Той водел пророчески живот и преди да стане пророк
Човек на доверието
Неговото детство, юношество и зрялост били подготовка и стъпка към пророческата му мисия. Поведението му преди да встъпи в нея спомогнало повечето от онези, които го познавали, да му повярват. Защото през целия си живот той нито веднъж не бил излъгал. Но ето че същият този човек сега говорел за съществуването на Бог и се обявявал за пророк.
Как е възможно човек, който не бил лъгал дори и за най-незначителни неща, да лъже, когато става въпрос за важно и значимо дело?[1]. Това е абсолютно невъзможно. Така мислели съвременниците му, ако не всички, поне онези, които се отказвали от упорството и завистта и без да губят време, приемали новата вяра. Епохата, в която живеел, била епоха на безпросветност. Но това определение е дадено за онези, които не познавали неговия вътрешен свят. Той никога не преминал през безпросветността. Той бил честен човек и всички го възприемали като такъв. До такава степен бил честен, че когато някой възнамерявал да предприеме дълго пътуване и трябвало да остави съпругата си при някого, без колебание той я оставял при Мухаммед (Аллах да го благослови и с мир да го дари). Мъжът бил сигурен, че до завръщането му той дори няма да я погледне. Когато някой трябвало да остави имуществото си на някого за дa го опази, то той без колебание го оставял на Мухаммед Честния и вярвал, че нито частица от това имущество няма да пострада. Когато някой искал да научи истината по даден въпрос, директно отивал при него – говорещия истината и примера за преданост, изслушвал го и отсъждал, вземайки под внимание казаното. Неговите думи стояли в основата на всичко, защото през целия си живот той нито веднъж не излъгал.Доказателство ли искате? Веднъж той се бил качил на връх Абу Кубайс и попитал хората около себе си: “Ако ви кажа, че зад тази планина идва армия, която иска да ви нападне, бихте ли ми повярвали?” Всички в един глас отговорили: “Да, ще ти повярваме, защото никога досега не сме те чували да лъжеш”. Сред тях са и хора като Абу Лахаб[2] и Абу Джахл[3]. Всички признавали, че той е почтен и честен. Още в майчината утробата останал без баща, а пет-шестгодишен изгубил и майка си. После дядо му Абдулмутталиб го взел под своя опека. Но когато е започнал осмата си година, починал и дядо му. Сякаш съдбата го отдалечавала от всичко и го подготвяла за пълно себеотдаване на Бога. Всички негови покровители един по един си отивали. С появата на тайната на еднобожието, обгърната от светлина, се загатваше, че той е под пряката закрила на Бога. Той още от началото трябваше да почувства чрез съвестта си думите “Господ е един” и “Божието покровителство е достатъчно за мен”. Затова трябваше видимите причини напълно да бъдат отстранени.Така и стана.
Абдуллах, което означава Раб на Аллах и Амине, което означава почтена и честна жена, са имената на родителите, които били причина за неговата поява на бял свят. Да, той бе роден от жената – пазителка на честността, която вдъхвала доверие. Значението на бащиното име на този достоен човек, който служел на Господ и преди да бъде натоварен с пророческа мисия, беше “Раб на Аллах”. Тези факти в никакъв случай не са обикновено съвпадение, не са, защото се случват по Божията воля.
Той израснал сирак
Той израснал сирак. В бъдеще щял да поеме много тежка и голяма отговорност. Затова трябвало още отсега да се подготви за нея. Той трябвало да се научи да устоява на всички трудности и да се осланя на Бога. Господ го опазил от това да, се отдаде на каприз, растейки в богатство, или да остане прекалено пасивен, живеейки в нищета. Всевишния му помогнал да бъде умерен и почтен през всички периоди на своя живот и да не изпада в крайности.
Много е важно за един лидер да премине през такива трудни етапи в своето развитие. Той трябва много добре да знае какво означава да бъдеш сирак, за да има милосърдно отношение към своите поданици, подобно на един баща. Също трябва да знае какво е нищета, за да може да почувства положението на онези, които управлява, и да има подобаващо отношение към тях. Тази добродетел на Пророка да подава ръка на бедните и сираците и да се грижи за тях, била съществена черта на неговия висок морал, и непрекъснато се подхранвала от събитията, които се случвали в живота му. По-късно, когато се издигнал и достигнал високо положение, той ни най-малко не отстъпил от принципите си и не променил предишния си начин на живот. Той винаги следвал правия път и бил неповторима личност. През целия си живот не наругал сирак и не върнал никого с празни ръце. Понеже сам Господ го научил на това и му заповядал: “Не те ли намери Той сирак и не те ли приюти? И те намери заблуден, и те напъти. И те намери беден, и те замогна. Тъй че не огорчавай сирака! И не отпъждай умоляващия! И за благодатта на твоя Господ възвестявай! “ (93: 6-11).
Всеки път, когато чета тази сура[4], въпреки че баща ми почина преди години, се моля той да ми бъде застъпник пред Пророка и изричам следните слова, та да не ме прокуди този велик дух от вратата си: “Ето един сирак, който се надява на твоята врата! Моля те, не изпъждай този сирак!”.
При Абдулмутталиб
Абдулмутталиб отдавна съзрял пророческата светлина, която той излъчвал. Дните, които прекарвал заедно с него, били много ползотворни. Абдулмутталиб го включвал в разговорите с възрастните и проявявал голямо уважение към него. В него виждал спасението на човечеството. В погледа на Пратеника на Аллах се криел много дълбок смисъл, който не можел да бъде забелязан в ничий друг поглед. Може би Луай, за когото съществува предание, че е бил пророк, е съобщил, че от неговото поколение ще дойде такъв пратеник и Абдулмутталиб, разчитайки на това да е съзрял или почувствал, че Мухаммед е Божият Пратеник. Дори може да се каже, че именно по тази причина той прекалено много е обичал своя внук и го ревнувал дори от собствения си поглед. На смъртния си одър този велик човек плакал сърцераздирателно и когато Абу Талиб се доближил до него и го попитал защо плаче, получил следния отговор: “Плача, защото повече няма да мога да прегръщам Мухаммед и да го милвам”. Този човек, който не склонил глава пред войската на Абраха[5] и който не проронил нито сълза по време на дългогодишните боеве във Фиджар с вражеските племена, сега плачел сърцераздирателно, подобно на дете, защото му предстояла раздяла с честития му внук. Така се слагал край и на покровителството на Абдулмутталиб. И той се простил с този свят, изричайки последното си завещание. Оттук нататък Абу Талиб щял да вземе под опеката си бъдещия пророк.
При Абу Талиб
Абу Талиб удържал на думата си. Той близо четирийсет години го покровителствал и полагал грижи за него. Това негово благодеяние не останало без възнаграждение. Господ го дарил със син като блажения Али. Поколението на всеки пророк се продължавало от собствените му синове. Но поколението на Пророка щяло да бъде продължено от блажения Али. Дори има предание, приписвано на Пророка, според което Той сам твърди това.
Блаженият Али е носител на святите добродетели на Пророка, поради което той е смятан за най-висшия измежду всички блажени хора. Този владетел на владетелите, най-храбрият между храбреците, смелият победоносец, зет на Пророка, най-уважаваният сред уважаваните, бил скъп дар за Абу Талиб от Бог, защото проявявал високо уважение към Пратеника на Аллах.
Абу Талиб, както и баща му Абдулмутталиб, били само една от видимите причини. Но в действителност Пророка бил покровителстван и възпитаван от своя Създател. От една страна, Всевишния подготвял тази изключителна личност за пророческа мисия, а от друга, подготвял обществото да го възприеме. С всеки изминал ден признаците на неговото пророчество ставали още по-явни и Пророка Мухаммед заемал своето високо положение в обществото като личност, която всеки познава отблизо.
[1] Buhari, Bеd’ü’l-Vahy, 3.
[2] Абу Лахаб – чичо на Пророка Мухаммед. – Б. пр.
[3] Абу Джахл – един от най-върлите противници на Пророка. – Б. пр., Buhari, Tefsir, 111, 1; Tefsir, 26, 2; Müslim, İman, 355.
[4] Така се наричат отделните глави в Корана. – Б. пр.
[5] Абраха – губернатор на Йемен, който през 571 г. предриема поход с цел да унищожи ал-Кааба. – Б. пр.
- Създадено на .