Диалогът от гледна точка на духа и смисъла на Пророка Мухаммед
Когато погледнем на диалога през призмата на Корана и сунната, винаги може да открием редица знамения и хадиси, свързани с темата. Да, ако човек положи усилия и прочете внимателно Корана е възможно да открие редица знамения, които биха послужили за основа на тази тема. Аз лично не обичам претенциозните твърдения и бих казал, че знам Корана наизуст на задоволително равнище. Но въпреки това мога да цитирам десетки знамения, свързани с толерантността, търпимостта, опрощаването, диалога и отварянето на прегръдките си за всички хора. Това обстоятелство показва, че ислямската религия обхваща всички хора, т.е. изтъква се нейната универсалност.
Например в Корана се казва: „Най-добро е помирението.” (Коран, 4: 128). Фактът, че кораничното знамение е свързано с конкретно положение, не ограничава смисъла и специфичното му съдържание. Правилото е общо. Впрочем не олицетворява ли ислямът мира, спокойствието и сигурността от гледна точка на значението си като понятие? В такъв случай не е възможно да станем истински мюсюлмани, без да въплътим в себе си тези черти и без да ги изградим като принципи. Въпреки всичко под значенията на това благословено име лежи прегръщането на всички хора, подхождане с любов към всеки и към всичко. Но ако не тълкуваме исляма, взимайки под внимание основния му лайтмотив, и не подходим към него от тази гледна точка, тогава нито ще сме разбрали религията, нито ще сме успели да я реализираме и проповядаме.
Наред с правилата, гарантиращи мира и спокойствието, в Свещения Коран има и знамения относно това, какво трябва да е отношението към грабителите и хората, причиняващи безредици и терор, наказанията, санкциите, равностойното възмездие (касас) и др. Известни са и наказателните постановления от времето на Ебу Бекр, Юмер, Осман и Али, т.е. на четиримата праведни халифи, както и от епохата на Омеядите и Абасидите. Ако не осмислим кораничните знамения и хадисите и приложените мерки, свързани с тази тема в рамките на условията, към които се отнасят, ако не разграничим основното от второстепенното, целта – от средствата, ако не успеем да оценим правилно въпросните знамения и хадиси от гледна точка на връзката между началното и крайното им значение, винаги ще стигаме до погрешни заключения.
Да, мога да кажа, че основното в исляма са мирът, любовта, опрощаването, толерантността; а всичко останало е второстепенно. От друга страна, налага се важните теми на исляма или, както хората преди нас са ги наричали, „основните и съществените” да се извеждат на преден план. Например ако Всевишния отдава значение на любовта и е съобщил, че обича онзи, който също Го обича, и ако е нарекъл „Любимеца на Аллах” най-обичания от Него човек, ние също трябва да се ръководим от този принцип. Предписанията за борбата срещу лицемерите и твърдото отношение към неверниците, пак по думите на нашите предшественици, са „второстепенни и несъществени”, тоест тези положения не са важни и са наложени от обстоятелствата. С други думи, твърдото отношение, борбата и убиването, когато се налага, са обвързани с различни причини и условия. Ако тези причини липсват, това означава, че предписанията не може да се прилагат. Ако желаете, може да поясним темата с един пример на Захид-и Кевсери.
Издаването на решение и условията за изпълнението му
Когато в Свещения Коран се посочва на кого трябва да се дава задължителната милостиня зекят, се споменават и хората, които е възможно да бъдат приобщени към исляма (приобщаването на сърцата [към исляма]) (Коран, 9: 60). Пратеника на Аллах, мир нему, прилагал това предписание през целия си възвишен живот. Не е известно и писмено свидетелство за невалидността на това предписание, докато Пророка е бил жив. Но по времето на халифа Ебу Бекр достопочтеният Юмер върнал двама души, дошли да поискат дял от задължителната милостиня под предлог, че са от „онези, които може да бъдат приобщени към исляма”. Той скъсал представената му заповед и им рекъл: „Преди ислямът бе слаб, а днес мюсюлманите са силни и мощни и вече няма нужда от подобно поощрение”. После ги отпратил.[1] Възможно е в първия момент да не успеете да си обясните защо Юмер е подходил по този начин към решение, което нашият Пророк цял живот изпълнявал. Но ако въпросът бъде тълкуван от гледна точка на дълбокия му смисъл, ще разберем, че достопочтеният Юмер е осъзнал истинската цел на кораничното предписание и така е взел решението си. Да, валидно е правилото, според което „обвързаността на дадено предписание с определено условие или причина налага наличието на съответното условие или причина”. Ако в примера, който дадохме, повече не може да става въпрос за приобщаването на сърцата към исляма или няма необходимост от подобно нещо, разбира се, че няма да има и поощрение за това.
Ето с такива причини са обвързани предписанията в Свещения Коран, отнасящи се за убиването, пращането в заточение и воюването. Ако не са налице тези причини, трябва да се поучава, да се проповядва одобряваното, да се разказват прелестите на исляма с благи думи и благи постъпки. Тези понятия от ислямската терминология означават провъзгласяване на истината и доброто чрез благи думи и благи постъпки, което е основното в исляма. Онези, които извеждат на преден план насилието, нападението и нанасянето на удари, тълкуват Корана буквално и пренебрегват основните въпроси или омаловажават причините, свързани с второстепенните правила и решения. За съжаление те не са разбрали нито кораничните предписания, нито причините и обстоятелствата, от които произтичат, нито самия ислям.
Когато възникнат определени причини, разбира се, че ще се задействат и решенията, които тези причини ще наложат. Например когато се опитат да отнемат живота ни несправедливо или нападат родината ни, както сме били нападнати в битката при Чанаккале. Нима в подобни ситуации ще стоим спокойно и ще кажем „Колко хубаво е, че дойдохте”? Или ще заложим живота си и ще се борим?
Вижте ситуацията в света, в който живеем! В новина, разпространена в един вестник, се твърдеше, че петдесет и шест места по света са огнища на остри конфликти. През последната четвърт на миналия век САЩ, които са основният проводник на демокрация и ни учат на хуманизъм, проведоха военни операции във Виетнам, в Корея и в Персийския залив. Те обявиха режимите в Судан и Либия за терористични. Основният мотив, който се посочваше, бе, че всичко това се прави в името на демокрацията. И не само САЩ. Русия, Сърбия, Франция, Великобритания... В такъв случай, противопоставянето срещу войната, без да се взимат под внимание реалностите, единствено по идеалистични съображения, означава противопоставяне и срещу човешките реалности. Затова когато се посегне на демократичните ни права и свободи, разбира се, че ще се защитим и ако се наложи, ще се борим за отстояването им. Но както споменах и в началото, всички тези обстоятелства са извънредни случаи. Основното в исляма е мирът, помирението и любов към хората.
Призивът на Свещения Коран към общо слово
Налага се да увеличим съгласието между нас и хората, с които осъществяваме диалог, и да обсъждаме тези общи положения. Независимо дали хората, с които се срещаме, са юдеи, християни или други, трябва да се водим от тази идея, да акцентираме върху общите точки помежду ни, да търсим общите черти между нас, без да повдигаме темите, които биха ни разделили.
Например няма смисъл да разказваме за нашия Пророк на хората, с които нямаме съгласие по темите за съществуването на Бога и задгробния живот. Не можем да си представим живот без нашия Пророк, мир нему. Свещеният Коран отправя следния призив към хората на писанието: „О, хора на Писанието, елате към едно общо слово между нас и вас...” Кое е това слово? „Да не служим на друг освен на Аллах.” Защото истинската свобода може да се постигне единствено тогава, когато престанем да служим на други. Който стане раб на Аллах, ще престане да служи на другите. Ето това гласи кораничното знамение – елате да се обединим около тази тема. В Корана постоянно се повтаря: „И едни от нас да не приемат други за господари освен Аллах!” (Коран, 3: 64). Обърнете внимание, в това послание отсъства изречението „Мухаммед е Пратеник на Аллах”.
В друго коранично знамение се повелява: „Кажи на вярващите да прощават на онези, които не очакват дните на Аллах...” (Коран, 45: 14). Тоест да прощават на хората, които не вярват в Съдния ден и в живота след смъртта. Защото „Аллах ще въздаде на всички хора, каквото са придобили!”, (Коран, 45: 14). Защото съгласно исляма хората не се подлагат на натиск заради вярата им и никой не може да бъде заставен да се откаже от собствената си вяра, за да приеме друга. Защото това противоречи на принципа, според който човек притежава воля и ще се отчита за делата си в Съдния ден. Ако някой ще ги наказва, това е Всевишния и нас този въпрос не ни засяга.
Друг пример в това отношение е предупреждението на Аллах към нашия Пророк, мир нему, за намерението му да проклине езичниците от Мека след битката при Ухуд. Да, според едно предание известно време след сутрешните молитви той споменавал на глас имената на някои арабски племена с намерението Аллах да реши какво да стори с тях. Според друго непотвърдено предание в случая, известен в историята като трагедията Бирр-и Мауне, едно от арабските племена поискало от Пророка да им изпрати сподвижници, за да се научат да четат Корана, но замисълът им бил коварен. Те устроили клопка на сподвижниците, мнозина от които изгубили живота си, превръщайки се в мъченици. Тогава Пророка в продължение на трийсет-четирийсет дни се молил племето да получи наказание.[2] Тогава било низпослано знамението: „От теб нищо не зависи Той или ще приеме покаянието им, или ще ги накаже, защото са угнетители.” (Коран, 3: 128). Проницателните ще открият тук и известно недоволство. Да, недоволство, изразено в деликатна форма, без да се накърни благото сърце на благия Пророк. С думите „Защо се намесваш в нещо, което не те засяга? Тези въпроси не зависят от теб” на Пророка се напомня основната му линия.
Днес по цял свят е налице насочване към религията. Затова съм убеден, че в наши дни спазването на религиозните норми е от особена важност. Да, днес има необходимост от непорочни, сериозни, предвидливи, искрени, сърдечни, самоотвержени хора, посветени на истината, които не посягат на чуждото, не мислят единствено за себе си, живеят заради другите и нямат материални очаквания. Ако в обществото се появят личности с тези качества, всички чисти съвести ще се насочат към тях и непременно ще открият истината.
[1] Fahreddin er-Razi, Mefatihu’l-Gayb, 16/111.
[2] Buhari, Megazi, 38; Vitr, 7; Cihad, 9; Müslim, Mesacid, 297.
- Създадено на .