Начин на известяване

Вече изтъкнахме, че пророците са заети единствено със своята мисия. Идвали са такива, които през целия си живот са положили всички усилия за оповестяване на религията и въпреки това не се е появил нито един човек, който да им повярва.[1] Но те винаги са били доволни от положението си. Защото всеотдайно са изпълнявали своето дело. Те през нито един период от живота си не са роптаели и не са се питали: “Защо не успях да служа на Бога? Защо никой не ми повярва? Защо това дело не приключи благополучно? Защо трудностите следваха една друга?”

 Всеки пророк разсъждава над това, как да оповестява своята религия. С тази цел той взема под внимание всички обстоятелства и така пристъпва към действие. Налагането на вярата не е част от делото му. Това зависи от волята на Всевишния. В едно знамение към Пратеника на Аллах се отправят думите: “Не ти напътваш, когото обичаш, а Аллах напътва когото пожелае.” (28: 56). От тази гледна точка посланията на пророците имат специфично значение. Дори и никой да не ги възприеме, да не прояви уважение и интерес към тях, те продължават да изпълняват своята мисия, без да изпитват умора, без да изпадат в колебание и паника, без да упрекват и обвиняват останалите. Поради тази причина, въпреки че са били подлагани на унижения, пророците нито за миг не отслабили позициите си. Този начин на оповестяване е присъщо качество единствено на пророците. Такова цялостно поведение при оповестяването на религията почти не може да бъде наблюдавано при други личности, освен при пророците. В такива ситуации някои често изпитват недоволство и раздразнение. Колкото и да са зрели, те не могат да се освободят от желанието си за постигане на конкретен резултат. И след като не виждат никакви последствия се чувстват недоволни и се отегчават. Единствено пророците не изпитват нервност и гняв и търпението им в подобни случаи е тяхна специфична особеност.

Обърнете внимание, че дори и трагичните събития в битката при Ухуд не са накарали Пратеника на Аллах да изпадне в ярост и недоволство. Счупили зъба му, металните обръчи на шлема му се забили в лицето му толкова надълбоко, че когато Абу Убайда се опитал да ги извади със зъби челюстта му пострадала.[2] Въпреки всичко, въпреки окървавеното си лице, Предводителят и на двата свята изрекъл еднствено следното: “Господи, покажи правия път на моя народ! Защото те не знаят!”[3]; “Господи, покажи правия път на моя народ! Защото те не знаят. Ако знаеха, че съм пророк, нямаше да постъпват по този начин.”[4] И след като по-късно разбрали истината, щели да дадат живота си за Пратеника на Аллах. Значи тогава не го познавали. Това и други подобни събития показват колко спокойна и просторна е душата на Пратеника на Аллах. Той и останалите пророци “не вдигаха ръка на онзи, който им посяга, и бяха безмълвни към онзи, който ги ругае”. Дори и главите им да бъдат разрязани, дори и зъбите им да бъдат потрошени, те пак няма да роптаят.

“Дори и да пламтя като огнище, не бих разкрил това,
не ме хвърляй в огъня, жестока съдба!”

Да, като че ли всеки пророк повтаря следното: “Не ме хвърляй в чуждия огън, с всичко останало съм съгласен, не бих възроптал!”, и продължава по пътя си.

Според Корана пророкът Нух (Ной) се обръща към своя народ с думите: “О, народе мой, не съм в заблуда, а съм пратеник от Господа на световете.” (7: 61).

Без съмнение причината този велик пророк Нух да изрече горните думи е клеветата, че е в заблуда. Неговият народ, който му приписва подобна слабост и се отнася грубо към него, казва: “Виждаме, че си в явна заблуда.” (7: 60). И днес нищо не се е променило. Всичко, което се изрича, носи същия смисъл. Ти си в заблуда, ти си назадничав, ти си изостанал от времето, и още какво ли не!

В следващото знамение пророкът Нух казва на народа си: “Съобщавам ви посланията на моя Господ и ви наставлявам, и знам от Аллах онова, което вие не знаете.” (7: 62).

Аз не съм в заблуда и искам да ви избавя от заблудата и грешния път. Защото съм милост и посланик изпратен при вас от Господа на световете. Оповестявам ви откровението Му и осветявам пътя ви. Защото знам онова, което вие не знаете...

Неверникът въобще не се е променил през вековете. Ето че и пророкът Худ се обръща към безбожния си народ по следния начин: “О, народе мой, не съм в заблуда, а съм пратеник от Господа на световете. Известявам ви посланияата на моя Господ и съм за вас достоверен наставник.” (7: 67 – 68).

Нищо не се е променило, единствено пророците и техните народи са различни. Народите им са приписвали едни и същи слабости, а те са давали едни и същи отговори... Да, с малки различия са изричани все едни и същи думи и изрази.

След като в общи линии вече споменахме останалите пророци, сега нека отворим дума за Султана на пророците. Обръщайки се към него, Всевишния повелява: “О, ти, който се обвиваш [в своите одежди], стани и предупреждавай, и твоя Господ възвеличавай.” (74: 1-3).

“О, ти, който се загръщаш, ставай [за молитва] през нощта, но не цялата, а наполовина, или по-малко от това, или повече, и чети Корана отмерено!” (73: 1 – 4).

Сиреч вече не е време за затваряне и бездействие. Стани и се притечи на помощ на тънещите в мрака! Предупреждавай изпадналите в смут и отчаяние тълпи за изхода от грешния път и за зловещия край на заблудата. И призови с всичка сила величието на своя могъщ Господ, така че цялата вселена да проехти! Земята и небето да кънтят с твоя глас! С твоя зов джиновете и хората още веднъж да чуят колко велик е твоят Господ.

О, Ближни, който се обвиваш в своите одежди през нощта! Очаква те тежка мисия – пророческата, стани и се моли! Защото имаш нужда да се заредиш с енергия от Всевишния. Защото ти предстоят велики дела. Това, което ще ти бъде низпослано, трябва да се оповести на хората. Невъзможно е да осъществиш това непосилно дело без подкрепата на твоя Господ! И единственият начин да си осигуриш Божията подкрепа е богослуженето и отслужването на молитвите.

Всички пророци наред с нашия са възвестили, че са дошли, за да оповестяват религията, и то без да очакват нищо в замяна, без да се обвързват с други неща, без да се отдават на страсти, без очите им да се отклоняват встрани, без погледите им да се замъгляват. Те постоянно са оповестявали на хората своите откровения. Ако не бяха посланията им от светлина, цялото човечество щеше да тъне в мрак и нямаше да се различава от животните.

Съдбата на човечеството е тясно свързана с идването на пророците. Ако в някоя страна не е изпратен пророк, жителите на тази страна може и да не бъдат подведени под отговорност за някои от делата си. Но ако е изпратен пророк и хората не са го последвали, тогава без съмнение ще им бъде потърсена сметка. Ето един Божи закон: “И не наказвахме, докато не проводехме пратеник.” (17: 15).

И още едно знамение: “Твоят Господ не ще погуби селищата, докато не проводи в главното от тях пратеник, да им чете Нашите знамения. И погубваме селищата само когато обитателите им станат угнетители.” (28: 59).

Това означава, че Бог най-напред провожда пророци. И след като пророците са приключили своето дело, а хората все още отричат, тогава Всевишния ги наказва. През всички етапи е било така. Наказанието от Всевишния днес ще зависи от това, доколко вярващите проповядват религията, което е тяхното задължение. Които продължават да упорстват, въпреки че са известени за вярата, ще заслужат наказание.

Поради това всеки пророк е напътвал хората, без да изпитва досада, отегчение и страх, и с всички възможни средства. В Корана са предадени следните думи на пророка Нух: “Господи мой, зовях народа си нощем и денем, но зовът ми само увеличи тяхното бягство. И всякога, щом ги зовях, за да ги опростиш, запушваха с пръсти ушите си и се загръщаха в дрехите си, и упорстваха, и все повече се възгордяваха. После ги зовях открито, после им прогласявах явно и им шепнех тайно. И им казвах: “Молете вашия Господ за опрощение – Той е многоопрощаващ...” (71: 5 – 10).

Пророкът Нух казвал: “Господи, ден и нощ зовях своята общност. Непрекъснато чуках на вратите им. Но моят зов ги накара още повече да странят и да се отдалечат. Упорстваха и не ме слушаха. Откриваха все нови и нови начини да не ме изслушват. Веднъж запушваха ушите си и се преструваха, че не ме чуват, друг път се загръщаха в дрехите си и затваряха очите си.”

Известяването било постоянно качество на Пророка Мухаммед

Оповестяването на религията било характерна черта и трайно качество на нашия Пророк. Ала когато не намирал чисто сърце, на което да възвести религията, изпитвал притеснение, каквото ние чувстваме, ако сме лишени от храна, вода или въздух. И сякаш не усещал глад и жажда. Понякога дни наред говеел.[5] А понякога се хранел, колкото да не умре от глад.[6] Той изпитвал притеснение за оповестяването на религията и апетитът му като че ли секвал. Както ангелите живеят, споменавайки Бога, така и Пророка Мухаммед живеел, възвестявайки религията. Щом успеел да намери чиста душа, на която да разкрие своето послание, в този ден бил силен. Това състояние на Пророка е отразено по следния начин в Свещения Коран: “Не погубвай себе си, задето не искат да повярват!” (26: 3).

А в друго знамение се казва: “Не погубвай себе си от скръб по тях [о, Мухаммад], ако не повярват в това послание.” (18: 6).

Да, ако някъде видел чело, което е потъмняло, защото не се свежда пред Бога, той се терзаел и страдал, и всеки безверник предизвиквал ураган от тъга в душата му. Това било негово вродено качество. Но благодарение на пророческата мисия то се задълбочило още повече и придобило друго измерение.

Той стриктно се подчинявал на религиозните закони. Когато бил запитан защо не се женил, един от неговите последователи и страдалец на своето време[7] отговаря: “Мислейки за безбрежните тъги и страдания, които измъчват уммата на Мухаммед, нямах нито време, нито възможност да помисля за брак!” Ето такова е състоянието на Пророка и на последователите му! Мисля, че и днес светът очаква подобни страдалци.

След като стигнахме до тази тема, искам да отново да дам пример, който често цитирам. Защото той ще придаде и друг смисъл на темата ни. Наш познат със светъл лик, който живеел под наем в Германия, оказал влияние върху хазяите си с чистия си ислямски дух и морал. Всевишния го избрал за посредник, та членовете на това семейство да намерят правия път. Първоначално мъжът, след него жената, а по-късно и децата, започнали да се подхранват от същия извор, така че домът им се превърнал в райски кът. Веднъж собственикът на дома и нашият приятел седнали на разговор. По едно време човекът, който изпитвал все нови и нови чувства в сърцето си, след като вече бил напътен, рекъл на нашия познат: “Приятелю, обичам те като близък човек. Дотолкова те обичам, че ми иде да отворя сърцето си и да те сложа в него. Защото ти си причината да се напътя. Благодарение на теб аз и моето семейство спечелихме вечния живот. Но в същото време толкова съм ти ядосан, че в този момент искам да те хвана за гушата и да те раздрусам. Сега ще ме попиташ – защо? Нека да ти обясня. Малко преди да дойдеш почина баща ми. Ала той бе по-достоен от нас да приеме исляма. Имаше чиста душа и водеше непорочен живот. Ако ти беше дошъл, преди да е починал, щеше и него да напътиш. Понеже закъсня, затова съм ти много ядосан.”

Струва ми се, че в подобно съжаление стене цяла Европа, дори целият свят. Много се притеснявам за себе си, да не бъда хванат за гушата и да ми бъде потърсена сметка. Защото не съм успял да занеса дотам посланията на исляма и да ги оповестя, както подобава...

Всеотдайността като фактор при оповестяването на религията

Пратеника на Аллах оповестявал религията с жар. Не желаел да остане никой, на когото не е възвестена истината. Затова се борел с дръзновение и оповестявал вярата на всеки според правилата. Ето състоянието му, когато бдял над чичо си, който изживявал последните мигове от живота си.

Пророка призовава Абу Талиб

Абу Талиб бил човек, който повече от четирийсет години покровителствал Пратеника на Аллах. Когато нашият Пророк обявил мислите си, всички идолопоклонници в Мека за пръв път се сблъскали с твърдостта на Абу Талиб, който се възправил като непреодолима крепост. Не било възможно да се доберат до Пратеника на Аллах без, да преодолеят тази стена. Абу Талиб, проявявал търпение дори и в най-тежките моменти с чувство на почит и обич към Пратеника на Аллах. Освен със старостта и немотията той водил борба и по време на тригодишната блокада, наложена на мюсюлманите И ето сега лежал на смъртния одър. Пратеника на Аллах го посещавал при всяка възможност и настоявал да изрече думите: Няма друг бог освен Аллах. Молел го и му казвал: “Кажи тези думи, за да мога да се застъпя за теб в Съдния ден!” Но хората с помрачени души, които в този момент били заобиколили Абу Талиб, му попречили да се присъедини към напътените. В сетния си час казва: “Изповядвам религията на Абдулмутталиб.” Единствено Бог знае, но той изпуснал своята възможност. Пратеника на Аллах не успява да сдържи сълзите си и в ридания изрича: “Докато не ми се забрани, ще се моля да ти бъде простено.”[8] Но знамение, което му било низпослано впоследствие, му забранява повече да тъжи и скърби. Той не ще може да се моли за опрощението на Абу Талиб, защото знамението гласи: “Не подобава на Пророка и на вярващите да молят за прошка за съдружаващите, дори да са роднини, след като им стана ясно, че те са обитателите на Ада.” (9: 113).

Абу Бакр е човекът, който най-добре знае колко Пророка е желаел Абу Талиб да бъде напътен. При завземането на Мека Абу Бакр довел при Пророка своя възрастен баща Абу Кухафа, за да потвърди, че приема вярата на Пратеника на Аллах и да хване блажената му ръка. Този незрящ старец потвърждава, че е приел исляма, а Абу Бакр се отдръпва встрани и започва да пролива сълзи. Пратеника на Аллах го запитва защо плаче, а спътникът му от пещерата дава следния отговор: “О, Пратенико на Аллах, много желаех баща ми да стане един от напътените и Аллах го дари с това щастие. Само че още повече желаех Абу Талиб също да бъде един от напътените. Защото и ти желаеше това. Но той не бе напътен. Ето за това се сетих и не успях да сдържа сълзите си.”[9]

Освен че желаел Абу Талиб да бъде напътен и настоявал за това, Пратеника на Аллах също желаел да бъде напътен и Уахшù – убиецът на чичо му, мъченика Хамза, Лъва на Аллах. Ето какво научаваме от историята за това събитие.

Пророка призовава Уахшù

Пратеника на Аллах призовал към правия път Уахши, убиеца на чичо си. Изпратил писмо до него и го поканил да дойде и да приме правата вяра. Уахши също отговорил с писмо. В посланието си Пророка цитира следното знамение: “И които не зоват друг бог заедно с Аллах, и не отнемат живот – Аллах е възбранил това, освен по право, – и не прелюбодействат. А който върши това, ще срещне възмездие.” (25: 68).

Уахши не пропуска да отбележи следното: “Ти ме призоваваш да приема исляма, но аз извърших всички грехове, описани в знамението. Живях като безбожник, прелюбодействах и убих чичо ти, който бе скъп за теб като зеницата на окото ти. Нима има прошка за човек като мен, та и аз да стана мюсюлманин?”

Пратеника на Аллах изпраща още едно писмо. Този път той цитира знамението: “Аллах не прощава да се съдружава с Него, но освен това прощава на когото пожелае. А който съдружава с Аллах, той измисля огромен грях.” (4: 48).

В отговор Уахши моли да предадат на Пратеника на Аллах, че опрощението, споменато в знамението, не е категорично и зависи от Божията воля. В отговор на това съображение Пратеника на Аллах изпраща трето писмо, в което се съдържа знамението: “Кажи: “О, раби Мои, които престъпвате в ущърб на себе си, не губете надежда за милостта на Аллах! Аллах опрощава всичките грехове [щом се покаете]. Той е Опрощаващия, Милосърдния.” (39: 53).

Чак след това трето знамение Уахши дошъл и се покорил на Пратеника на Аллах. Той станал един от сподвижниците, а името му се споменава единствено с благослова Аллах да е доволен от него. Само че той бил убиецът на блажения Хамза. Нито самият Уахши, нито някой друг можел да забрави този факт. От него може би няма да се потърси сметка за този грях в Съдния ден. Защото когато е извършил убийството, все още не бил мюсюлманин и с акта на приемането на исляма всичките му предишни грехове се опрощавали.[10] В това отношение имал шанс. Но човекът, когото убил, бил блажения Хамза!

Хамза, тази легендарна личност, от която се страхували дори лъвовете в гората, паднал на колене пред Пратеника на Аллах и приел исляма. Дори бил удостоен с честта да бъде млечен брат на Пророка, защото известно време ги кърмила една и съща жена.[11] Всички мюсюлмани треперели от страх пред него, докато все още бил езичник. След като Хамза станал мюсюлманин, мощният им радостен вик накарал Арабския полуостров да се тресе. Уахши пролял кръвта на същия този Хамза, когато все още водел необуздан живот. В битката при Ухуд той забил нещастното си копие в гърдите на Хамза, който през цялото си съществуване казвал “не!” на всичко освен на Всевишния. Сега, когато копието, забито в гърдите му, го притискало надолу, той отново казвал “не” и бивал повалян на земята. След малко Пратеника на Аллах щял да открие покритото с рани тяло на Хамза, щял да седне до него и да заплаче като дете. Телата на мъчениците на вярата не се изкъпват, но Пратеника на Аллах измил Хамза. Вместо вода той го облял в сълзите си, които са по-драгоценни дори от водите на Каусар.[12] Да, толкова много сълзи пролял за Хамза Пратеника на Аллах. Но сега извършителят на това престъпление – Уахши – подавал своята изцапана с кръв ръка на Пратеника на Аллах. Обърнете внимание на разбирането на Пророка за оповестяване на религията – той хваща тази ръка и приветства Уахши, че приема исляма. И без това настоятелно го призовавал да стори това.[13]

След като Уахши приел вярата, Пратеника на Аллах се навел над ухото му и казал: “Постарай се да не се срещаме често! Защото всеки път, когато те видя, ще си спомням за блажения Хамза и е твърде възможно да не успея да се отнеса към теб състрадателно. Така ти ще бъдеш нещастен, а аз няма да съм изпълнил мисията си пълноценно.”

Като истински благороден сподвижник Уахши не престъпил тази молба и повеля на Пророка. Той винаги стоял далече от Пратеника на Аллах и се стремял да не му се показва. Но всяка секунда и минута той очаквал Пророка да го покани. Заставал зад някой стълб и наблюдавал Пратеника на Аллах, мислел си: “Дали ще дойде денят, в който ще ми каже: “Вече можеш да дойдеш!” ? Но тръпнейки в очакване Уахши получил страшна и скръбна вест. Пратеника на Аллах вече завинаги се бил разделил с нас. Уахши стоял като поразен. Защото не му останала никаква надежда, че отново ще бъде поканен.

От този момент насетне дните на Уахши щели да преминат в търсене на опрощение за греха му. Пламнала битката при ал-Ямама. Той незабавно се включил във войската на пълководеца Халид и поел натам. Това било шанс, който Уахши не трябвало да пропусне. Бил сторил грях, убивайки един от най-големите храбреци на исляма. Дори и този грях да му бил опростен, съвестта на Уахши горяла в адски пламъци. Сега му се отдавала възможност, да се сражава с врага на исляма – Мусайлама. Преди да тръгне Уахши взел със себе си и ръждивото копие, което извадил от гърдите на Хамза. Битката продължила дни наред. Войската на Мусайлама водела борба на живот и смърт. По едно време някой от сподвижниците забелязал Мусайлама, който се опитвал да напусне крепостта. Сподвижникът се обадил на Уахши и му казал: “Виж, Божият враг бяга.” След като чул това, Уахши незабавно грабнал ръждивото си копие и точно както преди години го бил забил в гърдите на блажения Хамза, сега пронизал с острието гърдите на Мусайлама. След като го видял да се стоварва от коня си, Уахши паднал ничком.[14] Облян в сълзи, той сякаш се обърщал към духа на Пратеника на Аллах и отправял към него молбата си: “Вече мога ли да дойда, Пратенико на Аллах!” Ние не знаем какъв е бил отговорът на Пратеника на Аллах. Но има голяма вероятност неговият дух също да е участвал в битката при Ямама и е възможно тези изпълнени с тъга молитви на Уахши да са предизвикали състраданието на Пророка и той да го е приветствал за храбрата му постъпка, да го е прегърнал и навярно да му е казал: “Вече можеш да се покажеш пред мен.” Не знаем какво се е случило. То е въпрос на проникновение. Ние разказахме това събитие единствено с цел да посочим как Пратеника на Аллах е оповестявал религията.

Да, Пратеника на Аллах се превръща в милост дори и за онзи, който е убил блажения Хамза, този велик дух, когото е обичал като свой баща и се е грижел за него като свой брат. Пророка опитва по всякакъв начин Уахши да приеме исляма и дори такъв човек става благороден сподвижник. Но дали щеше да е възможно Пратеника на Аллах да призове към исляма човек като Уахши, ако мисълта за оповестяването на религията не беше черта от характера му, не беше негово вродено качество и не бе част от духа му? Не, истината за неговата борбеност се криела в това, че възвестяването на вярата било основното качество, което всеки пророк притежавал. С оглед на този факт той не можел да постъпва по друг начин.

Пророка призовава Икрима

Враждебността на Икрима била по-силна от тази на Уахши. Той бил враг на самия ислям, тоест той водел съзнателна борба срещу него. Почти всички членове на семейството, в което Икрима израснал, изпитвали трайна ненавист към тази религия. Главата на рода бил Абу Джахл. Неговото невежество заразило цялото семейство и домът на Абу Джахл като че ли се превърнал в една от бездните на Ада, от този мрак, породен от абсолютна безбожност. Всеки приел исляма член на рода бивал подлаган на най-жестоки мъчения и наказания и нямал мира.

Икрима сякаш се съревновавал с баща си в борбата срещу исляма. Той също взел участие в почти всички коварни начинания, в които участвал баща му. Неверието го заслепило. Въпреки че Мека била завзета, той продължавал да оказва съпротива. Да, колко ли много хора незабавно приели исляма след завладяването на Мека и станали част от светлия ореол, но ненавистта на Икрима не го напускала. Всъщност при завладяването на Мека той използвал меча си срещу мюсюлманите, след което избягал в Йемен...

Умм ал-Хакам била съпруга на Икрима и дъщеря на чичо му. Тази храбра жена отишла чак в Йемен от вярност към съпруга си и го убедила да се завърне. Но Икрима нямал смелост да се яви пред Пратеника на Аллах. Защото бил коварен, жесток и несправедлив към него. Когато трябвало пътищата, по които Пророка минавал, да се осеят с тръни, той отивал преди всички. Ако трябвало главата на Пророка да се изцапа със земя, той пръв изявявал желание. Но Пратеника на Аллах страстно желаел Икрима да стане един от напътените и проявявал същата чувствителност към него, каквато проявявал към Уахши.

След като Икрима се явил пред Предводителя и на двата свята, той се обърнал към него, както подобава, с думите: “Здравей, преселнико!” От гледна точка на религията разстоянието вече било преодоляно, но понеже Икрима се връщал от дълъг път, Пратеника на Аллах казал това, за да го посрещне достойно. Това изречение било достатъчно, за да се стопят ледовете в сърцето на Икрима. Той хванал ръцете на Пратеника на Аллах с молба да се помоли за него и казал: “Моли се за мен, Пратенико на Аллах! И се моли всички злодеяния, които съм извършил, да бъдат опростени!” Пратеника на Аллах вдигнал ръце и се помолил. Чувствата на Икрима бликнали, в този миг той не бил на себе си. Защото не очаквал подобно внимание. Не очаквал, защото дотогава приравнявал Пратеника на Аллах с останалите хора и очаквал от него поведение на обикновен човек. И след като видял подобно уважение от Пророка, разбрал, че е имал погрешна представа. “О, Пратенико на Аллах” – казал Икрима, – отсега-нататък обещавам да раздам два пъти повече от своето богатство, което досега съм пропилял в борбата срещу теб и исляма.” И в Ярмук удържал на думата си. Само че заедно с всичко, което дал, пожертвал и живота си.

В битката при Ярмук Икрима участвал заедно със съпругата и детето си. По време на сражението Икрима бил ранен и го настанили в една шатра. Съпругата му стояла до него и проливала сълзи, ала Икрима й казал: “Не плачи, аз няма да умра, докато не видя победата!” Това се дължало на необикновеното му състояние. След известно време при тях дошъл чичо му Хишам и казал: “Имам приятна вест за теб. Аллах ни позволи да постигнем победа.” В този момент Икрима отправил следната молба: “Вдигнете ме на крака, защото вътре влезе Пратеника на Аллах!” И като се обърнал към духа на Пратеника на Аллах, изрекъл следните думи: “О, Пратенико на Аллах, удържах ли на думата, която ти бях дал? Изпълних ли обещанието си?” В последния миг от живота си той прочита следното знамение: “Господи мой... прибери ме отдаден на Теб и ме приобщи към праведниците!” (12: 101)[15], после предава Богу дух.

Да, Пратеника на Аллах притежавал всеотдайност в напътването на хората към правата вяра. Той олицетворявал едно недостижимо състояние по отношение на тази мисия. Подавал ръка на хиляди и стотици хиляди хора и ги привличал в светлата си атмосфера. И въпреки това не се спирал. Защото искал всички да се облагодетелстват от безбрежната му милост. Да, той подавал ръка дори и на най-яростните си врагове и така демонстрирал, че възвестяването на религията като качество на пророците е недостижим хоризонт за останалите хора.

Известяването правело съня му неспокоен

През целия си живот Пратеника на Аллах не спал спокойно. Защото се нагърбил с мъките и страданията на цялото човечество. Да, само за него можем да кажем, че цял живот сънят му бил тревожен, защото животът му преминал в известяване (таблиг).

През първите години на пророчество в Мека той обикалял от пазар на пазар, от улица на улица, призовавал хората към святата вяра. Вървейки по този път, той бил подлаган на безброй унижения и обиди, бил презиран, замеряли го с камъни, но без да обръща внимание на всичко това, вървял към целта си. Дори ангелите се срамували да погледнат лицето му, а двуличниците в Мека плюели по него. За да не изгори с лъчите си свещената му кожа, дори Слънцето карало облаците да му правят сянка. Ала човекът, заради когото сме създадени, бил обиждан от всички врагове.

Когато било низпослано знамението: “Предупреди най-близките си роднини...” (26: 214), той веднага ги събрал и им оповестил: “Всевишният Аллах ми заповяда да известя най-близките си. Това сте вие. Но докато не изречете “Ля илаха иляллах”[16], не бих могъл да ви помогна с нищо. Но ако изречете тези думи, мога да стана ваш свидетел в Съдния ден.”

Така им повелил, но никой от присъстващите не отронил и дума. Само неговият чичо Абу Лахаб му отговорил – но по-добре да не бе сторил това: “Жалко за теб, затова ли ни събра тук?” И после всички се разотишли.[17]

Цялото богатство на достойната Хадиджа било раздадено за гощаване на меканските първенци. Пратеника на Аллах ги канел и нагощавал и в същото време си мислел: “Мога ли да им разкажа нещо?” Но не се получавало. За една такава гощавка ни разказва блажения Али: “Пратеника отново бе поканил големците на Мека. Нахранихме се. Тогава той каза, че е избраник на Всевишния и като най-близки негови роднини събралите се трябва да го подкрепят. Накрая попита: “Има ли човек, който ще ми помага в тази насока?” Тогава аз бях само на седем години, блед и много слаб. Носех стомна с вода. Когато никой не му отговори, не се сдържах и казах: “Аз ще ти помагам, Пратенико!” Той повтори въпроса си три пъти. Всеки път никой освен мен не отговаряше.[18]

В продължение на много години, без да се откаже и отегчи, Пратеника на Аллах продължил да известява хората. Близките му не го послушали, но той не престанал да търси хора, които да го последват. Трудностите също не секвали. В град ат-Таиф го замеряли с камъни, подигравали му се[19], прогонвали го от местата, където влизал.[20] Но това негово искрено желание го отвело до света на изненадите. Съдбата го изпратила в местността Акаба и го срещнала с пречисти души. На първата среща се запознал с шестима от тях. На следващата година вече били седемдесет. Пратеника на Аллах ги известил, казал им, че ако му повярват, трябва да приемат всички условия. Те приели всичко без никакви съмнения. Аббас им обърнал внимание, че след като приемат това, те се изправят срещу всички останали. Но никой не се отказал и дали дума, че и в най-трудните моменти ще пазят Пратеника повече от собствените си души. Той изпратил с тях Мусаб ибн Умайр, който щял да ги научи на религията им.[21]

Любовта на сподвижниците към известяването

Мусаб бил единствен син на едно от най-богатите семейства в Мека. Когато приел исляма, бил около седемнайсетгодишен. Когато минавал по улицата, момичетата се показвали на прозорците и го поздравявали. Той обръщал внимание на външността и облеклото си.[22] Но когато приел исляма, семейството му се отказало от него. Когато се преселил в ал-Медина, нямал друг багаж освен дрехите на гърба си. И оттогава насетне живял по този начин. Дори когато паднал мъченик за вярата в битката при Ухуд пожертвал цялото си тяло в името на Аллах... да, враговете разчленили тялото му, разразяли го на парчета и нямал дори саван, за да бъде покрит.[23]

Когато отишъл в ал-Медина, този ученик на Пратеника на Аллах, веднага започнал да известява. Нямало врата, на която да не е почукал. И бил толкова искрен и предан, че за кратко време много хора приели святата вяра. Той променил облика на ал-Медина и много заблудени сърца засияли със светлината на вярата.

Асад ибн Зурара, Аллах да е доволен от него, бил негов хазяин. Въпреки че петъчната молитва все още не била задължителна, този свят човек събирал вярващите и я отслужвали.[24]

Всички идвали в дома му и слушали Мусаб. Гостите пристигали с враждебни намерения, а се връщали повярвали. И Саад ибн Муаз бил един от тези. Той заявил, че няма да позволи никой да всява раздор, защото му казали, че Мусаб прави това. Той искал да накаже причинителите на раздора. Саад дошъл и се държал много грубо. Мусаб проповядвал на останалите и се обърнал към Саад с думите: “Ела и ме изслушай, а ако моите думи не ти харесат, може да ме убиеш със сабята си! Кълна се, че няма да се съпротивлявам. Тези думи били достатъчни за Саад. След малко той се възвисил сред ангелите, произнесъл свещените слова за Единствения Създател и станал мюсюлманин.[25]

Както се убеждавате, и Пратеника на Аллах, и неговите възпитаници безспир и без умора разпространявали истината по целия свят. И Вселената щяла да се озари от тези светли сърца. Таква била целта на изпратените от Последния Пратеник известители.

Ако понякога сподвижниците не успявали да постигнат успех, Пратеника ги подменял с други свои другари и нещата веднага се променяли. Например изпратеният в Йемен Халид ибн Уалид не постигнал успех. По-късно Пратеника изпраща там Али, а Халид е изпратен в Наджран, където повечето хора били християни.

Бара ибн Азиб разказва за това:

“С Халид бяхме в Йемен дни наред. Докато не дойде блажения Али, никой не ни повярва и не се присъедини към нас. Но с идването на Али всичко се промени и хората започнаха да приемат исляма масово.”[26]

Да, блажения Али постигнал огромен успех в Йемен. Неговото минало било обвързано с Пратеника  на Аллах. Освен това синовете му ал-Хасан и ал-Хусейн щели да станат пътеводители и бащи на всички святи хора до Съдния ден. Дори днес истината и правотата се представят чрез тях. С въздействащи слова блажения Али спечелил сърцата на местните жители и когато един ден Йемен бил превзет, те се присъединили към редиците на мюсюлманите.

[1] Buhari, Rikak, 50.

[2] İbn Hişam, Sire, 3/85.

[3] Kadi İyaz, Şifa, 1/105.

[4] Buhari, Enbiya, 54; Müslim, Cihad, 105.

[5] Buhari, Savm, 20; Müslim, Sıyam, 56.

[6] Müslim, Zekat, 126.

[7] Авторът има предвид Бедиуззаман Саид Нурси – Б. пр.

[8] İbn Kesir, el-Bidaye, 3/153.

[9] İbn Hişam, Sire, 4/48; Müsned, 3/160; İbn Hacer, İsabe, 4/116.

[10] “Според исляма греховете, извършени преди приемането на вярата, както и отхвърлянето на Бога, се опрощават”, Müsned, 4/199.

[11] İbn Hacer, İsabe, 1/353.

[12] Според Корана (108: 1) реката на изобилието дадена на Пророка Мухаммед – Б. пр.

[13] Mecmeu’z-Zevaid, 7/100, 101.

[14] Buhari, Meğazi, 24; İbn Hişam, Sire, 3/76-77.

[15] Müstedrek, 3/241, 242, 243; İbn Hacer, İsabe, 2/496.

[16] Няма друг бог освен Аллах – Б. пр.

[17] Buhari, Tefsir (111), 1; Müslim, İman, 355.

[18] Müsned, 1/159; Mecmeu’z-Zevad, 8/302-303.

[19] İbn Hişam, Sire, 2/60.

[20] İbn Hişam, Sire, 2/63.

[21] İbn Hişam, Sire, 2/73.

[22] Halid Muhammed Halid, Ricalun Havle’r-Raşid, s. 42.

[23] Buhari, Cenaiz, 28.

[24] İbn Hişam, Sire, 2/77.

[25] İbn Hişam, Sire, 2/78-79.

[26] İbn Kesir, el-Bidaye, 5/120-121.

Tweet

Whatsapp