Той е всемогъщ и никой не е способен да търси сметка от Него. Да, Той има власт да извади от мъртвец като Азер достопочтена личност като Ибрахим, мир нему, който вдъхвал живот на хората, и да го превърне в основоположник на два знатни рода. Да, и двамата сина на достопочтения Ибрахим, мир нему, са пророци. Родът на достопочтения Исхак, мир нему, завършва с пророка Иса (Иисус), мир нему, а родът на достопочтения Исмаил, мир нему, постига целта си, като дава живот на Предводителя на двата свята Пророка Мухаммед.
Второ, отправянето на молитва от страна на пророка Ибрахим, мир нему, за баща му е напълно естествена и човешка постъпка. Впрочем и нашият Пророк силно желаел чичо му Ебу Талиб да приеме исляма и накрая рекъл: "Ако не ми бъде забранено, непрекъснато щях да се моля за опрощението ти."[22] Ебу Талиб покровителствал Пророка в продължение на четирийсет години и винаги бдял над него. Той го подкрепял във всички трудни моменти и не го изоставил, дори когато Курайшите му обявили война. Както е естествено и логично Пратеника на Аллах упорито да е проповядвал исляма на чичо си, който цял живот го покровителствал и му служил, и искал той да стане мюсюлманин, така и молитвата на пророка Ибрахим, мир нему, е естествена постъпка. Защото баща му е причина за неговото раждане. Той го отгледал до определена възраст. Освен това религията повелява да не се изрича дори "уф" на родителите по какъвто и да е повод (17: 23).
Трето, възвестяването на религията е целта на съществуването на пророците. Но от тях не зависи дали хората ще бъдат напътени или не. Тяхната мисия се изразява в това, непрекъснато да проповядват истината и правдата и да използват всички позволени средства за постигането на тази цел. Ето в този смисъл пророка Ибрахим, мир нему, полагал усилия да смекчи сърцето на баща си и да го подготви за приемане на еднобожието. Той обещал да се моли за него. Защото молитвата е едно от средствата някой да бъде напътен и не трябва да се губи надежда за никого.
Не трябва да се губи, защото въпреки че в Корана открито се казва, че някои неверници няма да бъдат напътени: "За онези, които не повярваха, за тях е все едно дали си ги предупредил, или не си предупредил те не вярват." (2: 6), нашият Пророк неведнъж е ходил при безбожници като Ебу Джехл, Ебу Лехеб, Ибн Еби Муайт и ги призовавал към правия път. Единствено Аллах, да е славно името Му, е способен да напътва. И понеже пророка Ибрахим напълно бил убеден в това, е пробвал всички пътища заедно с молитвата. Да, затова той отправил молитви към Всевишния, за да намери баща му правия път. И в тази постъпка откриваме вяра и доверие във Всевишния. Когато осъзнал волята на Всевишния, той веднага се отказал от молитвата си и рекъл: "Върховната воля принадлежи на Аллах."
По пътя, по който пророка Ибрахим, мир нему, предшествал нашия Пророк, той отправил посланието си към всички хора. Неговата мисия била да проповядва на всички и нямало причина да изключва баща си. Като добавим към това и родствената връзка помежду им, разбира се, че пророческото призвание и синовният дълг го зовели да напъти баща си. Свещеният Коран подробно описва как пророкът Ибрахим, мир нему, копнеел да напъти баща си и не обръщал внимание на грубото му отношение, като го наричал "О, татко мой!" в следните знамения: "И спомени в Книгата Ибрахим. Той бе всеправдив, пророк. Когато каза на баща си: "О, татко мой, защо служиш на онова, което нито чува, нито вижда, и не може да те избави от нищо? О, татко мой, на мен наистина ми се яви от знанието онова, което не дойде при теб. Последвай ме, и аз ще те изведа на правия път! О, татко мой, не служи на сатаната! Сатаната е непокорен пред Всемилостивия. О, татко мой, страхувам се да не те засегне мъчение от Всемилостивия и да не станеш приближен на сатаната." (19: 41-45).
Да, пророка Ибрахим отправял посланието от светлина, както към всички, така и към собствения си баща, като се опитвал да осветли и неговия път. Кой син с голяма искреност и сериозност не би положил сърдечни усилия за напътването на баща си. И особено ако той е благонравният, пречистият и покайващият се пророк Ибрахим, мир нему.
Четвърто, някои тълкуватели на Корана обръщат внимание на факта, че на арабски думата ебу освен баща означава и прародител и допускат, че човекът, към когото пророкът Ибрахим се обръща с израза я ебети, може да не е собственият му баща, а негов дядо, чичо или някой друг роднина.[23] Думата ебу се използва в Свещения Коран и в множествено число (ебау) в значение на предци.
Например пророка Юсуф, мир нему, казва: "И последвах вярата на моите предци Ибрахим и Исхак, и Якуб..." (12: 38). Както се вижда в горното коранично знамение, думата ебаи е използвана в значение на предци. Особено изразът ебаина ел-еввелин се среща много често в Корана (23: 24-68; 37: 17-126; 56: 48; 26: 26; 44: 8; 28: 36) и означава древните ни предци. При това положение съществува вероятност Ибрахим, мир нему, да не е син на Азер, а негов внук или племенник. Впрочем според едно предание той е син на Тарах.[24] Може и на някой друг да е. След като има толкова предположения, може да кажем, че пророкът Ибрахим, мир нему, не е бил личност, която да е засенчена от баща си, или пък да се моли за него, знаейки, че е в заблуда. В Свещения Коран намира място следната молитва на Ибрахим, мир нему, от която научаваме повече за личността му: "Господи наш, опрости мен и родителите ми, и вярващите в Деня, когато ще настане равносметката!" (14: 41). В това знамение думата валидеййе е използвана в значение на родители.
Ако погледнем на темата от гледна точка на положенията, които изтъкнахме досега, ще се види, че достопочтеният Ибрахим, мир нему, е бил високонравствен, пречист, непорочен, безгрешен и велик пророк. Той е един от честитите, които винаги казвали истината и защитавали правдата.
Достопочтеният Ибахим, мир нему, силно вярвал в единния Бог и бил предан. Затова е удостоен с хиллет (приятелство). В кораничното знамение: "Аллах прие Ибрахим за приятел." (4: 125) се подчертава именно този факт. Ибрахим, мир нему, за нищо на света не пристъпвал повелите на Всевишния. Дори когато чул знамението: "Бог ти повелява да пожертваш своя син." (37: 102-103) той не изпитал и зрънце колебание. Когато дошла повелята: "Остави в безлюдната пустиня съпругата и сина си!", той незабавно я изпълнил и тръгнал оттам без дори да се обърне назад.[25] В друго изпитание животът му бил изложен на риск - бил хвърлен в адски огън, приготвен специално за него, но той не изпитал и капка безпокойство. Дори когато при него дошъл ангел и му предложил помощта си, той - Приятеля на Аллах - отказал с думите: "Всевишния нали знае." Неговата преданост вдъхвала спокойствие в сърцето му и превърнала огъня в "студен и безопасен".[26]
Ето такъв е бил пророкът Ибрахим, мир нему, и връзката му с Всевишния е била така силна. И въпреки всичко това да се твърди, че Ибрахим, мир нему, може да е допуснал грях, не е нищо друго освен непознаване на личността му или, казано по-ясно, това е явно невежество.
Да, той бил образец за състрадателност и тази състрадателна личност желаела баща му да бъде напътен. Но след като узнал за истинската му същност, Ибрахим, мир нему, незабавно се отказал от желанието си. Според едно предание в Сетния ден Аллах ще покаже на Ибрахим баща му в образ на влечуго и след като го види в това състояние, той ще се отрече и от родствената си връзка с него.[27]
Аллах знае най-добре.
г) Достопочтеният Юсуф, мир нему, - еталон за непорочност
Около името на достопочтения Юсуф (Йосиф), мир нему, съществуват редица клевети. Измислени са такива лъжи, за които човек дори не би се сетил. Тези клевети - опазил Господ - представят достопочтения Юсуф, мир нему, като посредствен човек. Ала както в делата си, така и в нравствено отношение той бил чист и морален пророк. И подобно на всички други пророци неговото основно качество било непорочността.
Но с огорчение искам да призная, че някои наши тълкуватели също са имали небрежно отношение към този въпрос и са допуснали неуместни твърдения, свързани с възвишената личност на пророка Юсуф, които хвърлят сянка върху непорочността му. Както и в предишните си изложения относно безгрешността на другите пророци, и тук ще изследваме събитията около живота на достопочтения Юсуф, базирайки се на Свещения Коран, и ще се опитаме да открием доказателства за непорочността и честността му в кораничните знамения.
Разбира се, нашето изследване има за цел само да припомни истината. Защото в Корана този случай е описан ясно и откровено. Дори и най-неграмотният човек, ако само веднъж прочете Сура Юсуф, разбирайки смисъла й, спокойно би открил фактите, за които тук ще говорим. Стига само да не гледа на нея със заслепени от предразсъдъци очи.
Когато достопочтеният Юсуф, мир нему, все още бил дете, бил хвърлен в кладенец от собствените му братя, а по-късно е продаден в робство. Бил е купен от египетски везир. В този дом се грижели за него така, сякаш е бил собственото им дете. Но когато Юсуф пораснал и станал юноша, съпругата на везира започнала да изпитва други чувства към него. Както се разказва и в Корана, веднъж жената на господаря залостила здраво вратите и решила да го прелъсти. Достопочтеният Юсуф, мир нему, бил ужасен от нейното предложение, защото до този ден дори и през ум не му минавали порочни мисли и веднага се опитал да напусне стаята, но жената го настигнала, дръпнала го към себе си и скъсала ризата му. В този момент вратата се отворила и се натъкнали на господаря. Тогава достопочтеният Юсуф бил подложен на още едно изпитание. Защото като видяла съпруга си, жената почнала да обвинява него, наклеветявайки го с думите: "Какво е възмездието за онзи, който е поискал зло за твоето семейство, освен да го затворят, или пък болезнено мъчение?" (12: 25). Жената излъгала, но думите й очевидно я издали.
Сега ще се опитаме да проследим тази случка, четейки между редовете на кораничните знамения, за да открием фактите, които свидетелстват за непорочността на Юсуф, мир нему. Ето какво се разказва в Свещения Коран: "И го съблазняваше онази, в чийто дом пребиваваше. Тя залости вратите и рече: "Хайде ела!" Рече: "Опазил ме Аллах! Моят господар се отнасяше добре с мен. Не ще сполучат угнетителите." (12: 23).
Първо, Коранът не клевети. В него името на жената не е споменато. Тя е представена само като стопанката на дома.
Жената е тази, която затваря вратите. Първо тя подканва достопочтения Юсуф със съблазнителния си глас. После се чува и гласът на Юсуф, мир нему, - този образец за непорочност, който възкликва: "Опазил ме Аллах!" Постъпката му превръща достопочтения Юсуф в образец за силна воля за всички младежи, които ще се родят до завършека на света.
От кораничното знамение става ясно, че достопочтеният Юсуф категорично е отхвърлил предложението на жената. Кого ли е имал предвид Юсуф, мир нему, с думите "Моят Господар"? Възможно е с този израз той да е позовал Всевишния, тъй като встъпването в грях би означавало неблагодарно отношение към благата, с които Той го дарявал. А неблагодарните няма да сполучат. Или с тези думи Юсуф, мир нему, е визирал съпруга на жената, който в началото й казал: "Отнасяй се добре с него!". В действителност съпругът на тази жена сторил много добрини на Юсуф, мир нему. Нима е било възможно Юсуф да се отплати с неблагодарност на своя благодетел?
Тук трябва да обърнем внимание на още едно важно обстоятелство. Достопочтеният Юсуф, мир нему, се отвърнал от греха не защото Всевишния го дарявал с благодат или защото господарят му се грижел добре за него. Това оправдание е само част от основния въпрос и е съобразено с разбирането на жената. Ала истинската причина, поради която достопочтеният Юсуф, мир нему, се отказал от греха, се крие още в първите думи, които е изрекъл: "Опазил ме Аллах!"? Следователно отказът от грях на Юсуф, мир нему, е свързан с богобоязън и страх от Аллах. Впрочем това е истинското благочестие.
Достопочтеният Юсуф, мир нему, напълно съзнавал какви последствия би породило грехопадението. Грехът е угнетяване, нарушаване на Божиите закони и навлизане в порочен кръг. Той води до загуба както на този, така и в отвъдния свят.
Причината достопочтеният Юсуф, мир нему, да не бъде разбран правилно и да се разпространяват неверни предания за него, е грешното тълкуване на кораничното знамение, което идва след цитираното по-горе: "Вълнуваше я той, но и тя щеше да го развълнува, ако не бе видял довода на своя Господ. Така бе, за да отклоним от него злото и покварата. Той бе от Нашите предани раби." (12: 24).
Преди да преминем към тълкуването на кораничното знамение, би било от полза да се спрем на някои негови лексикални значения. Тук е използван глаголът хамма (заемам, занимавам), който има няколко значения.
Глаголът хамма е в минало време. Той има различни значения и в зависимост от ролята на глаголното лице трябва да изберем едно от тях. Във филологията съществува принцип, съгласно който ако не са налице изключения при тълкуването на дадено понятие или то не е в несъответствие с конкретната тема, за основно се приема първото му значение. Различията в местните говори се запазват, но тук е важно мнението на езиковедите. Първите две значения, които стоят срещу глагола хамма в тълковния речник, са аклака и хазина. От своя страна аклака означава "изпитвам душевни терзания, горест, носталгия, страдание и скръб".
Когато отнесем глагола към Зелиха, се получава следният смисъл: "Зелиха страдаше по Юсуф, мир нему, милееше и тъгуваше за него." Разбира се, от гледна точка на душевното му състояние достопочтеният Юсуф също се удавил в скръб и тъга. Защото той бил роб в този дом. Дори и да избягал щели да го заловят и върнат обратно. Освен това жената непрекъснато го притеснявала. Така че както стопанката на дома страдала и тъгувала, обладана от пламенното си желание, така и достопочтеният Юсуф, мир нему, изпитвал страдания, бидейки загрижен за честта и непорочността си. И не бил уверен, че е защитен от греха, докато Всевишния не му показал Своя довод. Да, Аллах, да е славно името Му, нямало да позволи Юсуф, мир нему, да бъде оклеветен. Той го подкрепил с ясните Си доводи. Но достопочтеният Юсуф щял да се терзае, съмнява и измъчва, докато се пробуди за тях. Според мен това е обстоятелството, което първо заслужава внимание. Тълкуванията, свързани с конкретната тема, трябва отново да се преразгледат, като се изходи именно от тази гледна точка.
Второ, Зелиха упорито, решително и с настървение преследвала целта си. Тя на всяка цена искала да притежава Юсуф, мир нему, и това била единствената й грижа. Впрочем в друго коранично знамение душевното й състояние е описано така: "Омая се по него от любов." (12: 30). А достопочтеният Юсуф, мир нему, се описва със светли и възвишени думи: "Така бе, за да отклоним от него злото и покварата. Той бе от Нашите предани раби." (12: 24).
Понятието мухлас (предан), споменато в знамението, също е от важно значение. Съществуват две понятия, близки по значение - мухлис и мухлас. Достопочтеният Юсуф, мир нему, е от вторите, тоест от преданите. Всички пророци са били предани.
Мухлис се нарича човек, който е изпълнен с вярност. Той върши всичко в името на Аллах и във всичките си действия се интересува единствено от благоволението на Всевишния. От тази гледна точка човек, който чистосърдечно и искрено търси духовната близост с Аллах, ние наричаме мухлис. Но както става ясно, това е човек, който е в процес на търсене и все още извървява своя път. Или на езика на тасаввуфа, той следва пътя на Аллах. И вървейки към Него, се стреми да постъпва правилно. А мухлас е човек, който е пречистен от всички съмнения и е стигнал до върха на предаността. Той отдавна е извървял пътя на мухлис и се е издигнал до Аллах. Подобни хора не допускат грешките и простъпките, които ние допускаме. Такъв е бил и достопочтеният Юсуф, мир нему. При това положение подобава ли на предания Юсуф, мир нему, поведение, което не подхожда дори на верните раби?
В Корана се подчертава и фактът, че Юсуф, мир нему, е бил благодетелен: "Така награждаваме благодетелните." (12: 22). По пътя на вярата ние откриваме богослуженето, чрез него постигаме истинската вяра, а накрая можем да се издигнем до равнището на благодетелността. Това последно стъпало, което за нас е краят на пътя, е първото за пророците и е началото на техния път.
Ихсан (добротворство). Както се казва и в един от пророческите хадиси, ихсан означава да служиш на Аллах така, сякаш Го виждаш. Степента, която за нас е най-високата и е основната ни цел, пророците са достигали още в началото. Последното стъпало, до което човек може да се изкачи по пътя на съвършенството, е било първото за пророците. Следователно когато се анализират деянията им, трябва да се гледа от този ъгъл. Но ако ги съпоставяме със себе си, винаги ще грешим и никога няма да открием истината.
Зелиха и достопочтеният Юсуф са представители на два различни свята. Зелиха била заслепена от любовта си и волята й била прекършена. Тя била подвластна изцяло на чувствата си. А Юсуф, мир нему, е пророк, чиито очи били отворени за неведомото, той осъзнал смисъла на благодетелността и се превърнал в олицетворение на предаността.
Чувствата и на двамата се описват с глагола хамма. Но значенията му се променят в зависимост от целите и стремежите на Юсуф, мир нему, и на Зелиха. Да, глаголът хамма трябва да бъде тълкуван, с оглед на това, доколко те са отдадени на Бога, какъв е начинът им на мислене, какви знания имат и какви са културните им различия. Впрочем различията помежду им ясно проличават с отказа на достопочтения Юсуф. Той се стреми да защити непорочността и честта си, а Зелиха упорито върви към сладострастието и грехопадението. И двамата сякаш се състезават. Юсуф, мир нему, бяга, а тя го преследва. Ако достопочтеният Юсуф е имал дори зрънце желание, то нямало да има нужда Зелиха да го догони. Следователно решителността, намерението и целта на Юсуф, мир нему, били коренно различни. Той бил устремен към възвишена цел. Впрочем когато проследяваме борбата помежду им, това проличава от само себе си. Да, достопочтеният Юсуф така е бягал от Зелиха, че когато тя се опитала да му попречи да излезе от стаята, хващайки го за ризата, дрехата се скъсала отзад. Точно в този миг Юсуф, мир нему, отваря вратата и излиза, а жената стои зад него. Така се озовават пред везира. Жената на везира се оказва в неловко положение, чуди се какво да предприеме и какво оправдание да измисли. Тя веднага започва да се защитава, обвинявайки достопочтения Юсуф. Но съпругът й не повярвал на думите й, както и самата тя не си вярвала. Освен това съществува и доказателство. Този тих свидетел, който би накарал дори и най-изкусните оратори да замълчат, е скъсаната риза на достопочтения Юсуф. Това доказателство е подкрепено или от някой роднина на жената, или от дете, което все още не е проговорило. Ситуацията се изяснила - Юсуф, мир нему, не е демонстрирал и зрънце желание за допускане на грях. Защото ризата е скъсана отзад. Ако Юсуф, мир нему, е посегнал на Зелиха и тя се защитила, тогава би трябвало ризата да се скъса отпред. Юсуф, мир нему, още тогава видял единия от доводите. Всевишния го опазил чрез една скъсана риза и му помогнал да направи още една крачка към велико бъдеще.
Става ясно, че у достопочтения Юсуф хамма е било проявление на една любов, а у Зелиха - на съвсем друга. Някои тълкуватели не успяват да уловят тази тънкост и изпадат в заблуда. Те слагат на една везна чувствата както на пророка, слял се с Всевишния и живеещ непрекъснато с мисълта за равносметка, така и чувствата на жената, заслепена от сластолюбието, и оценяват намеренията им от гледна точка на плътските желания. Според мен тълкуванията, които не са подкрепени от Корана и сунната, трябва да бъдат преразгледани отново. Смятам че това ще удовлетвори и онези, които са искрени, но са повлияни от внушенията на легендите. Защото кой знае от каква небесна благодат са били лишени поради грешките си? Да, категорично вярваме, че онези, които се опитват да оценяват пророка като обикновен човек, няма да успеят да осмислят духовния му свят и ще бъдат лишени от живителната му атмосфера.
Софизми от рода на: "В мига, в който Юсуф, мир нему, с цялото си сърце щял да приеме предложението на Зелиха, видял Якуб, мир нему, който го гледал възмутено." са подобни на неистините, хвърлени върху непорочността на пророка в писанията с променено съдържание, и непременно трябва да бъдат извадени от нашите книги.
Когато тълкува кораничното знамение: "Вълнуваше я той, но и тя щеше да го развълнува, ако не бе видял довода на своя Господ." (12: 24), една свещена личност на име Абдулазиз Деббаг пише: "Зелиха действала, водена от желанието и въображението си, а Юсуф, мир нему, се опитвал да я разубеди и може би е щял да вдигне ръка срещу нея, за да я удари."[28]. Ето така тълкува той значението на глагола хамма. Съществуват още редица просветления, озаряващи примитивното съзнание, които тази личност е описала, вдъхновена от Всевишния.
Тази случка не може да има друго тълкувание. Юсуф, мир нему, е такава възвишена личност, че когато назовали Пратеника на Аллах: "Ти си благороден" той отвърнал: "Благороден е Юсуф, син на Якуб, син на Исхак, син на Ибрахим Халилуллах."[29] Неговият праотец е Ибрахим, мир нему, дядо му е Исхак, баща му е Якуб. Ето такава благородна личност е Юсуф. С тези думи Пратеника на Аллах така е описал достопочтения Юсуф, че ние дори не можем да си го представим.
Да се допуска, че тази светла личност и този велик пророк може да пожелае непозволеното, когато дори и обикновените хора като нас, създадени не от сърцевината на битието, а от най-долния му слой, не си помислят за подобен грях, е измислица, противоречаща на разума. Нито разумът, нито разказвачът биха приели подобна измислица.
Когато хитростите и сплетните на жените започнали да приемат други измерения, достопочтеният Юсуф, мир нему, се обърнал към Всевишния с думите: "Господи, предпочитам затвора пред онова, към което ме подканят." (12: 33). Така той предпочел тежките и непоносими условия на затвора пред разкошния живот в двореца, за да защити непорочността си. Да, примиряването с мъчителния живот в затвора близо девет години единствено с намерението да опази честта и достойнството си, не е ли най-голямото доказателство за непорочността му? Когато жените видели достопочтения Юсуф, мир нему, те се омаяли и порязали ръцете си (12: 31). После разгласили сред хората страстта на Зелиха към Юсуф, за да го злепоставят и използвали най-различни уловки, за да го съблазнят (12: 30). Но всеки път се сблъсквали с крепката вяра на този младеж и не могли да го склонят към грехопадението.
Юсуф, мир нему, отправил молитви към своя Господ, за да не попадне в порочен кръг. Всевишния приел молитвите му и го взел под защитата Си в затвора. След него вратите на затворите останали отворени за страдалците от всички епохи и се превърнали в "Школите на Юсуф" за служещите на вярата и Корана и за защитниците на истината.
Той толкова бил загрижен за своята непорочност, че когато му разрешили да излезе от затвора отказал и пожелал непорочността му да се разбере от всички (12: 50). Воденето на непорочен живот е едно, а доказването му - друго. И двете положения имали важно значение за бъдещата му мисия. Той не излязъл от затвора. Зелиха признала вината си пред всички, след което потвърдила, че Юсуф, мир нему, е образец за непорочност (12: 51).
Дори Зелиха признала греха си и потвърдила непорочността на достопочтения Юсуф, мир нему. А какво да кажем за онези, които приписват грях на славния и възвишен пророк?
[1] Buhari, Merda, 1, Tevhid, 31; Müslim, Munafikun, 58-59.
[2] Münavi, Feyz'ü-lKadir, 4/34; Buhari, Hudud, 22; Talak, 11; Ebu Davud, Hudud, 17; Tirmizi, Hudud, 1; İbn Mace, Talak, 15, 16.
[3] Keşfü'l-Hafa, 1/428.
[4] Buhari, Tefsir, 3; Tirmizi, Kader, 2; Müsned, 2/287/314.
[5] Ebu Davud, Tatavvu, 12, Edeb, 160.
[6] Müslim, Fezail, 17; Buhari, Enbiya, 40; Rikak, 26; Müslim, Fezail, 18, 19.
[7] Buhari, Tefsir (9), 12, 13.
[8] Müslim, İman, 271.
[9] Kurtubi, 7/19.
[10] Сеййид Кутуб (1906-1967) - египетски мислител и учен-богослов - Б. пр.
[11] Seyyid Kutup, Fi Zilal, 1/301-302.
[12] Баязид Бистами - знаменит суфист, живял през ІХ в. в Иран. - Б. пр.
[13] Molla Cami, Nefehatu'l-Üns, s. 521 (Terc. Lamii Çelebi).
[14] Buhari, Enbiya, 8, 9; Müslim, İman, 327, 328.
[15] Tirmizi, Menakıb, 46; Ebu Davud, Edeb, 84.
[16] İbn Kesir, Şemail, s.84-85.
[17] Buhari, Enbiya, 8; Müslim, Fezail, 154.
[18] Buhari, Enbiya, 9; Müslim, İman, 327-328.
[19] Kenzü'l-Ummal, 3/632-633.
[20] Мусейлеме - лъжепророк, живял по времето на Пратеника на Аллах. Мусейлеме подражавал на стила на Корана, както и използвал различни умения, за да демонстрира чудеса като Пророка и в резултат на неуспешните си опити се превърнал в олицетворение на лъжата. Убит е в битка с мюсюлманите. - Б. пр.
[21] Немрот - строителят на Вавилон, провъзгласил себе си за бог. - Б. пр.
[22] Buhari, Cenaiz, 81; Menakıbu'-Ensar, 40; Müslim, İman, 309. 388) Razi, Mefatihu'l-Gayb, 13/3740.
[23] Razi, Mefatihu'l-Gayb, 13/37-40.
[24] Razi, Mefatih, 13/37-40.
[25] İbrahi, 14/37; Kurtubi, 9/242-43.
[26] Enbiya, 21/69; 11/200-1.
[27] Buhari, Enbiya, 8.
[28] Abdülaziz ed Debbağ, el-İbriz, s.262.
[29] Buhari, Enbiya, 19; Menakıb, 13; Müsned, 2/96, 332.
- Създадено на .