Самоотверженост
Пророците не очакват нито материална, нито духовна отплата срeщу благодеянията, които са извършили. По различни поводи и в различни знамения тези страни на пророците са описани в Свещения Коран. Всички те единодушно са изразявали: “Аз очаквам да бъда възнаграден единствено от Господ.” Ние също не очакваме материални облаги, но може да се надяваме поне на духовно възнаграждение. Ала пророците и това не очакват, те гледат на своята мисия с единственото убеждение, че Бог така им повелява. Ако допуснем предположението, че дори и да знаеха, че ще горят в пламъците на Ада, чистите им помисли пак нямаше да бъдат опорочени и щяха да мислят единствено за изпълнението на мисията си.
Пророците са личности, които са жертвали своите материални и духовни блага и в това отношение са достигнали върха на съвършенството. Нито изкушенията на Рая, нито страхът от Ада ги е накарало да изпълняват своята така трудна и тежка мисия. Единствената цел, от която са се ръководели при изпълнението на своето дело, е била да спечелят Божието благоволение.
Всеки пророк е самоотвержен, но най-съвършен в това отношение е Пророка Мухаммед. След като отворил очите си за света, той е изрекъл: “Моята умма!” и в Съдния ден ще повтаря “Моята умма, моята умма!” Забележете на каква самоотверженост е способен той! Когато райските двери ще бъдат отворени и ще чакат той да мине през тях, Пророка ще предпочете най-тягостните моменти на Страшния съд, за да може да отведе със себе си в Рая и своята общност. Ръководен от своята самоотверженост, той желае при себе си не само своите близки и роднини, но цялата общност, включително и най-грешните.
Да, душите на пророците са открити единствено за Божието благоволение и са затворени за всичко останало.
Особено днес онези, които се нагърбват с присъщата за пророците задача да оповестяват религията и да просветляват останалите, трябва да обърнат сериозно внимание на това положение и да бъдат чувствителни на тази тема. Защото силата на словото се крие не в красноречивото изразяване, а в това, доколко говорещият е искрен в думите си. А това изисква самоотверженост.
В Свещения Коран това положение се обяснява със следното знамение: “Последвайте онези, които не търсят отплата от вас и са на правия път!” (36: 21).
Да, последвайте онези, които са тръгнали по правия път! Защото те не искат от вас нищо материално. Добре преценете хората, които ще последвате! Онези, зад които ще застанете, трябва да бъдат изпълнени с желанието беззаветно да служат на хората ден и нощ. Те трябва да предпочитат да подготвят пътя, по който ще минат победоносните ешелони на идните поколения, пред великолепието и разкоша на епохата. Техният вътрешен свят трябва да бъде изпълнен със самоотверженост и в никакъв случай да не копнеят за земни блага. Ето такива лидери и водачи трябва да си изберете и да ги последвате.
Божият Пратеник бил самоотвержен. През цялото свое съществуване не се нахранил дори с ечемичен хляб. Понякога минавали дни, седмици и месеци, през които в неговия дом на щастието не се палел огън за приготвяне на гозба.[1]
Абу Хурайра, Аллах да е доволен от него, разказва: “Веднъж посетих Божия Пратеник. Отслужваше намаз, седейки. След като привърши, го попитах:
– Пратенико на Аллах, да не си болен?
– Не, Абу Хурайра – отвърна той. – Това се дължи на глада ми.
Започнах да плача. Възлюбеният на Всевишния, заради когото е сътворена цялата вселена, отслужваше намаз, седейки, понеже от глад не му бяха останали сили да се изправи. След като видя, че се насълзих, той се опита да ме успокои и каза:
– Не плачи, Абу Хурайра! Който на този свят изпитва мъчения от глада, в отвъдния свят ще се спаси от Божието наказание.”[2]
Жена от ансарите е донесла постеля и достойната Аиша, Аллах да е доволен от нея, я застлала върху рогозката, на която Божият Пратеник обикновено почивал. След като се върнал и видял постелята, той попитал от къде е, и след като разбрал, отвърнал:
– Аиша, веднага върни тази постеля! Заклевам се пред Аллах, че ако бях пожелал, Той щеше да ме затрупа отляво и отдясно с планини от злато и сребро, но аз не желая.[3]
Да, ако беше пожелал, той щеше да има охолен живот, но не искаше. Веднъж се появил ангел с приветсвие от Бога, след което попитал: “О, Пратенико, Аллах те приветсва и пита дали желаеш да бъдеш пророк-владетел или пророк, който е раб Божий.”
В това време се появява Джибрил и казва: “О, Пратенико на Аллах, бъди скромен пред своя Създател.” И Пророкът направил своя избор с думите: “Искам да бъда пророк, който един ден гладува и се моли, а на следващия се храни и отправя своите благодарности към Всевишния.”[4]
Той сядал до робите и прислужницете и се хранел заедно с тях. Веднъж някаква жена станала свидетелка на подобна гледка и възкликнала: “Седнал и се храни като роб.” Божият Пратеник й отговорил: “Има ли по-добър роб от мен! Аз съм роб на Всевишния.”[5]
Целият живот на Божия Пратеник е преминал в самоотверженост. Подробностите по темата ще оставим на хилядите книги, в които е изследван възвишеният му живот. Да, начело с него всички пророци са били самоотвержени през целия си житейски път. Нито в материален, нито в духовен аспект те са очаквали дори и най-малка отплата за благодеянията, които са сторили. Ето заради това словото им е оказвало влияние върху хората. Следователно онези, които желаят думите им да влияят като еликсир, най-напред трябва да се научат да не искат нищо в замяна на доброто, което са сторили.
[1] Buhari, Rikak, 17; Müslim, Zühd, 28.
[2] Kenzü’l-Ummal, 7/199.
[3] İbn Kesir, el-Bidaye, 6/60.
[4] Müsned, 2/231; Kenzü’l-Ummal, 7/191; Mecmuau’z-Zevaid, 9/19-20.
[5] Mecmuau’z-Zevaid, 9/21.
- Създадено на .