Зикр – споменаване на Божиите имена (моления)

Буквалното значение на думата зикр е споменавам, припомням и спомням си, а на езика на суфите зикр означава споменаване на едно или на няколко Божии имена в един и същ цикъл от моления. Някои духовни или суфи-ордени предпочитат да изричат „Аллах!” (характерното име на Божествената същност), други – „Няма друг бог освен Аллах!” (засвидетелстване на Божественото единство), а трети изричат едно или няколко от другите имена според избора на наставника на ордена.

Подобно на благодарността, такова споменаване е задължително и е вид богослужене, извършвано с езика, сърцето, тялото и съвестта. Изразяването на това богослужене чрез думи се простира до споменаването на Всемогъщия Бог с всички Негови Най-прекрасни имена и свещени атрибути; Неговото прославяне, възхваляване и възвеличаване; обявяването на безсилието и бедността си пред Него в молитва и зов; четенето и следването на Неговата книга (Корана); и прогласяването на Божиите знамения в природата и специалния Му печат, които са върху всяко нещо и събитие.

Споменаването на Всевишния посредством възможностите на съвестта – и главно чрез сърцето, се състои в разсъждаването върху доводите за Господното съществуване и единство, както и върху Неговите имена и атрибути, които блестят в Книгата на сътворението (Вселената); размишляването върху Божиите повели и забрани, обещания и заплахи и възнаграждението и наказанието, които произтичат от Господството Му, за да планира или устрои живота ни; и опитът да се прозрат тайнствата иззад воала на видимото съществуване, като се изучава творението и се следват определени духовни дисциплини. И още – многократно да отправя взор към небесните красоти, проявени в резултат на такива мигове на прозрение, и да знае, че всичко съществуващо във Вселената пулсира с вестите от „Свещения свят” (алем-и кудс), изявявайки значението на невидимия такъв и служейки като прозорец на Истината на истините.

Тези, които чувстват това непрестанно пулсиращо съществуване, долавят красноречивия език на Неведомото и наблюдават проявленията на милостта и могъществото през тези прозорци, са в такъв захлас от невъобразима духовна наслада, че един час, прекаран в такова състояние, се равнява на стотици години, преминали извън него. От това те напредват по своя път към Вечността, погълнати от Божествените дарове и духовно наслаждение. Щом споменаващият долови светлината на Преславения Му лик, обгръщащ цялото творение, той бива възнаграден да види неописуеми картини и, разбирайки, че всички други същества Го прославят с Неговите имена, започва и той да го прави с много от имената Му.

Изричането на Божиите имена понякога кара споменаващия да изпадне в състояние подобно на транс, потапяйки се напълно в него. Тези, които се намират в такова състояние или екстатично съзерцание, мълвят изрази като: „Не съществува нищо друго освен Той!”, „Не се вижда нищо друго освен Той!”, „Няма друг бог освен Аллах!”. А други пък, в стремежа си да се сетят и изрекат всички Божествени имена съобразно обхвата на съзнанието си, произнасят само „...освен Аллах!” и продължават да обявяват Неговото единство. Миговете, прекарани в тази атмосфера на близост до Бога и в беседа с Него – минути на светлина и блясък, са по-честити и благодатни, с оглед на вечния живот (в Отвъдното), от години, преминали без никаква светлина. Тази праведност се посочва в едно свято слово, което се предава като хадис: „Има мигове, в които съм с моя Господ, когато ни най-ближният ангел до Него, ни пратеник може да ме достигне.” (Aclûnî, Keşfü'l-Hafâ, 2/173)

Споменаването на Всевишния с език или тяло значи да се практикува религията най-старателно, с въодушевление да се изпълняват всички задължения и съзнателно да се страни от всички забрани. Задълбоченото и разумно слово до голяма степен зависи от моленията, извършвани устно, което от своя страна означава почукване на Божията врата, искане на достъп, обявяване на своето безсилие и бедност и търсене на убежище при Божествената сила и богатство.

Този, който редовно и интензивно споменава Всевишния или изрича едно или няколко от Божиите имена, Той го покровителства и подкрепя, сякаш е сключил договор с Него. Знамението „Споменавайте Ме, за да ви споменавам и Аз...” (Коран, 2: 152) изразява тази степен на споменаване, чрез която вътрешната бедност на човек става източник на богатство, а безсилието – извор на сила. Същото знамение казва и че който редовно споменава и служи на Бога, Той ще го удостои с благодат и дарове.

Умоляването и зовът към Бога стават причина за благодат от Него. Който споменава името Му, дори и докато върши ежедневните си занимания, ще види как всичките му пречки се премахват и на този свят, и в отвъдния. Винаги ще чувства Неговото присъствие и Той ще го подкрепя, щом остане сам и изпита нужда от другар. Ако Го споменава по време на покой, Неговата милост ще му се притече на помощ в момент на затруднение и болка. За борещите се по Неговия път за разпространението на името Му не ще има позор както на този свят, така и в отвъдния. За полагането от тях на такива искрени усилия те ще получат такова внимание и високо положение, че не могат да си въобразят.

За желанието им да Го споменават и изричат Неговите имена хората ще бъдат възнаградени с Божествена подкрепа, за да може да продължат да вършат такива дела и напътствието им да се увеличи. В продължението на втората част от горното знамение „...и благодарете Ми, и не Ме отхвърляйте!” (Коран, 2: 152) се загатва за „праведен кръг”, в който вярващият преминава от споменаване към благодарност и от благодарност към споменаване.

Споменаването на Всевишния е есенцията на всички видове богослужения, а нейният източник е Коранът. След това се нареждат блестящите, знаменити слова на Пророка на исляма, комуто е изпратен шариатът (ислямско законодателство). Всякакъв вид споменаване – открито или тайно, привлича и олицетворява проявленията на светлината на преславния „лик” на Бога. То също означава известяване за Него на всички хора и джинове и разпространяване на името Му из целия свят, за да се покаже благодарност за Неговите явни и скрити блага. Когато не остане почти никой да обявява Божието име, съществуването ще се обезсмисли. Според Пророка на исляма, мир и благослов за него, пълното унищожение на Вселената ще настъпи, щом останат съвсем малко хора, които да обявяват името Му.

Споменаването на Всевишния – независимо от начина, по който се прави – е най-безопасният и добър път, водещ към Него. Когато пътникът Го споменава вътрешно и изразява тези моления словесно и посредством други свои умения, той така намира неизчерпаем източник на подкрепа и духовна храна.

Споменаването на Всевишния изразява пътуване към Него. Щом някой почне да Го споменава или изрича имената Му словесно, чрез чувствата и действията си, а също и в сърцето си, сякаш там пее хор, той изпада в особено състояние и се понася нагоре към света на летящите души. А оттам, през открехнатите врати на небесата, за него неописуеми гледки се разкриват!

Няма определено време за споменаване на Божиите имена. Въпреки че петте предписани молитви – основното богослужебно дело, се отслужват в петте определени времена и не може да се извършват в някои моменти (примерно по време на изгрев и залез Слънце и когато то е на зенита по пладне), вярващият мюсюлманин може да споменава Бог и да изрича имената Му всеки път, щом пожелае: „.. които споменават Аллах и прави, и седнали, и легнали на хълбок...” (Коран, 3: 191). Няма ограничения във времето или начина на споменаване на Божиите имена.

Едва ли може да се открие в Корана, пророческата традиция (сунна) или в писанията на праведните учени от ранни времена нещо, по-строго препоръчвано от споменаването на Божиите имена. Като се започне от задължителните ежедневни молитви и се стигне до свещената борба по Неговия път, то сякаш е душата на всички богослужения. Задълбоченото споменаване на Всевишния е пропорционално на дълбочината на чувствата, изпитвани към Него. Суфиите наричат това „покой на сърцето” или „съзерцание”.

Някои споменават Всемогъщия Бог и стигат до Него в сърцата си по тайнствен път; други пък Го опознават чрез съвестта си и постоянно чувстват Неговото присъствие според това доколко Му се осланят и търсят Неговата подкрепа в своите вътрешни светове. Тъй като те Го споменават непрекъснато, правят го винаги със сърцето и съвестта си, всякога Го чувстват в своето същество и живеят с пълното съзнание за Неговото неизменно присъствие, смятат Божието споменаване (словесното) за невежество спрямо Него, тъй като, рано или късно, то приключва. Който е достигнал тази степен на зикр, казва: „Бог знае, че сега не Го споменавам. Да Го споменавам! Та аз изобщо не съм Го забравял!”

Pin It
  • Създадено на .
© © 2020 Уеб сайт на Фетхуллах Гюлен. Всички права запазени.
fgulen.com е официалният източник на Фетхуллах Гюлен, известният турски учен и интелектуална.