Непорочността на Пророка Мухаммед

Всички пророци са безгрешни. А Султанът на пророците е венецът на безгрешността. Защото той е вожд и господар на всички пратеници и е целта на сътворението на битието. Имало необходимост да се намери рима на поемата за пророците. И Аллах, да е славно името Му, сътворил най-възлюбения Си раб като съзвучие на тази поема. На пророческия небосклон все още не било изгряло слънцето, което да озари всички. Той се появил като слънце на този небосклон. Всеки пророк бил изпратен за определен период и на конкретно място. Ала той бил изпратен за цялата Вселена и за вечни времена. Посланията му били насочени към всичко сътворено.[1]

Да, никой пророк не е успял да разкрие и обясни истините на битието толкова обширно, подробно и пълноценно като него. Впрочем това не влизало в задълженията им. Защото в онези епохи науката не била напреднала и предметите и явленията все още не били детайлно изследвани. Това щяло да се случи в епохата на Пророка Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари. Така и станало. Да, нито едно от посланията му не било в противоречие с обективната наука и новите открития.

Другите пророци също били като звезди, излъчващи светлина, но когато видели слънцето, скрили своето сияние в сърцата си. Защото се появило най-яркото слънце и се появил владетелят на истинската светлина, заложена в първичното зрънце на битието. Колко прекрасно се е изразил Бусейри:

"Другите са като звезди, ала той е слънце в добродетелността, звездите озаряват хората само през нощта."

Да, той е пръв сред безгрешните. Следователно неговата непорочност и безгрешност са най-възвишените.

Дори най-яростните му врагове не открили нито една причина, с която да критикуват безгрешността и непорочността му и не могли да го злепоставят. И никога няма да успеят. Защото той бил образец за непорочност и безгрешност. Как е възможно да се мисли, че върху него може да е паднала дори нищожна прашинка от грях, след като е бил сътворен като "Мустафа" (избраник) и бил въплъщение на чистота и нравственост.

Враговете му го набеждавали по най-различни начини. Например наричали го меджнун (безумен; влюбен до полуда). В действителност той наистина бил влюбен до безумие в Аллах и по този път заложил всичко, с което разполагал. Всеки можел да посегне на неговото. А целта били Раят и съзерцаването на Лика на Аллах.

Наричали го чародей. Да, дори и най-упоритите в заблудата се стопявали пред него и безверието им се сривало напълно. Впрочем броят на онези, които му се възхищавали и му служели всеотдайно, бил огромен. Що се отнася до неверниците, чиито заслепени умове не им позволявали да видят истината, те не били в състояние да измислят други клевети. "Всичко това е плод на магия." - казвали те и така се утешавали. Ала онова, което тласкало хората да кръжат около Пророка, били силата на вярата, идеалното съвършенство и обаятелната красота.

Наричали го гадател. Да, той съобщавал събитията, които щели да се случат до края на света. До появата му те слушали подобни предсказания единствено от гадателите. Но ако били по-внимателни, щели да забележат разликите между неговите думи и лъжливите предсказания на гадателите.[2] Да, нашият Пророк говорел само истината и съобщавал единствено онова, което виждал.

Ако той е бил безумец - опазил Аллах, - тогава на света не съществува никакъв разум. Той дори не е сънувал гадателството и магията, които са лишени от сериозност. Защото сънищата му били също така сериозни, както протичал и животът му. Блаженият полъх, който той получавал и отразявал от неведомото, представлява част от всеобхватното му послание.[3]

Да, по негов адрес били изречени всякакви лъжи, противоречащи на разума и логиката, но никой не се осмелил да опетни непорочността и честността му. Защото всяка клевета в това отношение щяла да посрами клеветника.Това било ясно както на приближените, така и на враговете му.

Досега хиляди хора са разказвали за него и са писани безброй книги за личността му. Сред тях има както пеперуди, кръжащи около светлината му, така и прилепи, изпитващи безпокойство от сиянието й. Но тези хора с различни убеждения и с различна вяра се обединяват около един пункт. Всички потвърждават непорочността и честността на Пратеника на Аллах.

В известен смисъл и ние сме част от пеперудите, кръжащи около светлината му. Постоянно говорим за непорочността и честността му. Тук даже не става дума за оценяване по достойнство. Това разбиране и тълкуване произтича от установени норми подобно на правото, задължението и общоприетите оценки. Искам да отбележа следното: четящите тези редове не трябва да търсят честността и непорочността на Пророка в моите думи. Авторитетно ръководство в това отношение може да им бъдат книгите на първите пътеводители и чистата им съвест. Съвестта на Пророка отразявала само Истината. А най-чистото въплъщение на Истината се осъзнава чрез съвестта на първите блажени.

Нашата душа и съвест са вечният му трон. Колко велик е този трон, на който е седнал Султанът на пророците. Тук разказът докосва струните на душата ми и колкото по-често перцето на тъгата се движи по тях, ме кара да изричам следното.

О, Пречисти Пратенико! Ела още веднъж, както се появи преди четиринайсет столетия. Просветли духовната атмосфера и на благородния и знатния народ, който от девет века насам служи на твоята религия и прославя това свято дело така, както озари мрачния свят на арабите. Моля те, пришпори коня си и ела към нас. Повярвай, че новото поколение от светли личности няма да те изостави. Достатъчно е да видят само един знак от теб и ще се жертват по пътя ти.

1. Няколко предупреждения, низпослани на Пророка

В Свещения Коран има няколко предупреждения, отправени директно към нашия Пророк. На пръв поглед изглежда, че по този начин се накърнява безгрешността и невинността му. Някои може да си помислят, че "не може да има подобни предупреждения, без да са налице грешки". Но както вече изтъкнахме, тези предупреждения в никакъв случай не са били резултат от извършена простъпка или грях. Вероятно в някои от действията си нашият Пророк избрал доброто вместо най-доброто и бил предупреден и поучен, защото той олицетворявал най-доброто.

Както ние биваме предупреждавани да пием изворна вода вместо дестилирана или друга. Да, пророците може да са били предупредени, че ще сгрешат, ако пият вода от Земзем[4] при наличие на вода от Кевсер.[5] Ако ние се подхлъзнем към греха и паднем в Ада - Аллах да ни опази, - ще бъдем укорени. А те може да получат укори дори за смяна на своето положение, въздигайки се към небесата. Затова абсолютно погрешно е да оценяваме пророците с нашите критерии и така да отсъждаме за тях. Те са удостоени с небесното царство и с висше блаженство. Как е възможно да бъдат поставeни на една везна с хора, които дори не са се доближили до вратите на това царство? Усмивката на обикновените люде се смята за милостиня, но усмивката на пророка може да се приеме и като недобра постъпка. Да, критериите за оценяване са коренно различни. Следователно предупрежденията, отправени към нашия Пророк в Свещения Коран, трябва да се разглеждат от тази гледна точка.

За какво се отнасят тези предупреждения? И защо са отправени към нашия Пророк? Сега нека заедно се опитаме да размислим над тези положения и да открием благосклонното отношение в предупрежденията, както и добродетелта и благодеянието в привидно грешната постъпка. После да обявим, че непорочността му също свидетелства за пророчеството му с думите: "И в непорочността и в безгрешността ти нямаш равен на себе си!"

2. Предупрежденията в Корана, отправени към Пророка и причините за това

а) Пленниците от Бедр

Кораничното знамение, низпослано във връзка с пленниците от битката при Бедр на пръв поглед изглежда като предупреждение към нашия Пророк. Знамението гласи: "Не подобава на пророк да има пленници, докато не е воювал по земята [с неверници]. Вие искате благата на земния живот, а Аллах иска [за вас] отвъдния. Аллах е всемогъщ, премъдър. Щеше да ви засегне огромно мъчение за онова, което сте придобили, ако преди това Аллах не бе отсъдил, затова яжте от придобитото във война позволено, приятно, и бойте се от Аллах! Аллах е опрощаващ, милосърден." (8: 67-69).

Пророкът не може да притежава пленници. Предишните пророци също не са имали. При това положение откъде да знае какво да прави с тях, след като не е имал пленници?

Пророка не бивало да постъпва така, докато не бил стъпил здраво на земята, без да се опира на някого и да се справя сам и докато не докаже себе си като деец и мислител. Тоест той не трябвало да освобождава пленниците, дори и срещу откуп. Може би е трябвало мюсюлманите да укрепнат, по-бързо да поемат своята роля като балансиращ фактор и да целят да придобият мощ. Впрочем неговата свръхестествена природа се стремяла към това. Защото единствената страст на Пророка е да утвърди религията по земята. Сподвижниците също споделяли чувствата и мислите му. Да, взето е дадено решение, но е можело да се вземе и по-доброто. Тоест постъпката е добра, но има и най-добра. Аллах, да е славно името Му, желае именно това.

Ако предварително не било написано и отсъдено, че Всевишния няма да порицае и накаже вярващите заради постъпката им, имало вероятност те да получат възмездие. Но имало предопределение и вярващите не били наказани.

Когато Пратеника на Аллах победил врага в битката при Бедр, сърцата на вярващите намерили покой. Това било достатъчно, за да угасне огънят, който в продължение на петнайсет години изгарял душите им. Защото през този период те били онеправдани, угнетявани и изтезавани от неверниците. Най-напред били принудени да напуснат Мека - града, към който били силно привързани - и да се преселят в Медина. Но меканските езичници не се задоволили само с това и отново започнали да ги нападат в новата им родина. Вярващите преглъщали всичко и не противодействали. До битката при Бедр на мюсюлманите им било забранено да предприемат ответни действия, независимо какво ще им сторят езичниците. Те споделяли убеждението, че "не трябва да вдигат ръка срещу онзи, който им посяга, да бъдат безмълвни, когато ги ругаят и да не изпитват ненавист към хората, които накърняват чувствата им" и действали съобразно този принцип. Но Всевишния вече им позволил да водят борба (22: 39). Вече и вярващите имали право на противодействие и щели да се защитават. Подобно събитие се случвало за пръв път. Както и в други случаи, когато нямало откровение от Всевишния, и този път Пратеника на Аллах действал съобразно традицията си и се съветвал със сподвижниците. Решението относно пленниците щяло да се вземе на съвет.

Първо, като действали съобразно душевното си състояние и съгласно морала, на който Коранът го учел, Предводителя и в двата свята бил за освобождаването на пленниците. Защото дотогава Коранът винаги се обръщал към него с думите: "...[о, Мухаммед] прости с великодушна прошка!" (15: 85) и "Призовавай към пътя на твоя Господ с мъдрост и хубаво поучение..." (16: 125) и го насочвал по този път. Прощаването се превърнало в основна черта на характера му. Така че е невъзможно да си представим Пратеника на Аллах далеч от това благородно чувство. Защото в самия Коран се казва: "Ти наистина имаш велик нрав." (68: 4). Всеки притежава нравственост в определена степен. Но Пророка бил наследник на пълноценен морал. Защото нравствеността на нашия Пророк била украсена с морала на Всевишния Аллах. Тази нравственост струяла от редовете, страниците и сурите на Свещения Коран. Най-яркият образец, който олицетворява този морал, е Пророка Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари.[6] Следното събитие най-добре илюстрира колко прощаващ е бил Пророка. Когато завладял Мека, той проявил благосклонност към всички, които преди били жестоки към него и рекъл: "Няма укор днес към вас..." (12: 92). После обявил всеобщо помилване.[7]

С цялото си сърце Пророка бил убеден, че трябва да дава прошка. Но решил да се посъветва по дадения въпрос. Най-напред предложил на достопочтения Ебу Бекр, Аллах да е доволен от него, да изрази позицията си. Ебу Бекр рекъл: "Пратенико на Аллах, тези хора са твои съплеменници, роднини и сънародници. Впрочем те сториха много злини на теб и на мюсюлманите. Но ако ти избереш пътя на опрощението и им простиш, ако не ги ликвидираш и ги освободиш, ще спечелиш сърцата им и ще спомогнеш да бъдат напътени. Аз смятам, че трябва да бъдат помилвани."

Пророка попитал и достопочтения Омар, Аллах да е доволен от него, какво мисли по въпроса, а той отговорил: "Пратенико на Аллах, нашите пленници са големците на Мека. Ако те бъдат ликвидирани, неверниците повече не ще могат да укрепват и да се изправят срещу нас. Следователно пленниците трябва да бъдат ликвидирани. Дори предлагам всеки мюсюлманин да екзекутира собствените си близки. Дай на Али да убие Акил, Абдуррахман да бъде екзекутиран от баща си Ебу Бекр, а моите близки дай аз да ги ликвидирам."[8]

Мненията били изразени. Ебу Бекр бил за освобождаването, а Омар - за екзекутирането на пленниците. После Пророка се обърнал първо към Ебу Бекр, след това към Омар и рекъл: "Ебу Бекр, ти си като моя праотец Ибрахим, мир нему. [Неговите съплеменници му причинили много злини, дори го хвърлили в огъня. Но той вдигнал ръце към небесата и отправил следната молитва към своя Господ]: "Господи мой, те заблудиха мнозина от хората. Който ме последва, той е с мен, а който ми се възпротиви Ти си опрощаващ, милосърден." (14: 36).

От друга страна, ти наподобяваш Иса, мир нему. [Неговото племе също го подложило на нечовешки мъчения и терзания, ала той отправил следната молитва]: "Ако ги измъчваш, те са Твои раби, а ако ги опростиш - Ти си Всемогъщия, Премъдрия." (5: 118).

Веднъж Пратеника на Аллах отново повторил тези думи, изричайки: "В Рая ще видя група хора, които ще бъдат прогонени като камили от вода, идвайки към реката на изобилието. Тогава ще се моля на Всевишния Аллах с думите: "Това са моите сподвижници." И ще получа следния отговор: "Ти не знаеш какво сториха те след теб." В този момент няма да има какво друго да кажа освен да повторя думите на праведния раб Иса: "Ако ги измъчваш, те са Твои раби, а ако ги опростиш - Ти си Всемогъщия, Премъдрия."[9]

Достопочтеният Ебу Бекр е първият помощник на Пратеника на Аллах. Неговото мнение и съждение било сходно с начина на мислене на Пророка. Това сходство ясно личи и от решенията им.

После Пратеника на Аллах се обърнал към достопочтения Омар и го сравнил с други двама велики пророка: "Омар, ти си като пророка Нух, мир нему. Той отправил следната молитва: "И рече Нух: "Господи мой, не оставяй по земята нито един неверник!" (71: 26).

От друга страна, ти приличаш на пророка Муса, мир нему. Ето как се е помолил той на Всевишния: "И каза Муса: "Господи наш, Ти даде на Фараона и на знатните му хора украса и имоти в земния живот. Господи, те отклоняват от Твоя път. Господи, заличи имотите им и вкорави сърцата им, и да не повярват, докато не видят болезненото мъчение!" (10: 88).[10]

И двамата пророци били подложени на тежки мъчения от страна на своите племена и родове и от другите врагове на Аллах, но проявили търпение. Обаче щом видели, че упорството и непреклонността им нарастват с всеки изминал ден, отправили към Всевишния споменатите молитви. Душите на двамата велики пратеници били оформени под могъщия полъх на Всевишния. Те стояли начело на народи, които заслужавали величествените проявления на Създателя. Ако пожелали гибелта на бащите на безбожието, които били във вреда, както на живите, така и на мъртвите, целта им била да подготвят покровителството на исляма за сиротните души, които станали жертва на неверието, то несъмнено сторили добро дело. Затова наказанието, отсъдено в предвечността, Аллах изпълнил по-късно и вместо да бъдат заслужено унищожени по повеля на съдбата, Той погубил безбожниците чрез молитвите на пророците.

Накрая Пратеника на Аллах взел решение, опирайки се на своята традиция, благия си нрав, произтичащ от високия му морал, и опрощаващия си дух. В същото време това решение съвпадало с мнението на достопочтения Ебу Бекр, който казал: "Да не ги погубваме. Нека да опознаят исляма и да видят истинското лице на живота." Така гласяло и решението.

Сега нека научим как са се развили събитията лично от достопочтения Омар, мир нему: "Решението бе взето. В този момент ми се наложи да се отделя от тях по някаква задача. Когато се върнах, заварих Пратеника на Аллах и достопочтения Ебу Бекр да плачат сърцераздирателно. Попитах ги защо плачат, но те нямаха сили да ми отговорят. Плачеха непрекъснато. Но аз бях настоятелен и ги молех да ми кажат, за да споделя мъката им. След това ми прочетоха знамения 67, 68 и 69 от Сура Анфал. Тези предупреждаващи знамения, които изглеждат като укор, бяха низпослани по този повод."[11]

Аллах дал на Пророка способност и право да изпълнява мисията си. В своите усилия той постигнал доброто. Ала според Всевишния само доброто не подхождало на най-превъзходния Му раб и Той сякаш му казвал: "Ти трябваше да постигнеш най-доброто." И го предупредил, че е проявил склонност към доброто, а не към най-доброто. Нямало извършен грях, нито била допусната грешка. Пратеника на Аллах обитавал света на красотите. Да, проблемът първо трябва да бъде разбран от тази гледна точка. После е необходимо да се обърне внимание на стила на изразяване в кораничното знамение, за да се види, че в тези изрази обръщението към Пратеника на Аллах е снизходително, милостиво и състрадателно.

Ето и вежливото предупреждение на Корана: "Щеше да ви засегне огромно мъчение за онова, което сте придобили, ако преди това Аллах не бе отсъдил." (8: 68).

На арабски изразът лаула („ако не") се използва, когато с едно понятие се изключва смисъла на друго понятие. В такъв случай се налага внимателно да се вгледаме в смисъла на кораничното знамение. "Ако преди това не бе записано" означава, че още в предвечността било отсъдено мюсюлманите да взимат плячка и да се облагодетелстват от нея. Това положение продължавало да действа и деянията съответствали на отсъденото правило.

Значи Всевишния Аллах и в бъдеще нямало да забрани взимането на плячка и пленници, но всичко следвало линията на изпитанието. Подобно на случая с Адам, мир нему, събитието, което било предопределено за по-късен етап, се случило по-рано и вместо най-доброто било осъществено само доброто. След битката при Бедр решението на Пророка продължило да се прилага. Смятам, че съждението в следното знамение също потвърждава това становище: "И когато [в битка] срещнете неверниците, удряйте по шията, додето ги надвиете, и здраво ги вържете! А после или милост, или откуп, когато войната приключи. Така е! А ако Аллах пожелае, би им отмъстил, но иска Той да изпита едни от вас чрез други. А на онези, които бъдат убити по пътя на Аллах, Той не ще провали делата им." (47: 4). Пратеника на Аллах сякаш предчувствал предопределението, което Аллах, да е славно името Му, щял да му съобщи. Но понеже предопределението било за по-късен етап, изпреварването му във времето било добро, а изчакването щяло да бъде най-доброто решение.

Освен това, когато Пратеника на Аллах изброява петте дара, които преди него никой не получил, той споменава сред тях и взимането на плячка.[12] До битката при Бедр, а и за предишните пророци, взимането на плячка не било позволено, но в този ден забраната отпаднала. И тъкмо преди това да се случи Пророка получил предупреждение, което на пръв поглед звучи като укор. От друга страна, идването на повелята след действието на Пратеника на Аллах е особеност, която също заслужава внимание. При взимането на това решение, дали е най-правилното или не, Пророка, който израснал с морала на Аллах и бил възпитан лично от Него, не можел да постъпи по друг начин. Защото стрелката на неговия морал сочела към решението, което взел. Впрочем повелята, която дошла по-късно, съответствала на решението му.

Позволението да се взима плячка е потвърдено с категорични религиозни доводи. Същевременно придобитото във война не отслабва предаността и искреността и не е пречка за полагането на усилия единствено в името на Аллах. Изземването на икономическите средства на противника след битка щяло да доведе до отслабване на позициите му и до укрепване на мюсюлманите. Освен това плячката щяла да насърчи онези, които все още не били напълно искрени във вярата, но непрекъснато воювали. Така те щели да изкарват прехраната си, без, разбира се, да превръщат това в самоцел. Но никой не може да бъде заставен да взима плячка. Който желае, може да постъпи като Амр ибн Ас, Аллах да е доволен от него, и да каже: "Аз не станах мюсюлманин заради плячката."[13] Само че не е възможно да се очаква от всеки да прояви подобна саможертва. Впрочем саможертвата не се чака, човек сам я прави.

Завършвайки тази тема, още веднъж искам да припомня въпроса за посягането към забранения плод от страна на Адам, мир нему. Всевишния Аллах подложил Адам, мир нему, на изпитание чрез забранения плод, който в бъдеще щял да бъде позволен. Смятам, че проблемът с взимането на плячка е същият. В бъдеще придобитото във война щяло да бъде позволено, но непосредствено след битката при Бедр това положение се превърнало в изпитание за Пророка, след което били възвестени основните повели във връзка с проблема. Но понеже в случая подходът на Пророка съвпадал с основната повеля, не може да се говори, че е извършен грях. Само се обръща внимание на факта, че човешката природа е склонна към земните блага и се дава наставление тази склонност да не стига твърде далеч.

Всъщност тук поучението и предупреждението е към всички мюсюлмани. Що се отнася до Пратеника на Аллах, той нито преди, нито после проявил склонност към земната благодат. В лицето на Пророка, който нямал страст към нищо земно, предупреждението било към всички, за да се поучат и да не бъдат засегнати чувствата им. Като вземем под внимание възпитанието от Всевишния, може да открием примери за това, колко деликатно е отношението Му към събеседника.

б) Случаят в Тебук

Този случай може да бъде окачествен като истинско военно учение, в което мюсюлманите се мобилизирали и били в пълна бойна готовност, но се върнали, без да се сражават, понеже битката не се състояла. Те отишли в Тебук, за да се изправят срещу византийската армия с мисълта, че им предстои ожесточена борба. Затова Пратеника на Аллах открито призовал мюсюлманите към джихад и войската тръгнала на поход. Но преди това някои дошли при Пратеника на Аллах, изтъкнали определени причини и поискали да бъдат освободени. Пророка им разрешил. Те нямало да участват в похода с разрешението на Пророка. Второто знамение, което на пръв поглед звучи като укор, е низпослано в тази връзка. Знамението гласи: "Аллах да те извини [о, Мухаммед]! Защо им разреши [да останат], преди да ти се разкрият онези, които казват истината, и без да си узнал лъжците?" (9: 43). Вместо "Аллах да те извини!", както превеждаме знамението, ако предадем истинския отговор в него, който гласи "Аллах да ти прости!", това може да изглежда като укор към извършена простъпка. Подобно тълкуване би било твърде грубо и невнимателно. Според нашето убеждение изречението трябва де се преведе като "Бъди извинен!" или "Аллах да те извини!" Този превод най-точно отразява деликатното и учтивото отношение към нашия Пророк, изтъкнато в знамението.

Първо, Всевишния Аллах започва знамението с това изречение, за да бъде спечелено сърцето на Пророка. Второ, забележката следва по-късно. Така обръщението започва с предразполагащи думи. Всички майстори на словото от Земахшери[14] до Секкаки са тълкували това знамение не като укор към Пророка, а като израз на благосклонно отношение.[15]

Както състрадателният баща дърпа ухото на сина си в знак на любезна строгост, но внимава да не го заболи и за да не изглежда като наказание, се усмихва, така и тук зад милосърдните усмивки се забелязва благосклонност в предупредителна форма. В това коранично знамение в никакъв случай не е налице укор към нашия Пророк.

Най-вероятно знамението е имало за цел да припомни на Пратеника на Аллах следното.

Всеки, който дойде, получи разрешение и си тръгна, а ти нищо не им рече. Знаеш, че сред тях има и лицемери, чието поведение и морал не са пълноценни. Те се показват като мюсюлмани, но сред тях се ширят всякакви раздори. Защо ги освободи? Праведниците, които неведнъж са доказвали своята вярност и преданост пред теб[16], и лицемерите, които говорят единствено лъжи и дават измамни обещания, а в сърцата им кипи предателство, щяха да се разграничат едни от други. И ти щеше да научиш кои са. Ти сам ги бе описал с думите: "Лицемер е онзи, който лъже, когато говори, не спазва обещанието си и не опазва повереното му имущество."[17] Сега щеше да узнаеш кои са те. Той пак щял да научи кои са, но прошката и благият му нрав го забавили.

Както се вижда, в знамението е налице само напомняне, но не и укор. Дори се долавят нотки на похвала, одобрение и подобаващо отношение.Трябва да приемем истината, че и с това коранично знамение Пратеника на Аллах е напътван по-най добрия начин. Защото той бил роден не само за доброто, а за най-доброто.

Земахшери твърди, че "където се говори за прошка, там има и грях".[18] Но Фахреддин Рази категорично отхвърля това становище. Според него "е възможно да има грях там, където става дума за прошка, но това важи само за хора като нас. Що се отнася до пророците, за тях прошката е израз на благоволение."[19] При това положение въпросното знамение отначало докрай е израз на благоволение към нашия Пророк.

Както вече стана дума, Пратеника на Аллах притежавал висш разум. Той прекрасно знаел кога как да постъпи и кое как да върши. И в конкретния случай е предложена алтернатива съобразно висшия му разум. Лицемерите не трябвало да получат разрешение, докато не бъдат напълно разобличени. Те не бивало така невинно да се изплъзнат от ситуацията, и то с позволение. Защото щели да си тръгнат, дори и Пратеника на Аллах да не им разреши и така щяло да стане ясно, че са двуличници. Всевишния Аллах желаел това и очаквал от нашия Пророк да постъпи по този начин. Впрочем Аллах му разкривал лицемерите и осведомявал Своя Възлюбен за всичко. Но те трябвало да бъдат окончателно разобличени.

Както свидетелства Коранът, Пратеника на Аллах изпуснал тази възможност, освобождавайки двуличниците, и те въздъхнали с облекчение.

Впрочем подобна постъпка се очаквала от него, това поведение било проявление на съвършения му морал. Например нито веднъж през живота си Пратеника на Аллах не прекрачил границата на етичното поведение. Той никога не показвал грешките на хората директно в очите им        . Когато се налагало да поучава някого, Пророка се обръщал към всички и го наставлявал, без да споменава име. Да, съществуват редица примери в това отношение. По този начин Пророка поправял грешките на хората, без да накърнява достойнството им. Ето такъв е бил моралът на нашия Пророк. Както всеки постъпва съобразно характера си, така и Пратеника на Аллах действал в съответствие с възвишения си морал. Нито един пророк не е престъпил границите на етичното поведение и не е подготвил почва за гибелта на събеседника си. Пратеника на Аллах не показвал грешките на хората в очите им и не ги унижавал. Най-вероятно той знаел до един всички лицемери и кой е водачът им, но никога не ги изобличил. И не само това, той се отнасял с тях така, както се отнасял и с вярващите. Веднъж при него дошъл един от лицемерите и се покаял. Той духовно се пречистил от двуличието и станал искрен вярващ. След като се разкаял, човекът рекъл на Пророка: "Пратенико на Аллах, има още много хора в моето положение. Нека ги извикам при теб, за да възродят вярата си." След като го изслушал, Предводителя и на двата свята не изневерил на принципа си и казал: "Не, в никакъв случай не бива да постъпваш така! Те не трябва да научават, че аз ги знам. Но ти може да им обясниш как трябва да постъпят."

Да, той не прекрачил границата на морала и не ги унизил. Абдуллах ибн Убей ибн Селул бил яростен враг на Пророка. Но се показвал като мюсюлманин. Пратеника на Аллах искал да го види такъв, за какъвто се представял. И не изгубил надеждата си докрай. Но Аллах не му отредил да е сред напътените и той щял да умре като лицемер. На смъртния си одър Абдуллах изпратил сина си при Пратеника на Аллах и поискал дрехата му, за да разсее подозренията, че е лицемер. Целта му била останалите да кажат: "Ако беше лицемер, Пратеника на Аллах нямаше да му даде своята дреха." Пророка знаел много добре намерението му. Но въпреки това не нарушил етиката и дал ризата си.[20] Пророка присъствал и на заупокойната молитва за него.[21] Защото синът и дъщерята на този човек били добри мюсюлмани. От уважение към тях Пратеника на Аллах изтърпял всичко, което този лицемер му сторил.

Ще дам още един кратък пример за повече яснота по темата. Някой от сподвижниците решил да продаде своя роб. Но искал да запази правата си над него. Ала според исляма права имал само онзи, който освободи роба. След като такава е религиозната повеля, изтъкването на противоположно мнение било осъдително. Може би сподвижникът имал такива намерения понеже все още не е знаел какво казва религията по въпроса. Случаят бил предаден на нашия Пророк, който отново не се обърнал директно към въпросния сподвижник. Той се качил на минбера и разяснил ислямската концепция по конкретната тема, обръщайки се към всички. Накрая завършил с думите: "Права има само онзи, който освободи роба."[22]

Вземайки предвид стотиците примери в това отношение, можем да кажем, че Пратеника на Аллах винаги действал съобразно възвишения си морал и нито веднъж не казал директно в очите грешките на сгрешилите и не унизил никого заради простъпките му.

Пророка дал разрешение на лицемерите, постъпвайки в съответствие с морала си. Той постъпил етично, не разкрил истинските намерения на лицемерите в очите им и им разрешил да не участват в похода. Да, неговото сърце било широко. Той бил възвишен Пророк, удостоен с тайната на следното коранично знамение: "Не разтворихме ли Ние твоята гръд [о, Мухаммед]?" (94: 1). Лицемерите постъпили съобразно характера си и излъгали, а нашият Пророк прикрил греха им и им показал какъв е пророческият морал.[23] Да, колко славен пророк е Пратеника на Аллах! Коранът, Тората и Евангелието сякаш се съревновават в оповестяването на славното му величие.

в) Сура Абесе

На пръв поглед Сура Абесе звучи като упрек и забележка към нашия Пророк. Преди да преминем към тълкуването на тази сура, първо да припомним известния повод, поради който била низпослана. После ще обърнем внимание на съдържанието на кораничните знамения в стремежа си да покажем, че непорочността на Пратеника на Аллах е ясна като бял ден въпреки опитите да се хвърля сянка върху безгрешието му.

Веднъж Пратеника на Аллах бил седнал при Утбе, Ебу Джехл и други видни съдружаващи от племето курейш и им проповядвал религията. Пророка тъкмо се концентрирал върху своята проповед, когато при тях влязъл слепецът Абдуллах ибн Ум Мектум, Аллах да е доволен от него, и рекъл: "Пратенико на Аллах, насочи ме по правия път." Той повторил това няколко пъти, след което Пратеника на Аллах се намръщил и му обърнал гръб. Пророка продължил да проповядва. Ето това е накратко поводът, който се изтъква като причина за низпославането на сурата.

При условие че тълкуваме темата, придържайки се към това разбиране, трябва да кажем, че, ако човекът бил зрящ, а не сляп, тогава Пратеника на Аллах нямаше да бъде упрекнат заради постъпката си. Но понеже е бил незрящ, отношението на Пророка към него трябвало да бъде толерантно. Ала Пратеника на Аллах се намръщил и затова получил забележка. Това е изводът, който може да се направи, ако на проблема се гледа от такава повърхностна гледна точка. Но при по-задълбочен анализ е възможно да се види и другата страна на истината. Така ще се разбере, че първото заключение е прибързано.

Първо, когато се посещават видни личности, се спазва определен етикет. От тази гледна точка при Пратеника на Аллах не трябвало да се влиза като при обикновен човек и да се постъпва както при другите хора. Впрочем в редица знамения на Свещения Коран се дават наставления на мюсюлманите в това отношение. Всевишния Аллах поучавал вярващите кога да влизат при Пророка, колко да стоят и как да говорят пред него (33: 53; 24: 58; 49: 2-3).

Същото важи и за поведението пред Всевишния Аллах. Фактът, че не трябва да се минава пред човек, който отслужва намаз, е добър пример в това отношение. Според ханефийската школа, ако някой реши да мине пред молещия се по време на намаз и наруши връзката му с Всевишния, той се предупреждава, а според школата на имам Малик той трябва да бъде спрян и дори е позволена саморазправа в такива случаи, ако човекът настоява да мине.[24]

Защото отслужващият намаз застава пред Всевишния Аллах и в известен смисъл води разговор с него. Вие сами преценете колко неприлична е подобна постъпка, след като дори минаването между двама души, които разговарят, е невъзпитано. Затова Пратеника на Аллах е казал: "Ако човек, който е минал пред отслужващия намаз, знаеше каква простъпка е извършил, нямаше да го прави, та дори и да чака четирийсет години."[25] Както поведението пред Всевишния Аллах налага спазването на определени правила, така и държанието пред Неговия Пророк изисква дисциплина.

Какво правел в този момент нашият Пророк? Опитвал се да вдъхне откровенията на душата си в съвестта на двама души със закоравели сърца. Пророка усърдно полагал усилия да напъти хората. Ето какво се казва в Корана във връзка с това: "Не погубвай себе си..." (26: 3). Да, щом срещал невярващ човек, Пророка безкрайно много се натъжавал и измъчвал. Под въздействието на тези чувства той тъкмо се съсредоточил върху темата на беседата, когато някой идва и се намесва в разговора, държи се неучтиво, прекъсва беседата и отвлича вниманието на останалите. Впрочем този човек имал оправдателна причина - бил е незрящ. Но ако Пратеника на Аллах евентуално се намръщил или обърнал гръб, той имал поне десет уважителни причини. При това положение да се смята, че Пратеника на Аллах е постъпил неправилно - тук имаме предвид онези, които целят да компрометират Пророка - е погрешно схващане.

Ако случката е протекла по този начин, такива са решението и отговорът. При все това в нито една от книгите с хадиси, достигнали до нас, например, трудовете на Бухари, Муслим, Ибн Мадже, Ебу Давуд, Тирмизи, Несаи, Муснед на Ахмед ибн Ханбел, Мустедрек на Хаким, в нито един от тези авторитетни извори този случай не се описва така, както в книгите по тефсир. Според сценария в тълкуванията единият от героите е нашият Пророк, а другият - Ибн Ум Мектум, Аллах да е доволен от него. Поставени са и двама фигуранти - Ебу Джехл и Утбе. Но в опита си да установят точно кой е бил сподвижникът, дошъл при Пророка, педантичните тълкуватели на Корана посочват най-различни имена. Дори не е сигурно дали човекът е бил сляп или това е само метафора. В такъв случай кръгът на разсъжденията по тази тема трябва да остане отворен.

Във връзка с този случай наред с Ибн Ум Мектум се споменават имената на още седем души. Така че няма основание да се твърди, че именно той е бил събеседник на Пророка. Дори два пъти Пратеника на Аллах е оставил на своето място в Медина този славен сподвижник, който е сред първите мюсюлмани. По най-голяма вероятност Ибн Ум Мектум става мъченик в битката при Кадисия.[26] Освен това той бил близък на Пророка по линия на достопочтената ни майка Хатидже, Аллах да е доволен от нея. Така че нямало повод да бъде посрещнат с неодобрение и нежелание. Въпреки че бил незрящ, явно е бил отговорен за своите постъпки и дела, след като е представлявал Пратеника на Аллах. Следователно неговото име трябва да е последното сред обсъжданите.

Кой знае, възможно е слепецът да е бил един от лицемерите и Пратеника на Аллах да е знаел това. От една страна, той не бил искрен в желанието си да бъде напътен, а от друга, попречил останалите да получат напътствие и затова Пратеника на Аллах се намръщил и му обърнал гръб. Тази реакция била напълно естествена. Разбира се, това не означава, че щом гледаме на случката от този ъгъл, тя със сигурност е протекла така. Да, не твърдим това. Но концепциите на онези, които сочат Ибн Ум Мектум като събеседник на Пророка, не са по-убедителни от нашата гледна точка. Тогава се налага да признаем, че и двете становища трябва да се поставят на равни начала.

Друга особеност, на която трябва да обърнем внимание във въпросния случай, е следната.

Някои тълкуватели на Корана смятат, че не Пророка е извършител на деянията абесе (мръщя се) и тевелли (обръщам се), а Велид ибн Мугире. Глаголът абесе се споменава на две места в Корана. Веднъж в Сура Абесе и втори път в Сура Мудессир. В Сура Мудессир, обаче, с този глагол се описват действията на един неверник. Било той Велид ибн Мугире или някой друг. (Аккад е на мнение, че личността, визирана в Сура Мудессир, не може да е Велид ибн Мугире). Защото в знамението е използвано определението зеним, което означава човек от прост произход. Ала бащата на (Халид), макар и безбожник, е произхождал от знатно потекло. И в този случай твърденията, че въпросната личност е Велид, не намират потвърждение в сунната.

Как е възможно глаголите намръщи се и навъси се (74: 22) на едно място да се използват за неверник, а на друго - за Пратеника на Аллах? Та Пророка винаги е бил усмихнат и приветлив.

Въпросът относно глагола тевелли (обръщам се) стои по същия начин. В Корана този глагол е използван за описване действието на Фараона (фетевелли фиравну; 20: 60). Впрочем в Корана глаголът не е използван единствено във връзка с Фараона, но от стила му в подобни случаи става ясно, че винаги става дума за хора като него (2: 205; 20: 48; 53: 33; 70: 17; 88: 23; 92: 16; 96: 13).

Нима е възможно Коранът да описва действията на Любимеца на Аллах с тези глаголи? Как може да му се приписва подобно поведение? Как е възможно в Свещения Коран да се използват едни и същи качества за неверника и за нашия Пророк?

Трябва да се даде възможност и на онези, които отстояват следната гледна точка. Според тази концепция не нашият Пророк се е намръщил и обърнал, а неверникът, който бил сляп за истината. Дошъл е като слепец, намръщил се на Пророка и заминал. Имайки предвид и факта, че винаги се предпочита непорочността на великите пророци, такава ситуация е твърде възможна. Всъщност аз не си спомням предание, което да опровергае подобна концепция. И ако смисълът съответства на стила на изложението и не противоречи на предишните гледни точки, няма никаква пречка да се допусне и подобна концепция.

Когато обсъждаме тези достоверни и вероятни предания, ние целим да обявим и възгласим съвършената святост на Пратеника на Аллах в противовес на опитите, чрез които кораничните знамения, съдържащи предупреждения и забележки към нашия Пророк, се тълкуват твърде повърхностно и по този начин се изтъкват неуместни твърдения относно един важен религиозен извор, не се зачитат решенията на Всевишния, отслабват доверието на вярващите в Пророка, като предлагат алтернативи и се стремят да го омаловажат. Иначе вярващите го познават така, както Аллах го оценява.

Да, Пророка бил превъзходна личност. Всевишния Аллах, да е славно името Му, водел разговор и диалог с него в свръхестествено измерение. Да, Аллах му вдъхвал откровения и той оповестявал Божиите послания. Всевишния защитил тази негова особеност, както и честността и непорочността му. Ние също трябва да ги защитаваме понеже това е наш дълг, наше право и задължение, или поне от преданост към него. Нашето вълнение и уважение се дължи именно на това. Има хора, сред нас и извън нас, които оценяват тази славна личност като обикновен човек и тайно или явно се опитват да я критикуват. Ние ценим неговата непорочност и чест по-високо от собствената си чест и достойнство и вярваме, че те трябва да бъдат отстоявани и защитавани.

Известно ни е, че възможностите ни са ограничени. Да, ние не разполагаме с достатъчно средства, с които във всяко отношение да се противопоставим на всички противници на религията и вярата, опитващи се да опорочат светлата памет на Пророка, както и на онези, които, знаейки или не, слугуват на подобни хора. Не разполагаме, защото ние градим, а те рушат. Те използват страшната сила на медиите в световен мащаб, а ние разполагаме със скромни възможности в това отношение. Но що се отнася до знанието и разума те по всяко време и във всяка епоха са били уязвими и съдбата им ще продължи да е такава. Защото се опитват да засенчат светлината на слънцето. Впрочем ние не сме в състояние да отговорим на всички критики. Това не е наложително. Колко хубаво са се изразили предците ни: "Ако хвърлиш камък по всеки, който лае, на земята няма да остане нито един камък." И ние още веднъж припомняме това.

Тук ще спомена и още една важна особеност.

Пратеника на Аллах е предсказал бъдещето, както и е разказал за неведомото така, сякаш е наблюдавал събитията, за които е говорил. Ето какво гласи едно от изказванията му: "В Последната епоха ще се появи дим. Той ще унищожи неверниците и ще причини зуккам (хрема) на вярващите."[27] Материалистическата философия, която отрича Бога и истината, в духовен смисъл унищожи поддръжниците на атеизма и безбожието, а в средите на мюсюлманите пося съмнения и колебания. Ето на това се дължи разколебаното положение на някои мюсюлмани днес.

Не знам дали има по-добър начин да се опише състоянието на съвременния човек, който хаби безплодни думи от рода на "за какво ни са хадисите, достатъчно е да четем превода на Корана", за да прикрие невежеството си, защото не знае арабски и не познава тънкостите на езика. Въпросът не е толкова елементарен, колкото изглежда. Сценарият на богоотрицанието, който започва с безбожници като Ебу Джехл, Утбе, Шейбе, продължава със западните ориенталисти, уж се превръща в наука от учени като Голдциер[28] и намира израз в трагедията на Волтер, се пише от други и се изпълнява от дубльорите им из нашите среди. Те стават фигуранти в този грозен сценарий или от невежество, или от жажда за пари и слава, изпълнявайки инструкциите, които получават. "Коранът е достатъчен извор за нас. Всичко може да се разбере и от превода му. За какво е необходимо да се владее арабски език? Човек може да тълкува Корана, четейки само превода." Подобни думи, които някои фигуранти биват принудени да изричат, са само част от един по-голям сценарий. Разбира се, зад това стои един огромен свят на безбожието, който предварително подготвя основа за целите си. Ако намерят благоприятна почва - дано да не намерят - няма да се ограничат само с това, което изричат днес.

Затова днес повече от всякога се нуждаем да възкресим онова благоговение, което сподвижниците изпитвали пред нашия Пророк. И за да превърнем това в неразделна част от съзнанието и характера си, трябва много добре да сме осведомени за непорочността и честността на Пратеника на Аллах, да сме напълно убедени в това, така че в никакъв случай да не допускаме обратното.

Сподвижниците казват: "Ние с такова огромно внимание слушахме Пратеника на Аллах, че сякаш над главите ни стояха птички, които не искахме да уплашим."[29] Много рядко са случаите, в които достопочтените Ебу Бекр и Омар, Аллах да е доволен от тях, са говорели пред Пратеника на Аллах. Защото те напълно осъзнавали, че стоят срещу Пророк, удостоен с откровение. Да се вслушаш в него означавало да слушаш Владетеля на извечното Слово. Защото откровението, което Пратеника на Аллах получавал, се отразявало с пълна чистота от пречистената му съвест и душа. Затова онези, които го познавали, запазвали мълчание пред него и само слушали. Думи, изречени пред Господаря на словото, независимо от кого, биха звучали неуместно. Когато и ние достигнем равнището на сподвижниците, ще постъпваме като тях и ще се вслушваме единствено в него и в благозвучното му слово. В тях ще търсим решението на вековните си проблеми.

Неуважението към думите на Пророка и отричането на традицията му е мост към неверието. Онези, които са тръгнали по този мост и вървят по него, ако не днес, то утре със сигурност ще се отклонят от пътя на Пророка Мухаммед, мир нему, и ще се влеят в редиците на хора като Ебу Джехл.

Разсъждения от този род са твърде рисковани. Подобно мислене може да се преодолее единствено чрез цялостно познаване на Пратеника на Аллах. Няма съмнение, че една от най-важните му черти е непорочността му. Религията сякаш се е сляла с неговата непорочност. Отварянето на пролука в нея би причинило най-голямото поражение на религията. Затова изпитахме необходимост да изследваме по-внимателно този въпрос.

д) Предложението на рода Сакиф

Друго коранично знамение, което звучи като предупреждение към нашия Пророк, е следното: "И се домогваха да те отклонят от онова, което ти разкрихме [о, Мухаммед], за да измислиш за Нас друго, и тогава щяха да те вземат за приятел. И ако не те бяхме Ние подкрепили, за малко щеше да склониш към тях. Тогава щяхме да те накараме двойно да вкусиш [мъчението на] живота и двойно - на смъртта. После не ще си намериш помощник срещу Нас." (17: 73-75).

Членовете на рода Сакиф настоявали за определени привилегии в случай, че приемат исляма. Те се обърнали към Пратеника на Аллах с молба да бъдат освободени от определени задължения. А ако постъпят възражения от страна на другите, според твърде наивното им и глупаво предложение, Пророка трябвало да ги разубеди със следния аргумент: "Всевишния така ми повели."[30] В горните знамения се споменава именно за това предложение и категоричния отказ на Пратеника на Аллах. Още веднъж искам да подчертая, че в тези знамения няма нито една дума или израз, които да засенчат непорочността и безгрешността на нашия Пророк.

Те наивно се заблуждавали, че ще отклонят Пратеника на Аллах от правия път и предприели авантюристичен ход. Тези невежи, които не знаели що е откровение и пророческо дело, измисляли сценарий - плод на богатата им фантазия. Човек, който непрестанно желае и се стреми хората да бъдат напътени и да станат мюсюлмани, няма да отхвърли предложението ни, ако приемем вярата му, и ще ни освободи от определени задължения, си мислели те.

Такива били очакванията им. А що се отнася до Пратеника на Аллах, дори и през ум не му минавало да отстъпи от принципите на религията, а и не можел да го стори. Религията е едно цяло. Не може да се наруши целостта й и пак да се запази нейната същност. Каквото Пратеника на Аллах е проповядвал в първия ден на пророчеството си, това е казал и в последния ден. Той бил човек на правия път. Ислямът също дошъл да насочва хората по този път. Немислимо е Пророка да е вършил противоречиви действия и да издава взаимно изключващи се решения. Подобно разсъждение не почива нито върху здравия разум, нито има логично обяснение.

Не само Пратеника на Аллах, а и достопочтеният Ебу Бекр не бил благосклонен към подобни прояви и дори обявявал война на отцепници, които се съгласявали да отслужват молитвата намаз, но отказвали да дават милостинята зекят.[31] Става ясно, че във въпросното знамение не се приписва грях на Пророка. Онова, за което се говори в кораничното знамение, няма никаква връзка с Пратеника на Аллах, а се отнася до измислиците на шепа недостойни хора.

Във второто знамение се казва: "И ако не те бяхме Ние подкрепили, за малко щеше да склониш към тях." (17: 74), това ще рече, ако не те бяхме укрепили като планините, да, ако ти не бе стъпил здраво върху истината, за малко щеше да се съгласиш.

Тези думи са казани в кръга на вероятностите и трябва да се разглеждат съобразно величието на нашия Пророк. Пратеника на Аллах стоял върху здрава основа, вярата му била непоклатима и не било възможно той да бъде разколебан.

Например ако той не бил удостоен с пророчество, а бил посветен на собствена идеология, вероятно щял да бъде снизходителен и да прояви разбиране към хората, които искали да се присъединят към него, за да ги спечели. Защото в човешкия характер има такива слабости. Но Пратеника на Аллах нямал несъвършенства. Той не се стремял да привлича хората към себе си, а искал да ги насочи към религията на Аллах. Човек, който не приема цялостно религията, не може да я обикне напълно. Тогава можело ли е Пратеника на Аллах да отстъпи пред тях и да отмени религиозните закони? От друга страна, той бил само пратеник, който оповестявал повелите и забраните на Аллах. Аллах е Този, Който отсъжда, повелява и забранява.

От изречението "за малко щеше да склониш към тях" може да се извлекат следните значения.

Ако Ние не те бяхме укрепили, ако не контролирахме действията ти чрез откровението, ако и ти подобно на останалите следваше пътя на разума и логиката, проповядвайки религията, най-вероятно щеше да разсъждаваш така: "Нека сега да ги приема такива каквито са, а по-късно ще ги накарам постепенно да обикнат религията и да станат съвършени вярващи."

Да, през ума ти никога не са минавали подобни мисли, но това се дължи на факта, че те укрепихме здраво. Ние нито за миг не те оставяме сам, не е възможно да клониш към такива мисли.

Второто значение е следното: ти по природа се стремиш да ги напътиш. Едва не погубваш себе си, защото не вярват.

Ти си човек, чието сърце е отворено за всички. Желанието ти да разтвориш обятията си и за тях се дължи на безграничната ти състрадателност. При наличието на такова милосърдие у теб ти би приел предложението им в името на тяхното напътване и не би ги върнал от прага на религията. Но Ние ти дадохме критерии и те напътихме във всичките ти действия. Крайността в състраданието можеше да те склони към тях, но благодарение на Нашето покровителство това не се случи. Защото твоето милосърдие е умерено. Ти много добре знаеш "кога, към кого и в каква степен трябва да бъдеш състрадателен". Затова ти не би поставил своята пред Божията състрадателност и не би отстъпил пред идеите на заблудените.

Фраза, приписвана на Мевляна, гласи: "Ела, ела, какъвто и да си!" От гледна точка на смисъла фразата е правилна. Тя обобщава действията на нашия Пророк. Пратеника на Аллах притежавал такова сърце, че желаел всички хора без изключение да бъдат напътени. Дори и всички хора по земята с изключение на няколко души да приемели исляма, Пратеника на Аллах щял да се стреми да напъти и тях, бидейки готов на всякаква саможертва. Да, той притежавал изключително широко сърце, което било отворено за всички подобно на небесните порти и ако Пророка не бил удостоен с подкрепата и защитата на Всевишния, вероятно щял да приеме в редиците си и да закриля дори онези, които изричали единствено "Няма друг бог освен Аллах." Но Аллах, да е славно името Му, уравновесил чувствата му и го защитил. Благодарение на това той никога не допуснал грешки.

"За малко щеше да склониш" не означава, че е склонил. След като няма реално извършена постъпка, която да оправдае това предположение, търсенето на слаби страни у нашия Пророк не е плод на здрав разум.

Всевишния Аллах го е укрепил и защитил още в предвечността. Така че Пророка винаги постъпвал правилно. Защото неговата същност се е сливала с истината, действията му били подкрепени с откровенията, а сърцето му било изпълнено с любов към Аллах. Да се допуска, че този възвишен Пророк може да е бил опетнен от грях, говори или за липса на понятие от грях, или за непознаване величието на Пратеника на Аллах. Какво да кажа, нека Всевишния да просветли умовете на хората с нечисти помисли.

Особено стилът на знаменията, и по-конкретно следващото знамение, ясно разкрива, че Пратеника на Аллах не е склонил да послуша враговете си. В знамението се казва: "И се домогваха да напуснеш земята [на Мека], за да те прогонят оттам. Тогава и те щяха да останат само малко след теб." (17: 76).

е) Отношението към бедните

Друго послание с нотки на предупреждение дошло във връзка със следното предложение на курайшите: "Около теб седят роби, бедни и безпомощни хора. Ние не може да седим редом с тях. Или отдели специален ден за нас, или когато дойдем при теб, те да си тръгнат."[32] Въз основа на това било низпослано следното знамение: "И не прогонвай онези, които зоват своя Господ и сутрин, и вечер, искайки Неговия Лик! Ти не си отговорен с нищо за тяхната равносметка и те не са отговорни с нищо за твоята равносметка, та да ги прогонваш и да бъдеш от угнетителите." (6: 52).

В Сура Кехф има знамение, сходно по смисъл на горното: "И бъди търпелив заедно с онези, които зоват своя Господ сутрин и вечер, искайки Неговия Лик! И не отмествай очи от тях, възжелавайки украсата на земния живот, и не се подчинявай на онзи, чието сърце оставяме да нехае за Нашето споменаване, и той следва страстите си, и делото му е погубено!" (18: 28).

Когато Пратеника на Аллах започнал да проповядва религията, повечето от привържениците и последователите му били бедни и сиромаси. По онова време езичниците смятали бедността и сиромашията за срамно и незавидно положение. Ала според религията, която Пратеника на Аллах, проповядвал истинското превъзходство се криело в благочестието и богобоязънта (49: 13). Съгласно принципите на тази религия богатият нямал никакво преимущество пред бедния.

Нашият Пророк е рекъл: "Раят желае четирима души."[33] Но и четиримата били бедни. Аммар, Селман, Микдад и достопочтеният Али, Аллах да е доволен от него, са били бедни. Докато всички копнеели за Рая, той желаел тях и ги очаквал с нетърпение. Сърцата на тези четирима души били изпълнени с благоговение към Всевишния Аллах. Те споменавали своя Господ ден и нощ и живеели така, сякаш стоят пред Него. Нима било възможно Пратеника на Аллах да ги отдалечи от себе си, след като те били близки до Самия Аллах.

Пророка научил, че Ебу Зерр, Аллах да е доволен от него, рекъл на Билял, Аллах да е доволен от него: "Ти си син на чернокожа жена." Рекъл му: "У теб все още има следи от невежество."[34] Пророка упрекнал Ебу Зерр за постъпката му и го поучил с думите: "Онези, които са ви подчинени, са ваши братя. Дайте им от онова, с което се храните, от онова, с което се обличате, и не им възлагайте непосилни задачи. А ако им възложите, помагайте им."[35]

Пратеника на Аллах разперил крилете на скромността си доземи. Всеки свободно можел да идва при него без покана. Впрочем в духа на неговата религия били втъкани именно тези принципи. Вярващите - бедни и богати, благородни и роби, господари и слуги - не застават ли рамо до рамо в един храм за богослужене? В такъв случай, как е било възможно този възвишен Пророк да прогони от себе си хората единствено защото са бедни? Не са ли негови думите: "Всевишни, дай ми живот на беден, вземи душата ми като беден и ме възкреси с бедните."[36]? Мислимо ли е човек, изрекъл тези думи, да се отлъчи от своите бедни другари? Не, никога. Пратеника на Аллах не прогонил нито един бедняк и никого не отлъчил от общността си. Той никога дори и не помислил за това.

Той бил пророк и в еднаква степен желаел всички да бъдат напътени. В хадис с непотвърдена достоверност се споменава, че Пророка отправил зов към Всевишния достопочтеният Омар, Аллах да е доволен от него, да встъпи в исляма. Дори според някои предания в тази молитва се споменава и Ебу Джехл, чието истинско име е Амр ибн Хишам.[37] Ето какво гласи молитвата на Пратеника на Аллах: "Всевишни, укрепи тази религия чрез Омар ибн Хаттаб."[38]

Вероятно Аллах е показал на Своя Любимец завоеванията, които Омар, Аллах да е доволен от него, щял да постигне, както щял да му разкрие и редица истини за бъдещето. Понеже знаел това, нашият Пророк желаел и отправял молитви ден по-скоро Омар да приеме исляма. Или може би благодарение на свръхестествената си проницателност Пратеника на Аллах видял, че Омар е отворен за исляма и се е помолил за него.

Пратеника на Аллах силно желаел видните представители на курайшите също да приемат исляма. В опитите си да спечели сърцата им той ги канел в дома си и ги гощавал. Но всеки път желанието му било отхвърляно. Кой знае колко пъти птицата на щастието е прелитала над главите на курайшите и кой знае колко пъти тези злощастници оставали безразлични към нея?

Сега те му предлагали среща. "Искаме да се видим с теб." - казвали. Дали възнамерявали да приемат исляма? Впрочем това все още не било ясно. Но дори вероятността да е била малка, Пратеника на Аллах бил обнадежден. Той страстно желаел Омар, Аллах да е доволен от него, да приеме исляма и по-късните събития потвърдили, че е взел правилно решение. Ако и първенците на курайшите приемели исляма, това щяло да доведе до нови завоевания в името на религията.

Ала тяхното предложение противоречало на духа на исляма. Възможно е Пратеника на Аллах да е изпитал съжаление, че му предложили това, заради самите тях. Защото подобно предложение било направено и на предишните пророци. Подобно на тях Пратеника на Аллах също отхвърлил тази идея. Но не изпитвал съжаление. Тези хора отблъсквали истината, която почукала на вратата им.[39] Пратеника на Аллах бил разтревожен от факта, че те оставали сред губещите и кораничното знамение го утешавало с думите: "Ти с нищо не си отговорен за тяхната равносметка."

Решението на нашия Пророк било да не отпраща бедните вярващи. Само че той търсел начини как да напъти и останалите. Дали решението му било правилно? В този момент било низпослано знамение, което потвърждавало правотата на неговото решение. Защото той бил решен да не прогонва своите другари от себе си. Знамението също го поучавало да не отпраща бедните.

ж) Едно напомняне

Тук ще обърна внимание и на още едно положение.

В Свещения Коран съществуват редица повели, които са насочени пряко към нашия Пророк и към вярващите. В тези заповеди и забрани се съдържат предписания. От тях не бива да се заключава, че са низпослани в резултат на действия, противоречащи на смисъла им. Например в Корана, разкрит на нашия Пророк, се казва: "Отслужвай молитвата намаз, говей и давай милостинята зекят." Тези изречения са в повелителна форма. Следователно не е правилно да се заключава, че това са били предупреждения към Пророка, понеже не ги върши. Също така в Корана на нашия Пророк се казва: "Не прогонвай бедните!" Но това не означава "защо прогони бедните", та да засенчва непорочността и безгрешността на Пратеника на Аллах. Тоест действията на Пратеника на Аллах с нищо не противоречали на тази заповед, та да се смята, че е дошла в резултат на подобна постъпка. Следователно повелята е низпослана, за да потвърди правилността на решението, което Пратеника на Аллах възнамерявал да вземе. Това коранично знамение разкрива висшия разум и непорочността на нашия Пророк и прави тези качества достояние на всички, които не виждат истината.

Този въпрос проличава по-ясно в Сура Кехф. Защото тук Аллах се обръща към Предводителя и на двата свята с думите: "И бъди търпелив заедно с онези, които зоват своя Господ сутрин и вечер..." Запазването на търпение означава последователност в поведението. Отклонението от доброто поведение, дори и в незначителна степен, говори за липса на търпение. Например човек може да е търпелив в богослуженето. Той не пропуска отслужването на молитвите и ги изпълнява в рамките на своите знания. От друга страна, човек може да прояви търпение, когато го сполети нещастие. Неволите не променят поведението му и той постъпва така, сякаш нищо не се е случило. Проявяването на търпение пред изкушенията на греха е същото. За да се предпази от греха, човек не трябва да се отклонява от доброто поведение. От тази гледна точка, когато Всевишния Аллах повелил на нашия Пророк "бъди търпелив", това означавало "не променяй поведението и решението си". Следователно първоначалното поведение на Пророка заслужавало благоволението на Аллах. Защото търпението не означава промяна в държането, а продължаване на същата линия на поведение. Следователно и в този случай Пратеника на Аллах е възхвален. Благовестено е, че постъпката му е одобрявана от Аллах и сякаш се казва: "Не склонявай към онези, които желаят земния живот. Впрочем ти не би се насочил към тях. Защото това би помрачило твоите хоризонти. Ала ти си пречистен. Твоят поглед не може да е замъглен от нищо."

Пророка бил и останал непорочен. Той се явил при своя Господ кристално чист. Пратеника на Аллах така се предпазил от греха, че напускайки този свят, бил съвършено чист, както когато се е родил.

з) Бракът на Пророка с достопочтената Зейнеб

Противниците на исляма открай време се опитват да компрометират Пророка, критикувайки брака му с нашата майка Зейнеб, Аллах да е доволен от нея. Но цялата кал, която хвърляли по Пратеника на Аллах, се връщала по лицата им, а ликът на Пророка оставал все така чист.

Ето какво се разказва в Свещения Коран по този повод: "И ето, казваш на онзи, когото Аллах облагодетелства, и когото ти облагодетелства: "Задръж съпругата си при теб и бой се от Аллах!" И спотаи ти в душата си онова, което Аллах разкри, и се притесни от хората, а Аллах повече заслужава да се боиш от Него. И когато Зайд се раздели с тази жена, Ние те оженихме за нея, за да нямат вярващите притеснение [да се женят] за съпругите на осиновените си деца, след като те са се разделили с тях. Повелята на Аллах непременно се изпълнява." (33: 37).

Пратеника на Аллах много обичал Зейд, Аллах да е доволен от него. Той осиновил не кого да е, а Зейд. Близостта на Зейд с Пратеника на Аллах толкова била популярна сред хората, че всички го възприемали като собствен син на Пророка. Да, той се посветил на религията на Пратеника на Аллах, а Пророка отворил докрай сърцето си за него.

Зейд, Аллах да е доволен от него, бил освободен роб. Пророка го освободил и осиновил. Според тогавашните обичаи не било възможно от Зейд да се снеме образът на освободен роб. Това разбиране било разпространено като болест сред цялото общество. Освободените роби били смятани за хора от второ качество. Това разбиране трябвало да се изкорени и обществото да се избави от тази болест. Въпросът, над който и Пратеника на Аллах дълбоко разсъждавал, чакал своето решение.

Но решението трябвало да бъде приложено и на практика. Затова методът на Пратеника на Аллах спрямо онези, които носели белега на робството, бил съвършено различен.

Свободата била много важна, но още по-важно било запазването на тази ценност. Човек, който не е привикнал на свободно съществуване, не може да постъпва като свободен, макар и да го пуснат на свобода. Например когато в Америка освободили робите, това породило множество проблеми, чието решение отнело твърде дълго време. Тези хора дотогава не били изпитали свободата на гърба си, продали всичко, което получили и се върнали обратно при своите господари. Защото тогава все още не били подготвени условията, необходими за утвърждаване духа на свободата. Нито робите били психически подготвени за това, нито обществото. Следователно освобождаването им не дало желания резултат.

От една страна, Пратеника на Аллах подготвял психически тези хора да мислят свободно и да постъпват като свободни личности, а от друга, подготвял масовото съзнание и се опитвал да ги превърне в част от обществото. Дотогава те били използвани като най-обикновена вещ, а сега ставали пълноправни членове на обществото.

Пратеника на Аллах изчаквал момента, в който да нанесе решителния удар върху това закостеняло разбиране. Това била много трудна и тежка задача, но нашият Пророк с лекота щял да се справи и с този проблем.

Както на полесражението Пророка поставял близките си на най-рисковите позиции и в този случай щял да постъпи така. Той възнамерявал да омъжи една от най-благородните жени Зейнеб - дъщеря на леля му и сестра на Абдуллах ибн Джахш, Аллах да е доволен от него, за Зейд, който бил освободен роб.

Пратеника на Аллах често посещавал това роднинско семейство. Този дом бил домът на леля му. От своя страна, те отдавна очаквали предложение от Пратеника на Аллах. Защото всяка жена мечтаела да бъде сред съпругите на Пророка и в това нямало нищо странно.

Когато Пратеника на Аллах решил да се разведе с достопочтената Севде, Аллах да е доволен от нея, тази възвишена жена дошла при Пророка и го помолила да не се развеждат. Тя отстъпила на достопочтената Аиша, Аллах да е доволен от нея, деня, в който Пратеника на Аллах я посещавал и заявила, че единственото й желание е да умре като съпруга на Пророка. Тези саможертви се правели, за да се запази брачната връзка с Пророка.[40] Достопочтеният Омар, Аллах да е доволен от него, през целия си живот търсел начини да стане роднина на Пратеника на Аллах и поискал за съпруга достопочтената ни майка Фатима, Аллах да е доволен от нея. Но след като Пророка я оженил за достопочтения Али, Аллах да е доволен от него, за достопочтения Омар не оставало друго освен да дочака дъщерята на Али Ум Гюлсум. Когато тази блажена жена била венчана за достопочтения Омар, била все още в детска възраст. Но това е била мечтата на Омар. Единственото желание на достопочтения Омар било да стане роднина на нашия Пророк.[41]

Напълно нормално е леля да желае да омъжи дъщеря си за свой племенник. Освен това достопочтената Зейнеб, Аллах да е доволен от нея, била изцяло достойна за пророческа съпруга. Може би и тя е желаела нашия Пророк.

Пратеника на Аллах отишъл в дома на леля си и заявил, че иска Зейнеб. След тези думи цялото семейство изразило огромната си радост. Значи бил дошъл мигът, който от години чакали. Ето че Пратеника на Аллах поискал Зейнеб. Но Пророка бил дълбоко проницателен и разбрал, че думите му били изтълкувани погрешно и допълнил: "Аз искам Зейнеб за Зейд." Изведнъж всички замълчали. Ако предложението било дошло от някой друг, а не от Пратеника на Аллах, то без съмнение щяло да бъде отхвърлено. Но не било възможно да се противопоставят на волята на Пратеника на Аллах. Този брак бил сключен единствено по настояване на Пророка и семейството било създадено без особено желание. Но целта била тази практика да се въведе в социалния живот. Така и станало.

Зейнеб, Аллах да е доволен от нея, била от знатно и благородно потекло и била възпитана в такъв дух. Ала Зейд, Аллах да е доволен от него, колкото и де е бил обичан от Пратеника на Аллах, според тогавашните представи е бил роб, който получил свободата си по-късно. Той произхождал от обикновено семейство. Следователно не било възможно да си допадат взаимно. По-точно достопочтеният Зейд, Аллах да е доволен от него, който бил отворен за духовното благодарение на своята проницателност, не смятал себе си за равностоен и подходящ партньор на тази жена. Зейнеб, Аллах да е доволен от нея, притежавала изключителен дух, сърце и воля. Тя била като бисер, достоен да украси дома на Пророка.

Зейд неколкократно се обърнал към Пратеника на Аллах по този въпрос и заявил, че желае да се разведе със съпругата си. Но след всеки разговор Пророка му казвал: "Задръж съпругата си. Бой се от Аллах." и го връщал. Идеята на нашия Пророк била чрез този брак да изкорени едно погрешно разбиране, отнасящо се до Безпросветната епоха. Воден от тази идея, Пророка инициирал техния брак. Но безпокойството в това семейство растяло с всеки изминат ден и бракът бил пред разпадане.

Всъщност моментът на развода идвал, но Пратеника на Аллах на практика показал, че освободен роб може да се ожени за жена със знатно потекло. Пратеника на Аллах бил пътеводител. Налагало се пътеводителят първо сам да приложи на дело думите си и да накара близките си да сторят същото. По волята и напътствието на Аллах това се случило именно по този начин, но сега на хоризонта на откровението се появявали признаци, вещаещи събития, на които трудно щяло да се устои и изходът от които нямало да е лесен.

Чрез вдъхновение от Всевишния Пратеника на Аллах знаел, че някой ден Зейнеб, Аллах да е доволен от нея, ще стане негова съпруга. Но понеже все още не му било повелено да оповести това, той пазел бъдещото събитие в тайна. Впрочем по думите на достопочтената ни майка Аиша, Аллах да е доволен от нея, ако Пратеника на Аллах имал възможност да скрие знаменията, които му се низпославали чрез откровение, той щял да премълчи именно знамението относно този брак.[42] Да, бракосъчетанието със Зейнеб, Аллах да е доволен от нея, било твърде тежко изпитание за Пророка. Но кой можел да отмени брак, сключен още в предвечността? "Ние те оженихме за нея" - повелявал Всевишния Аллах. Този брак бил сключен пряко от Аллах. А свидетели на този благословен акт били ангелите в небесата. С този брак, чиято цена била много тежка, Аллах, да е славно името Му, низпославал още едно предписание: "Осиновените не са като собствените деца." Ако някой от тях се разведе със съпругата си, формалният му баща може да се ожени за нея. Ала в Безпросветната епоха доведените деца се възприемали като родни и бракосъчетанието с жените им, в случай че умрат или се разведат, не било позволено. Това разбиране от епохата на безпросветността трябвало да се изкорени. Така и станало. Но цялата тежест на този реформен акт паднала почти изцяло върху плещите на Пратеника на Аллах.

Обърнете внимание каква щастлива съдба имала нашата майка Зейнеб, Аллах да е доволен от нея. И с двата брака, които сключила, тя станала причина за изкореняване на две погрешни разбирания, останали от Безпросветната епоха.

В някои тълкувания се разказва една измислена случка.

Веднъж Пратеника на Аллах уж видял нашата майка Зейнеб, Аллах да е доволен от нея, когато вече била омъжена за Зейд. Бидейки впечатлен от красотата й, той възкликнал субханеке йа мукаллебел кулюб („Пречиста си, която преобръщаш сърцата"). Нашата майка Зейнеб чула тези думи и т.н. За съжаление подобни измислени разкази и идеи, които водят началото си от юдейските източници, повлияват и на част от ислямските богослови. Един от тези учени, чието име няма да цитирам, пише следното във връзка с горния случай: "Щом се върнал у дома, Зейд отгатнал какво е положението." Такава измислица може да съчини единствено човек, който е враг на религията. От уважение към този богослов аз няма да възкликна: "Езикът ти да пресъхне.", но всеки, който съзнателно и с вяра в смисъла им изрича подобни думи, езикът му трябва да пресъхне.

Първо, нашият Пророк не виждал Зейнеб, Аллах да е доволен от нея, за пръв път. Тя пораснала пред погледа му.

Второ, ако Пратеника на Аллах е изпитвал дори и зрънце чувство към достопочтената Зейнеб, защо да я венчае за Зейд, Аллах да е доволен от него. Можел направо да я поиска за своя съпруга.

Трето, вече стана дума, че семейството на Зейнеб, Аллах да е доволен от нея, от сърце желаело тя да стане съпруга на Пророка. Какво попречило на Пратеника на Аллах да се ожени за нея, та я венчал за Зейд, Аллах да е доволен от него?

Следователно бракът между Пратеника на Аллах и нашата майка Зейнеб, Аллах да е доволен от нея, бил сключен по волята на Всевишния. Аллах, да е славно името Му, повелил и Пророка изпълнил волята Му. Всичко друго е плод на измислици и сценарии, съчинени от вчерашните Волтеровци, Голдциеровци и не знам още от кои. Всички тези съчинения са пълни лъжи и клевети. Става въпрос за Пратеника на Аллах, Зейнеб и Зейд. Нима е възможно да се случи подобно нещо, както се разказва? Изключено! Каква страшна клевета и лъжа, какво ужасно невежество и враждебност към религията! За съжаление днес подобни клевети се изричат и от фигурантите сред нас. Мисля, че онова, което ги кара да постъпват недостойно, е чувството и комплексът им за малоценност. Какво можем да кажем, единствено Аллах, да е славно името Му, може да напътва. Нека Всевишния да напъти и тях! Започнахме темата с думите сички пророци са безгрешни, а Пратеника на Аллах е венецът на безгрешността.", и се опитахме да докажем непорочността на Пророка с конкретни примери. Но трябва да подчертаем, че нашите думи не могат да опишат неговата непорочност в истинския смисъл на думата. Ние разгърнахме тази тема, доколкото ни позволяват възможностите.

Казаното дотук се отнасяше до непорочността и безгрешността на Пратеника на Аллах, тоест, че той никога не е извършил грях. Сега искам да погледна на безгрешността му от друг ъгъл. Онези, които искат да видят безгрешността на Пратеника на Аллах във всичките й измерения и да го опознаят по-добре от гледна точка на неговата набожност, благочестие, богобоязън и богослужене, трябва да знаят следните положения, които са връзката му с Всевишния и с неведомото.


[1] Buhari, Teyemmüm, 1; Müslim, Mesacid, 3.
[2] İbn Hişam, Sire, 1/289-90; İbn Kesir, el-Bidaye, 3/78.
[3] Buhari, Tabir, 3-4; Müslim, Rüya, 6-9; Ebu Davud, Edeb, 88; Tirmizi, Rüya, 1.
[4] Земзем - свещен кладенец в Мека. - Б. пр.
[5] Реката на изобилието, дадена на Пророка Мухаммед - Б. пр.
[6] Müslim, Müsafirin, 139; Ebu Davud, Tatavvu, 26.
[7] İbn Hişam, Sire, 4/55; İbn Kesir, el-Bidaye, 4/344.
[8] Müslim, Cihad, 58; Müsned, 1/31-32.
[9] Buhari, Tefsir, (21), 2; Müslim, Tahare, 37; Salat, 53; Tirmizi, Kıyame, 3; İbn Mace, Menasık, 40, 76.
[10] Kurtubi, 8/31; Müsned, 1/383.
[11] Müslim, Cihad, 58; Müsned, 1/31-32.
[12] Buhari, Teyemmüm, 1, Salat, 56; Müslim, Mesacid, 3.
[13] Müsned, 4/197.
[14] Ебу Касъм Махмуд ибн Омар ез-Земахшери (1075-1143) - прочут ислямски богослов, езиковед, литератор и тълкувател на Корана. - Б. пр.
[15] Kurtubi, 8/98-99.
[16] Това се подразбира от глаголното изречение, с което се изразява повторението. Б. а.
[17] Buhari, İman, 24; Müslim, İman, 107; Tirmizi, İman, 20; Müsned, 2/2, 291, 357.
[18] Zemahşeri, Keşşaf, 2/153-154.
[19] Razi, Mefatihu'l-Gayb, 16/73-74.
[20] Buhari, Cenaiz, 23; Libas, 8; Müsned, 2/18.
[21] Buhari, Cenaiz, 23.
[22] Buhari, Keffarat, 9.
[23] Buhari, Tefsir (21), 2, 5, 14; Müslim, Taharet, 17, Salat, 53; Tirmizi, Kıyame, 3.
[24] Ceziri, Mezahib, 1/272-273.
[25] Buhari, Salat, 101; Müslim, Salat, 261; Ebu Davud, Salat, 108.
[26] İbn Hacer, İsabe, 2/523-24.
[27] Müslim, Münafikın, 39; Müsned, 3/178.
[28] Игнац Голдциер (1850-1921) - унгарски ориенталист и ислямовед. - Б. пр.
[29] Buhari, Cihad, 37; Ebu Davud, Tıbb, 1; Nesai, Cenaiz, 81; İbn Mace, Cenaiz, 37; Müsned, 4/287-88.
[30] İbn Hişam, Sire, 4/184; İbn Sa'd, Tabakat, 1/312-13.
[31] Buhari, İ'tisam, 2; Müslim, İman, 32; Ebu Davud, Zekat, 1.
[32] İbn Kesir, el-Bidaye, 3/129.
[33] Mecmuau'z-Zevaid, 9/307; Ebu Nuaym, Hılye, 1/142; Suyuti, el-Fethu'l-Kebir, 1/297-298.
[34] Buhari, İman, 22; Edeb, 44; Müslim, İman, 38.
[35] Buhari, İman, 22; Itk, 15; Müslim, İman, 40.
[36] Tirmizi, Zühd, 37; İbn Mace, Zühd, 7.
[37] Tirmizi, Menakıb, 18.
[38] Müstedrek, 3/83.
[39] İbn Kesir, el-Bidaye, 3/83; Kenzu'l-Ummal, 14/39-40.
[40] Müslim, Rada, 47.
[41] İbn Sa'd, Tabakat, 7/463-64; İbn Hacer, el-İsabe, 4/492.
[42] Buhari, Tevhid, 22; Müslim, İman, 288; Müsned, 2/5.

Pin It
  • Създадено на .
© © 2020 Уеб сайт на Фетхуллах Гюлен. Всички права запазени.
fgulen.com е официалният източник на Фетхуллах Гюлен, известният турски учен и интелектуална.